Каква памет имате Вие? По-скоро логическа или пък механична? Запомняте по-добре, когато слушате или когато възприемате прочетена информация? Или имате фотографска памет? Хич не умеете да помните и Ви е трудно дори за неща, свързани с текущото Ви ежедневие? Или пък с лекота можете да възпроизведете факти, събития и данни от преди десетилетия?
От който и тип хора да сте, паметта е важна, вероятно, за всеки. Защото дори и извън чисто прозаичните неща, за които обикновено я прилагаме – да научим нов език, учебен урок или за да си припомним списъка за пазаруване в магазина, ние имаме и емоционална нужда от памет. И даже да не го осъзнаваме, съвсем по човешки ни е необходимо да бъдем помнени и да помним, да оставяме своя следа и да откриваме следите на другите. Паметниците са физическият продукт, удовлетворяващ тази наша потребност, но, любопитно защо, имаме различно отношение към тях.
„Добрите“ паметници
Фигури в цял ръст, бюст-паметници, барелефи или просто плочи – известни и по-слабо популярни, но значими личности и събития от историята и културата ни заслужено са получили привилегията паметта за тях да се запечата в материален символ, който да остане за поколенията. Към някои от тях понякога сме малко небрежни – оставяме ги да се рушат (тук примерите, за съжаление, са много) или пък наблюдаваме как стават обект на вандализъм. Дори емблематичният паметник в София на личност като Васил Левски, не беше пощаден от посегателства и многократно от композицията бяха крадени бронзови елементи. На други пък дори се присмиваме и ги считаме за бутафорни заради начина, по който изглеждат – като монумента на цар Самуил в София (със светещите очи) например.
Но дори и да не сме достатъчно грижливи, да ги пренебрегваме или даже да се шегуваме с вида им, някак си считаме тези паметници за „добри“. Може да спорим за това дали очите на Самуил изразително символизират мъката на царя по ослепелите му войници, или са несполучливо замислени и всъщност приличат на котешки (или на очи на повреден киборг). Но не оспорваме Самуил като значима част от историята ни. Така е и с неглижираните ни паметници – и да не се грижим добре за тях, и да допускаме да се краде от тях, някак си няма две мнения за това, че те трябва да си съществуват. И когато се случва нещо нередно с тях, няма две мнения, че случилото се е проблем.
Има обаче и една друга, по-особена категория монументи. Възприемани със смесени чувства, те провокират разнородни реакции, когато станат обект на посегателство – у едни възмущение, а у други даже задоволство. А в обществото често се поставя под въпрос дали изобщо трябва да съществуват:
Паметниците със спорен бекграунд
Противоречивите мнения в обществото по отношение на епохите, които тези монументи символизират, карат хората някак мистериозно да виждат паметниците със спорен бекграунд не като паметници, а като нещо по-различно.
Съветският военен паметник „Альоша“ в Пловдив беше ту преобразяван (като арт форма на протест) с плащ и маска, ту издраскван с обиди към руски политици и със свастики. Фигурата на „Дядото“ Димитър Благоев в Благоевград пък беше преобразявана, отново протестно – боядисана като Дядо Коледа. От известно време текат реставрационни дейности на „Чинията“ на Бузлуджа и това се възприема от мнозина като нещо излишно и дори лошо. Редовно и вече безброй пъти демонстранти изливат протеста си върху Паметника на съветската армия в София – като го заливат или директно с боя, или с надраскани не много хвалебствени надписи. Периодично се появяват призиви той да бъде демонтиран. Паметникът засега все още си стои в центъра на столицата, но друг монумент – „1300 години България“, беше показно оставен да се руши, а преди няколко години бе демонтиран. А Войнишкият паметник (лъв), който на свой ред навремето е бил свален и заменен именно с „1300 години България“ победоносно възвърна позицията си в градинката на НДК.
Е, няма ли нещо объркано тук? И не – не, че соцпаметниците са връх в изкуството или Войнишкият паметник е лош. Нито пък само по себе си е лошо да изразяваме мнението си, дори и по по-нетрадиционни начини. Но това се превръща в лудо състезание, което може би вече преминава границата. Защото от форма на свободата ни да се изразяваме се е видоизменило във форма на абсурдна гонка, в която се надбягваме да изтрием миналото си. Монументите си имат своето функционално предназначение – да съхраняват части от историята, да са символ на онова, което е било преди. Но вместо това са се превърнали (или са превърнати) в инструмент за политически спорове в настоящето. Вместо в коловоза на историята, където им е мястото, те са натиквани в актуалния тренд на политическото говорене. Твърди се, че тази част от историята, която те съхраняват, всъщност не си струва съхранението. Но харесва ли ни или не, тези монументи са запечатали в себе си период от миналото ни, който е съществувал и ние и да искаме, и да не искаме, няма как да го изтрием. А и имаме ли правото?
Докъде свършват идеологизирането и фанатичните форми на тотална възхвала или тези на тотално отрицание към личности, събития? И възможно ли е да завършат изобщо. Откъде започва безпристрастният поглед като към обикновени личности и етапи от историята, които трябва да приемем? И изобщо може ли да има обективен, истински безпристрастен поглед?
На нож срещу недолюбваните периоди от историята – не само български, а световен патент
И ако някой предполага, че принципът „Паметникът ми е по-добър от паметника ти“ и изобщо съществуването на проблематични монументи са само българско явление и само в контекста на всичко, свързано с комунистическото ни минало и с някогашната ни близост със СССР, това изобщо не е така.
Още през далечните 2013 и 2014 година, едва в зората на Руско-украинското напрежение, паметник на съветските воини, както и редица статуи на Владимир Ленин в Украйна бяха съборени. А през това лято парламентът в Рига, Латвия, в отговор на войната на Русия в Украйна, прие със закон да бъдат демонтирани всички паметници на латвийска територия, посветени на съветския режим, Червената армия и комунизма. Срокът, в който прибалтийската държава трябваше да свали всички просъветски монументи изтичаше точно в средата на този месец – Латвия обаче унищожи последния си съветски паметник много по-рано, още на 25 август.
Преди две години пък тъкмо две статуи на Откривателя на Америка Христофор Колумб бяха свалени от протестиращи срещу расизма в САЩ. „Колумб“ от град Ричмънд в щата Вирджиния бе съборен, подпален и захвърлен в езеро, а „Колумб“ от град Балтимор в щата Мериленд беше свален и захвърлен на местното пристанище. Отново в контекста на протестите срещу расизма в САЩ, вандалски прояви, макар и без събаряне, бяха извършени и върху статуи на Томас Джеферсън – трети президент на страната...но също и робовладелец. През миналата година, тъкмо за националния празник на Канада, фигурата на кралица Виктория беше свалена от гневни демонстранти в канадския град Уинипег. Същото се случи и със статуята на кралица Елизабет Втора – вече покойница, но към онзи момент все още държавен глава на страната.
Гняв към робовладетеслтвото и расизма или срещу чувството за потисничество и нежеланата имперска власт тласкат хората да събарят историята си. Но, славна или болезнена, не трябва ли да я запазим? Какво ще променим, ако зачеркнем символите ѝ? Ще върнем ли времето и ще можем ли някак да я поправим? Едва ли, поне засега. Тогава с какво ни помага това „отмъщение“? А и още нещо:
Щом не можем да изтърпим спорните паметници, тогава защо не мразим и все още си пазим „лошите“ паметници?
Концлагерите са също вид паметник – „лош“, символ на извършените геноцид, престъпления срещу човечеството, на диктатура и жестокост. Но все пак са историческо свидетелство, вид паметник. Лагерът Аушвиц например е превърнат в мемориален комплекс. Никой не го залива с боя в протестен акт, не го чупи или не поставя под въпрос дали да бъде изравнен със земята. Напротив – запазен е като музей. Туристически обект, в който не само постройките (включително газовите камери) и документите, но дори и косите от жертвите на нацисткия терор са запазени като експонат.
Родната къща на Адолф Хитлер в Австрия също все още си съществува. И вместо да бъде съборена, бе преустроена – в полицейски участък. Картини, за които се твърди, че са рисувани от нацисткия диктатор, периодично се продават на търгове. И няма напор за това да бъдат унищожени.
В последните години неонацистки и други радикални формации в много държави по света набират по-голяма популярност. Обектите, свързани по някакъв начин с нацисткото минало, не крият ли опасност да довъзпламенят и без това неугасващата жарава на екстремизма? Защо тогава те не ни пречат? Или поне не се обсъжда това, че може да ни пречат и че трябва да ги унищожим?
Кой и по какъв признак определя, че един паметник ни застрашава, понеже е символ на гнет, а друг, макар също да е спомен от гнет, е „безопасен“ и може да си остане, за да ни напомня? Всеки носи в себе си своята субективна преценка и вижда различните периоди от историята по различен начин. Но не са ли всички паметници равни и не би ли било по-удачно да ги третираме еднакво като такива – просто като свидетелства, запечатали миналото?
От който и тип хора да сте, паметта е важна, вероятно, за всеки. Защото дори и извън чисто прозаичните неща, за които обикновено я прилагаме – да научим нов език, учебен урок или за да си припомним списъка за пазаруване в магазина, ние имаме и емоционална нужда от памет. И даже да не го осъзнаваме, съвсем по човешки ни е необходимо да бъдем помнени и да помним, да оставяме своя следа и да откриваме следите на другите. Паметниците са физическият продукт, удовлетворяващ тази наша потребност, но, любопитно защо, имаме различно отношение към тях.
„Добрите“ паметници
Фигури в цял ръст, бюст-паметници, барелефи или просто плочи – известни и по-слабо популярни, но значими личности и събития от историята и културата ни заслужено са получили привилегията паметта за тях да се запечата в материален символ, който да остане за поколенията. Към някои от тях понякога сме малко небрежни – оставяме ги да се рушат (тук примерите, за съжаление, са много) или пък наблюдаваме как стават обект на вандализъм. Дори емблематичният паметник в София на личност като Васил Левски, не беше пощаден от посегателства и многократно от композицията бяха крадени бронзови елементи. На други пък дори се присмиваме и ги считаме за бутафорни заради начина, по който изглеждат – като монумента на цар Самуил в София (със светещите очи) например.
Но дори и да не сме достатъчно грижливи, да ги пренебрегваме или даже да се шегуваме с вида им, някак си считаме тези паметници за „добри“. Може да спорим за това дали очите на Самуил изразително символизират мъката на царя по ослепелите му войници, или са несполучливо замислени и всъщност приличат на котешки (или на очи на повреден киборг). Но не оспорваме Самуил като значима част от историята ни. Така е и с неглижираните ни паметници – и да не се грижим добре за тях, и да допускаме да се краде от тях, някак си няма две мнения за това, че те трябва да си съществуват. И когато се случва нещо нередно с тях, няма две мнения, че случилото се е проблем.
Има обаче и една друга, по-особена категория монументи. Възприемани със смесени чувства, те провокират разнородни реакции, когато станат обект на посегателство – у едни възмущение, а у други даже задоволство. А в обществото често се поставя под въпрос дали изобщо трябва да съществуват:
Паметниците със спорен бекграунд
Противоречивите мнения в обществото по отношение на епохите, които тези монументи символизират, карат хората някак мистериозно да виждат паметниците със спорен бекграунд не като паметници, а като нещо по-различно.
Съветският военен паметник „Альоша“ в Пловдив беше ту преобразяван (като арт форма на протест) с плащ и маска, ту издраскван с обиди към руски политици и със свастики. Фигурата на „Дядото“ Димитър Благоев в Благоевград пък беше преобразявана, отново протестно – боядисана като Дядо Коледа. От известно време текат реставрационни дейности на „Чинията“ на Бузлуджа и това се възприема от мнозина като нещо излишно и дори лошо. Редовно и вече безброй пъти демонстранти изливат протеста си върху Паметника на съветската армия в София – като го заливат или директно с боя, или с надраскани не много хвалебствени надписи. Периодично се появяват призиви той да бъде демонтиран. Паметникът засега все още си стои в центъра на столицата, но друг монумент – „1300 години България“, беше показно оставен да се руши, а преди няколко години бе демонтиран. А Войнишкият паметник (лъв), който на свой ред навремето е бил свален и заменен именно с „1300 години България“ победоносно възвърна позицията си в градинката на НДК.
Е, няма ли нещо объркано тук? И не – не, че соцпаметниците са връх в изкуството или Войнишкият паметник е лош. Нито пък само по себе си е лошо да изразяваме мнението си, дори и по по-нетрадиционни начини. Но това се превръща в лудо състезание, което може би вече преминава границата. Защото от форма на свободата ни да се изразяваме се е видоизменило във форма на абсурдна гонка, в която се надбягваме да изтрием миналото си. Монументите си имат своето функционално предназначение – да съхраняват части от историята, да са символ на онова, което е било преди. Но вместо това са се превърнали (или са превърнати) в инструмент за политически спорове в настоящето. Вместо в коловоза на историята, където им е мястото, те са натиквани в актуалния тренд на политическото говорене. Твърди се, че тази част от историята, която те съхраняват, всъщност не си струва съхранението. Но харесва ли ни или не, тези монументи са запечатали в себе си период от миналото ни, който е съществувал и ние и да искаме, и да не искаме, няма как да го изтрием. А и имаме ли правото?
Докъде свършват идеологизирането и фанатичните форми на тотална възхвала или тези на тотално отрицание към личности, събития? И възможно ли е да завършат изобщо. Откъде започва безпристрастният поглед като към обикновени личности и етапи от историята, които трябва да приемем? И изобщо може ли да има обективен, истински безпристрастен поглед?
На нож срещу недолюбваните периоди от историята – не само български, а световен патент
И ако някой предполага, че принципът „Паметникът ми е по-добър от паметника ти“ и изобщо съществуването на проблематични монументи са само българско явление и само в контекста на всичко, свързано с комунистическото ни минало и с някогашната ни близост със СССР, това изобщо не е така.
Още през далечните 2013 и 2014 година, едва в зората на Руско-украинското напрежение, паметник на съветските воини, както и редица статуи на Владимир Ленин в Украйна бяха съборени. А през това лято парламентът в Рига, Латвия, в отговор на войната на Русия в Украйна, прие със закон да бъдат демонтирани всички паметници на латвийска територия, посветени на съветския режим, Червената армия и комунизма. Срокът, в който прибалтийската държава трябваше да свали всички просъветски монументи изтичаше точно в средата на този месец – Латвия обаче унищожи последния си съветски паметник много по-рано, още на 25 август.
Преди две години пък тъкмо две статуи на Откривателя на Америка Христофор Колумб бяха свалени от протестиращи срещу расизма в САЩ. „Колумб“ от град Ричмънд в щата Вирджиния бе съборен, подпален и захвърлен в езеро, а „Колумб“ от град Балтимор в щата Мериленд беше свален и захвърлен на местното пристанище. Отново в контекста на протестите срещу расизма в САЩ, вандалски прояви, макар и без събаряне, бяха извършени и върху статуи на Томас Джеферсън – трети президент на страната...но също и робовладелец. През миналата година, тъкмо за националния празник на Канада, фигурата на кралица Виктория беше свалена от гневни демонстранти в канадския град Уинипег. Същото се случи и със статуята на кралица Елизабет Втора – вече покойница, но към онзи момент все още държавен глава на страната.
Гняв към робовладетеслтвото и расизма или срещу чувството за потисничество и нежеланата имперска власт тласкат хората да събарят историята си. Но, славна или болезнена, не трябва ли да я запазим? Какво ще променим, ако зачеркнем символите ѝ? Ще върнем ли времето и ще можем ли някак да я поправим? Едва ли, поне засега. Тогава с какво ни помага това „отмъщение“? А и още нещо:
Щом не можем да изтърпим спорните паметници, тогава защо не мразим и все още си пазим „лошите“ паметници?
Концлагерите са също вид паметник – „лош“, символ на извършените геноцид, престъпления срещу човечеството, на диктатура и жестокост. Но все пак са историческо свидетелство, вид паметник. Лагерът Аушвиц например е превърнат в мемориален комплекс. Никой не го залива с боя в протестен акт, не го чупи или не поставя под въпрос дали да бъде изравнен със земята. Напротив – запазен е като музей. Туристически обект, в който не само постройките (включително газовите камери) и документите, но дори и косите от жертвите на нацисткия терор са запазени като експонат.
Родната къща на Адолф Хитлер в Австрия също все още си съществува. И вместо да бъде съборена, бе преустроена – в полицейски участък. Картини, за които се твърди, че са рисувани от нацисткия диктатор, периодично се продават на търгове. И няма напор за това да бъдат унищожени.
В последните години неонацистки и други радикални формации в много държави по света набират по-голяма популярност. Обектите, свързани по някакъв начин с нацисткото минало, не крият ли опасност да довъзпламенят и без това неугасващата жарава на екстремизма? Защо тогава те не ни пречат? Или поне не се обсъжда това, че може да ни пречат и че трябва да ги унищожим?
Кой и по какъв признак определя, че един паметник ни застрашава, понеже е символ на гнет, а друг, макар също да е спомен от гнет, е „безопасен“ и може да си остане, за да ни напомня? Всеки носи в себе си своята субективна преценка и вижда различните периоди от историята по различен начин. Но не са ли всички паметници равни и не би ли било по-удачно да ги третираме еднакво като такива – просто като свидетелства, запечатали миналото?
