Евгени Иванов – Пушката за първи път в дългата си кариера ще играе в синьо. Пред Гонг центърът разкри и как е избрал жената на живота си – Маруся. Той все още е в България, а следващата седмица заминава за град Бабол в Израел, където ще играе в тима на БЕЕМ.
Ето част от любопитните разкази на Пушката:
Наистина за първи път като се замисля ще играя в синьо. Никога до сега не съм играл в син екип. И след 15 години стаж има новости.
Отборът на БЕЕМ ме изненада приятно с желанието и мотивацията си. Момчетата имат стремеж и желание да се учат. Няма да станат световни звезди, но ще достигнат максимума си. Не се страхуват от противника, показаха го и срещу Ираклис.
Плюс за мен е, че шампионатът в Иран е по-къс, а минус, че трудно след това може да се върнеш на световната волейболна сцена. Не знам какво да очаквам от град Бабол, никога не съм бил в тази част на света. Президентът на клуба е модерен човек. Не съм запознат с това дали капитанът на тима ни е избран за такъв, защото баща му е шейх.
Още от самото начало казах на съотборниците да ми казват Пушка. Произнасят го различно, като в Турция. Представих им се, че аз съм чичо, а Иван Тасев – дядо. Бързо свикнаха с това ми име.
Прякорът ми „Пушка” излезе 1988 година. Причината един колега да ме нарече така е забулен в мистика. Никой не знае защо.
Деси Балабанова на Олимпиадата ми подари малка златна пушка и от сега нататък ще си я нося винаги. Като малък съм имал прякори като Дълъг, Въжето, Жирафа и други дълги животни и предмети
За сега малките жени нямат думата в семейството, но ще дойде и това време. След някоя и друга година когато станат мнозинство и си осъзнаят силата, определено ще имам проблеми.
Спечелих Маруся по стария и банален начин. Една седмица след като се запознахме, й казах, че тя ще ми стане жена. Много ми се смя, но в последствие излязох прав. Бях убеден, че ще ми бъде съпруга. От самото начало тръгнах с такава нагласа и идея, за това направих и много компромиси. Сигурно качествата, които аз имам са й харесали. Съвсем случайно се запознахме – в едно кафене, където отидох да първи и последен път. Тя бе започнала работа там два дни преди срещата и напусна два дни след това. Съдбата си каза своето – времето, мястото, хората, всичко бе благоприятно за нас. отидохме на лагер на Белмекен, не се виждахме месец, а се чувахме само по телефона. Много бях упорит, не я оставих и така до днес! Не я оставих!
