Обикновено у нас изборните резултати се превръщат в приказка, в края на която поука няма.
64% от българите гласуваха за настоящия президент Георги Първанов, който прожекторите в залата за пресконференции в нощта на изборите осветиха по начин, невиждан до сега.
В неприсъщо за себе си емоционално изказване Първанов даде отговори на въпроси, които пропускаше през петгодишния си мандат и направи оценки, които го накараха да напусне премерения стил на поведение, харесван от самия него.
Изводите, че Волен Сидеров води политиката на Ку-клус-клан и че 22 октомври е 4 февруари за СДС, са може би най-ярките примери за това. До тези изводи застава и прозрението на президента, че дефицитът за справедливост в обществото ни пълни избирателните урни с гласове за лидера на „Атака”.
Всъщност, по време на мандата си Георги Първанов винаги е защитавал тезата за дългия преход, изхвърлил зад борда цели поколения българи, превръщайки ги в унизени, смачкани и, вероятно заради това, гневни граждани на Република България.
Именно заради това е странно, че нито в нощта на изборите, нито преди това Георги Първанов отговори на въпроса: „Защо след като е наясно, че най-голямата болка на българите сe нарича „дефицит на справедливост”, лично той подписа указа за назначаване на бившия главен прокурор Никола Филчев за посланик в Казхстан?"
След седемгодишно дерибейство на върха на прокуратурата, Никола Филчев се превърна в емблематичен пример за използване на властта за разчистване на лични сметки и изпълняване на политически поръчки. И именно заради това назначаването му на уютен пост се превърна в класическо олицетворение на този дефицит на справедливостта, за която президентът говори. В този смисъл обяснението на Първанов, че това е компромис от гледна точка на дипломацията, не е нито вярно, нито искрено.
В нощта на изборите Първанов съобщи за появилите се свърхочаквания към президентската институция и заяви, че ще им отговори с работа. Каза това с ясното съзнание, че заради правомощията на президентската институция, на 90% от тези свърхочаквания той може да отговори само с думи, коментари и оценки.
През последните пет години, по ирония на съдбата, не завърналият се в родината си Симеон Сакскобурготски успя да реализира приказката за добрия цар, а именно президентът Георги Първанов, облечен в дрехата на социалния президент, която той сам си уши, и заради която много българи повярваха, че президентът вдига заплатите и пенсиите, наказва лошите и корумпираните или пък кара собственоръчно балите с боклука на София към Пловдив или Карлово.
Предполагам, че логично звучи въпросът: Дали пък голяма част от българите, които гласуваха за Първанов, не направиха това, заради несвършената работа на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, които самият той коментира толкова хубаво и убедително?
За тези 21%, които спечели лидерът на „Атака” мога да кажа две неща: не повече от 5% Волен Сидеров получи заради лозунга „Различните на сапун” и заради жестовете си, напомнящи времето на Третия райх. Останалите проценти са именно заради дефицита на справедливост.
Поуките на политическата ни класа от изненадващо доброто представяне на Сидеров са нулеви. Година по-късно Сидеров е втори, а след още няколко години всички с ужас и отвращение ще разберат, че лидерът на „Атака” е станал първи.
Десетте процента, които спечели Неделчо Беронов, показват, че у нас читавите и достойните хора могат сами да спечелят 270 000 гласа. Съзвездието около него от лидери на малки, по-малки и дребни десни партии му попречи да отиде на балотаж.
И на фона на политическата и моралната деградация вдясно, отказът на всеки един от тези лидери да подаде оставка не е никаква новина. След като загърбиха собствената си кауза, не им остава нищо друго, освен да се посветят на будизма – религията, според която има живот след смъртта.
