Нови избори през пролетта биха могли да позволят формирането на нов политически субект на основата на гражданския интерес, но ако има нов вот до два-три месеца е по-вероятно да се появи поредната инженерна измишльотина в политиката. Това коментира в интервю за Дарик проф. Валери Стефанов.
Според професора по история на българската литература в Софийският университет е страшно, че образованието постоянно сваля критериите и отказва да контролира резултатите. Никой не признава, че българчетата се провалят, каза още Валери Стефанов.
„Част от един опазен възрожденски ентусиазъм" вижда проф. Стефанов в обществената реакция срещу проекта за промени в учебните планове и идеята творби като „Тютюн" на Димитър Димов и „Майце си" на Ботев да отпаднат от образователната програма. По същество обаче според него това било вулгарно обществено лицемерие, тъй като децата на мнозина от реагиралите дори не са чели тези творби.
„Канонът на класическите творби - и българският и световният трябва да бъде селектиран, а не да плачем над всяко произведение", коментира още Валери Стефанов.
Преди да поговорим за грамотността, за литературата, духовността - все любими теми за разговор с вас, няма как да не започнем от онова, което се случва по улиците на София. Какъв е вашият прочит на протестите, на онова, което става оттатък заграждението на протестите - парламент, правителство, доколкото те успяват да работят в тази обстановка?
Няколко пъти вече имах възможност да кажа, че гражданското недоволство е срещу целия политически спектър. Тоест очакването, че политиката ще се реализира в България като грижа за полиса, за града, за народа е довело до дълбоко разочарование, че това не се случва. Това обаче като интерпретация се случва по отношение на тези процеси, е именно политически парцелирани интерпретации. Тоест всеки се опитва да интерпретира протестите от своя гледна точка. Трябва да се разбере главното, че това е пределът на недоволството ни от начина, по който живеем и начина, по който осмисляме живота си.
Липсата на чуваемост основно ли е -чуваемост между самите полотици, между протестиращи, политически елит? Защото като че ли отново се завъртаме там, където спряхме през февруари, може би в част от обществената дискусия отново се появява Велико народно събрание като идея, искания за промяна на целия политически модел.
През февруари имаше бързане да се случи нещо-то се случи през май, оказа се неудовлетворително. Сега отново има бързане, чакаме то да се случи есента- септември, октомври, ноември. И вероятно пак ще се появи същото неудовлетворение и същото бързане. И това поставя големият въпрос има ли адекватна политическа алтернатива в България в момента, как гражданската енергия може да роди един нов политически субект или поне да предизвика някакви други сдружавания на хора, които да доведат до излъчване на една удовлетворителна за хората политика. Това е големият проблем.
Това бързане помага ли ни обаче в случая?
Според мен не, защото въртенето в един цикъл на неудовлетвореност е все такъв цикъл. Той не променя нещата. И тъй като питахте за чуваемост-точно тази липса на чуваемост доведе и февруари, доведе и днешните протести. Тоест самоназначилият се през прехода политически елит на България очевидно е силно амортизиран и той се нуждае от алтернатива.
Само че и улицата не дава знак, че е открила алтернативата, тя иска оставка.
Улицата не може да изобрети една легитимна фигура, която да опредмети желанията им. Казах го сложно, но е много простичко: Наистина да има достатъчно харизматични говорители, които така да формулират желанието, че то да може да бъде чуто и да може да породи някакви политически инструменти, чрез които да бъде реализирано
Не се ли изправяме пред абсурда улицата да не иска да има общо със самата политика?
Можем да подозираме и такова нещо, защото улицата има един хедонистичен елемент в цялата тази история-това да бъдеш в един колектив, което заявява някаква гледна точка, с която ти се идентифицираш, забавляваш се. Това не са негативни определения, но това е начин на живот, който очевидно може да бъде харесан и може да продължи. Въпросът е да се намерят субекти, в които да се идентифицира доверие. В момента такива субекти очевидно няма или поне са проблематични.
Биха ли се появили тези субекти за време, грубо казано, 7-8 месеца? Мнозина казват този вариант -догодина, заедно с евроизборите да има избори?
Ако опцията е 2-3 месеца със сигурност-не. Ако е 7-8 месеца може би съществува някаква надежда. Тоест ако опцията за нови избори е пролетта може да се конституира нов смислен политически субект на основата на граждански интерес. Що се отнася до тези 2-3 месеца-дълбоко се съмнявам. Най-много да се появи поредният лъжесубект, поредната политическа инженерна измишльотина, която да се провали или поне да обере гласове, които да бъдат насочени към сега съществуващи конюнктури.
Залитаме ли в търсенето на тази нова алтерантива, отнова в този стар навик да си търсим месиите. От една страна-да, улицата заявява: Искаме просто промяна на системата, искаме олигархията да заеме мястото си там ,където и е мястото, в никакъв случай не и в политиката, в предни редове.
В този вид лозунги има много утопизъм, има много силно желание непременно да ни се случи политическият рай. Политическият рай няма как да ни се случи. Тоест реалността ще продължи да ни се случва с всичко, което съществува в нея-и с лъжата и конюнктурата, и с политическите фалшификации. Така че нужни са не просто лозунги, а нужни са ни хора, които да извършват рационални неща в българската политика. Как с думи се правят неща? С думи се правят неща само, когато решиш да назовеш някой кораб, удряш бутилката в корпуса и казваш: „Наричам те Надежда". Това е магическата употреба на словото. Но ако словото трябва да бъде скрепено с действие, корабът трябва да му си построи мотор, да му бъде и да има добър екипаж и това нещо да върви.
Мераклии ли няма или сме склонни да очерним всеки, който има смелостта да каже: „Мога, ще опитам".
Да, българската политика определено се нуждае от качествени хора. Под качествени хора разбирам специалисти в определени области и хора, които по някакъв начин са отговорни към обществото и са готови да отстояват кауза и да защитават това, което се нарича мисия. Ако такива хора се намерят, макар че всички твърдят, че точно те са тези хора, но ние виждаме, че те са посредствени. Това, което много ме смущава в българската политици е липсата на конструктивно мислене. Първо,трябва да си наясно каква задача стои пред теб, след това да видиш какви възможности имаш да я решиш и след това да опиташ различни пътеки, по които да я решиш. Тези хора действат интуитивно. На нивото на интуицията ти можеш да оцеляваш, но не и да строиш. Строители не се раждат от интуиции. Строители се раждат чрез знания. Да си представим, че трябва да завършиш архитектура и строителство, за да построиш една сграда. Не може така, ние с вас, понеже сме интуитивни и хуманитаристи, да построим сграда. Няма как да стане.
Казахте знания и това директно ме кара да преминем на следващият въпрос, който вълнува вероятно мнозина. Тези, които днес възпитаваме ще бъдат наши управници след 10-15 или 20 години, доколко и как стъпват върху реалните знания. Вече стана част от статистиката все по-оскъдната грамотност, която отчитаме всяка година, броя двойки, дори на изпита по български и литература в Алма матер. Тази година крив се оказа Гео Милев. Може би той беше костеливият орех, довел толкова двойки. Но докога така?
Нали европейските документи ни призовават да бъдем общество на знанието. И Европа е ориентирана към обществата на знанието. Мисля че България е ориентирана към страната на незнанието. И това е заложено някак си в начина, по който е конструирана образователната система. Тя отказва да контролира резултатите, които е постигнала. Това е много тежко, според мен. Това е тежък синдром. Някой трябва да се произнася и от на определени етапи за това, че децата ни се провалят. Провалят се в 7.8 клас, провалят се след това на границата между училището и университета, все повече.
Какво, сваляме все повече критериите, за да не изглежда толкова черно?
Вместо да засилим работата, да си свършим работата, ние сваляме критериите. Когато си казал на един човек: "Учи 12 години и след това ще видим как ти скачаш един метър височина." В 12 клас да му кажеш:"Ще скачаш 30 см или 40 см". Това обществено лицемерие и то се случва на матурите в цялата посока на отчитане на резултатите в българското средно образование. Виждаме ведри, бойки министри, които заявяват колко сме успешни, колко сме перспективни, но всъщност дълбоко не е така. И това се вижда най-вече в университетите.
Да, но докога ще продължи това? Ако лесно се става студент, се оказва, че лесно излизаш с тапия от университет в България. Поне едното да коригираме или не е възможно?
Сложна система е. Да се опитам да го поясня простичко. Единият конформизъм ражда друг конформизъм. Когато дойдат студенти, които са недостатъчно подготвени, това се случва реално, една част от факултета се заема в специални курсове да ги обучава. Ти не можеш да продължиш нататък без да си овладял гимназиалният минимум или държавните образователни изисквания. Тоест университетът отделя време да се върне назад и да ги доограмотява тези хора, за да ги направи все пак свои интелектуални партньори. Това е губене на време, деградиране на преподавателския състав.
Цялата верига.
Цялата верига и още нещо. В България предстои една много тежка битка за студенти, защото те стават все по-малко, а местата стават все повече. Само след 3-4 години ще имаме 50 000 места срещу 25-30 000 студенти, реални кандидати. Няма непожелал-невлязъл и даже не само невлязъл, но и всеки ще се бори този човек да дойде тук, защото той осигурява държавна субсидия за държавните университети или съответно такса за частните.
Кое беше градивното в този вой, който се надигна, донякъде много обоснован, покрай предложението за промяна в учебните планове във връзка с някои от класическите творби-около"Тютюн", творби на Христо Ботев...Имаше една обществена реакция в защита на тези творби, някаква обида остана. Доколко градивно е обаче да гледаме на тези творби като един канон, който не трябва да пипаме, да коментираме?
Обществото притежава възрожденски ентусиазъм и реакцията беше резултат от този пазен възрожденски ентусиазъм, светите неща, светините и каноните. Те трябва да бъдат пазени. Да, това е прекрасно, но от там нататък започва неефективното, защото вместо тези хора, които така се възмущават и са толкова борбени по форуми и навсякъде. Защо те не се запитаха през всички тези години за простичките неща. Затова, че собствено им дете излиза неграмотно от училище, защо то не е прочело две книги. Какво като някой защитава един текст на Ботев или един текст на Димитър Димов?
Не го е чел или не кара детето си да чете?
Точно така. Това наричам обществено лицемерие и то вулгарно лицемерие, защото то иска да ни излъже, че съществува една възвишена реалност в която ние стоим, а се опитва да скрие истинското състояние в двора на българското училище. Децата се хвалят, че не са прочели една книга през всички 12 години или са прочели само една книга. Какъв е смисълът от списъците? Списъкът не е знание, списъкът е пожелание, обществено пожелание. И когато ние ще защитаваме списъците като пожелание, няма да защитаваме ефективността на знанието. Какво правим тогава? Ето това наричам лицемерие-тежко обществено лицемерие. И е жалко, че подобни спорове пораждат подобни полемики за българското училище и неговото състояние и се появяват само по такива поводи.
Тоест би могло и трябва да се мисли, но хора, доказани да седнат и да прегледат учебните планове, а не анонимни експерти.
Тези хора, които са го писали, някои от тях не са доказани професионалисти, но едно е да си доказан професионалист, друго е да работиш в колектив, които ще доведе до такива резултати.
Говоря зя една по-широка обществена дискусия.
Обществената дискусия до какво ще доведе? Ще доведе да пазим всичко. Все пак една учебна програма не може да вкара в себе си всички произведения, всички имена, които на нас ни са скъпи.
Кой и как може да го направи?
Една учебна програма разполага с ограничен обем часове, там си има определена методика, по която този материал трябва да бъде преподаден. Ако вкараме целият световен канон и целият български канон ,какво ще остане? Тези деца нали учат и десетки други предмети, кога ще ги учат всички тези неща? Въпросът е една умна селекция на този канон. Канонът трябва да бъде селектиран и българският и световният. Нали плачем за Хамлет, за Тартюф и всичко останало. И да вкараме целият световен канон, какво ще се получи, ако никой не го прочете. Така че въпрос на педагогическа оптимизация е канонът да присъства в училище.Това е много важно да бъде разбрано в обществото. Не да плачем над всяко произведение.
