Улицата започна да става един парламент

Министърът на културата Вежди Рашидов в „Седмицата” на Дарик:

Другата сряда в парламента ще бъдете изслушан в Парламентарната комисия по транспорт, култура и икономика заради ACTA, споразумението за борба с фалшифицирането.

Вижте, при нас становището е ясно. Ние сме направили поправки в Закона за авторските права като Министерство на културата. За нас онова, което е много важно от целия този дебат е европейския закон за авторското право. Не сме измислили топлата вода. Разбира се, този закон трябва да бъде съблюдаван. Защото, вижте години наред в България българските творци живеят като самодейци, а не като професионалисти.

Т.е., вие казвате „България има добри закони, Европа има добри закони”.

Разбира се, че има.

И аз бих продължил това изречение. Аз ви разбирам - ACTA е излишна.

Вижте, аз не искам този ACTA, да взема отношение по него, по простата причина, че Министерството на културата не е вносител на този документ.

Вие, бяхте ли на това заседание? Той Трайчо Трайков изобщо не ви обяснява за какво гласувате.

Няма значение да не влизам... Явно, когато в Министерски съвет е влезнало, влезнало е. Това, че премиерът взе отношение, ясно стана, че има неща, които трябва да се поправят. На всички е ясно, че няма такова правителство, което ще взема да намачка, да убива, да арестува българския народ. Това е малко излишен, малко космяса този дебат. По-разумното е от този дебат да се излезе с разумното решение. И доколкото чух дебата преди малко, партия ГЕРБ е готова да го внесе в парламента да го обсъди. В крайна сметка ние сме парламентарна република. И това е законодателният орган ще реше, че уточни. Ясно е, че ако има проблем в един текст, той ще се реши в българския парламент. Аз не виждам смисъл от много викане, а от разумно викане.

Вие, като творец, нека да излезем от ACTA, въобще по големия дебат, този натиск на американците да бъде таксувано в полза на големите компании за музика, за филми, на коя от двете страни бихте застанал – на хората, които казват „свободата на споделянето е такава с новите технологии, че тези компании нямат никакъв шанс да печелят по начина, по начина по който се е печелело по времето на Гутенберг, няколко века или...

Вижте, целият този дебат е на ръба като на бръснарския нож. Границата между престъпление и свобода, трябва точно това да се намери. И именно това трябва да се намери с конкретни текстове и ясни текстове. Да престъпление е с търговска цел. Това е и излишно казано и в закона го има - да злоупотребяваш, да сваля. Ние преди малко го коментирахме, дори български писатели, автори и издаваните. Трябва да се съблюдава по някакъв начин правата на самия творец.

Ако ги сваляш и продаваш е едно.

За това говорим.

Обаче те са бесни, американците са бесни от това, че хората намериха технология, по която казват това е споделяне. Това е все едно аз да си купя една книга, да я дам на Вежди Рашидов да я прочете. Той да я даде после на Бойко Борисов.

Това никой не може да го спре. Аз мисля, че...

Те искат това да спрат.

Вие много добре подадохте въпроса за Мики Маус и за децата. Да, много ясно трябва да се каже, че един човек не бива да го произвежда, размножава и да прави търговска дейност, без да си е платил авторските права. Разбира се, че когато пеем националния химн всички, какъв е проблемът целият български народ да пее песента, ако са платени авторските права на автора, който е написал българския химн. Ясно е, че там трябва да се поуточнят някои текстове, да се изчистят и да се успокои обществото. За мен много е важно, разбира се, знаете ние имахме една много тежка дискусия от Закона за авторските права относно точка 26, която трябва да носи средства като авторски права от носителите на дискове, които са с търговска цел, трябва да носят някакви средства на авторите, на музикантите, на писателите, на художниците. И художниците имат авторски права. И на кинаджиите. Разбира се, 17 години тази точка съществуваше, но тя не вкара нито една стотинка.

Те вече дисковете изчезнаха.

Те изчезнаха, да.

Говорим за CD-та, DVD-та.

Законът не е заработил. И за това по-скоро това е разговорът. Да, да се опрем на закона, да се опрем на европейските практики, но законите да заработят в България. Това е големият, да трябва да има един сериозен контрол.

Вие, вашите права лично ли си ги упражнявате или сте склонен да ги продадете на някоя голяма корпорация, например тя да ви издава?

Моите права като художник ли?

Да. Например, ето албумите, ето подаряват един прекрасен албум...

Не. Те са си още мои, тъй като в България не разбират още хората какво значи да си мениджър на един художник, голям като Пикасо. Те са имали, разбира се прекрасни мениджъри, хора, които са ги представяли.

Да, но покрай вас се накачулват, г-н Рашидов разни дето нито могат да рисуват, нито могат да пеят, нито да пишат и започват да печелят повече от вас.

Това е грешното.

Срещу това е протестът на целия свят.

Аз за това казвам, че трябва да се прилага законът в тази си част, която да не ощетява твореца. Да ви дам елементарен пример. Това е все едно аз да направя една скулптура, аз съм автор на скулптурата. И идва един човек, започва да ги размножава и да ги продава. Аз не взимам една стотинка от моето произведение, той започва с това, че ги размножава и отлива, да получава пари.

Тези големите корпорации правят това обаче - дават ви едни жълти стотинки на вас, сравнено с това, което те ще спечелят.

И за това, казвам, че в България стана мода малко да крещи на Европа. Улицата започна да става един парламент. Българският парламент, това е парламент, спокойно, да има обществен дебат. Това е прекрасно, че има, но не да се надвикваме. И, когато се е появил един дебат, разумът да влезе в парламента като парламентарна република и наистина парламентът да види, може да се сбърка. Хора сме, нормално е. Но хубаво е, когато се осъзнае, че нещо се е сбъркало, да се поправи. И парламентът е мястото, където това трябва да се поправи. Така че в това отношение толкова мога да кажа.

Да поговорим за Париж.

И не бих искал да вляза в детайли, тъй като казах, не сме вносители на текста. Не съм запознат докрай с текстовете. Да, разбира се, лично аз като човек и като художник съм против свободата на хората, които трябва да имат своята свобода и своя периметър на свобода в интернет. Предполагам, че има достатъчно умни хора и в никакъв случай не са имали предвид това, а някои клаузи в него ще се поправят, ако това е проблемът.

Париж, „Лувърът”. Тази седмица подписахте петгодишно споразумение.

Много хубава тема.

България ще влезе в „Лувъра” - с какво, кога?

Тя влезе в „Лувъра”, ако трябва да кажа, защото вече подписите са сложени. И автоматично още от понеделник работните групи между Франция и България започват.

Как се прави изложба в „Лувъра” всъщност? Каква е технологията? Девет държави имали такова споразумение. Ние сме десетата, така четох.

Тук малко изписахме емоционално. Истината каква е? Има пет държави, с които има „Лувъра” взаимоотношения, някаква спогодба, някакъв договор за взаимодействие. И това са държавите, които притежават този тип артефакти, които са необходими на „Лувъра” в отделните раздели на „Лувъра”.

Интересно, кои са?

И сега, за да го уточня. Тези със спогодба, защото то не е и споразумение тяхното, са пет държави. За археологически разкопки в този раздел са Египет, Узбекистан, Турция, Сирия и Судан. За обмен на артефакти, които да бъдат излагани, САЩ, Ливан, Англия, Чехия, Италия, Полша. За обучение са Япония, Йемен и Сирия. Онова, което наричаме петгодишен рамков договор, е сключено само с една единствена държава. И това е България.

Ние ще правим всичкото това, което изброихте?

Защо само с България? Узбекистан има за ислямска култура артефакти или материали, достатъчно, за да бъдат представени. Египет има за египетското изкуство. Сирия, надявам се, че и част от исляма и, разбира се... Но Ливан, Англия, Чехия и Италия имат Рим, например само и това е контактът и взаимодействието с Италия. Докато България какво има? България се оказа отново щастлива страна. Това споразумение го подписахме, рамковото единствено с България. Аз смея да кажа, това е точно, което казвам. Единствено България има петгодишен рамков договор, защото притежава и Рим, и Византия, и Тракия и да го кажа, благодарение на Османската империя, че е дошла тук, имаме и ислямска култура. Уникална ислямска култура. То е наслояване на култури. Така че късметлия е държавата в областта на историческото наследство. За това България е единствената страна, която има такъв договор, дори на Лоарет, приказките бяха много приятни, когато каза...

Ларе, това е президентът на „Лувъра”, Анри Лоарет.

Всичко това не стана без нашето добро приятелство с Рашидов. Разбира се, не е тайна. Това са личните ми контакти, които аз ги подчиних да служат на нашата държава. И каза „тази авантюра” я започнахме на чаша вино. Така беше. Истината е, че тази авантюра България да присъства в „Лувъра”, да ще присъства в „Лувъра”, започват работните групи. Надявам се, че 2013-та...

Т.е. сега първо ще се изпращат български изложби. Това е едното.

Първо започват работните групи. Сега да ви обясня. Там се разширява, отдолу под земята за Византия пространството и онова пространство, разширението на „Лувъра” за ислямска култура. За щастие и от двете култури имаме много артефакти. И то много ценни. Например, малко хора знаят, че тук в библиотеката притежава кореспонденция на султана и Наполеон. Ние притежаваме целия архив на похода на Наполеон към Египет. Изобщо, имаме и ръкописи, и много ценни неща. В това отношение сме много богати. И по една щастлива случайност, когато са качвали цели влакови композиции да рециклират всичко каквото е в Турция на ислямска... документи и ръкописи, тогава някои наши будни момчета са решили да изкупят един влак, да го рециклират. И в този момент, забелязва се, че има доста сериозни документи. Така ставаме собственици на най-ценните документи на това време. Така че „Лувърът” вече е вътре. Сега оттук нататък предстои, разбира се, ще имаме желанието, то не касае само нашето желание, онова, което и „Лувърът” като политика иска да проведе. Първото нещо, което сигурно ще представим, е в пълния си обем и в пълния си вид тракийска култура. Не само съкровищата, Панагюрското, но и по-широк мащаб, всичко. Тракийското казваме, защото е от злато, чисто злато лети. Те ни се струват най-ценни, но не винаги благородният метал е най-ценното. Имаме артефакти, които са уникални. От бронз, керамика.

Пари ще получава ли България от това, че изнася, билети, „Лувър”, къса билети?

Разбира се. Това споразумение е все пак с вид покриване. След това доколкото знам откриването, което ще стане 2015-та на византийския раздел. Това ще бъде всички държави, които притежават уникални артефакти и те са три или четири, които имат Византия, ще бъдат в „Лувъра”. Разбира се, и ние присъстваме с тези четири или пет държави.

Чувал съм и другата теза. Тя в български мащаб се води между регионални музеи и националните и в световен мащаб се води дебатът дали една държава печели, ако си изнася най-ценните неща, които може да види на изложби, където през „Лувъра” минават наистина милиони хора...

30 000 човека на ден.

Обаче като ги видят там, някои казват, те няма да дойдат до България, както например врачани казват ако Рогозенското съкровище е в София, кой ще ходи до Вараца, а иначе ще идват много хора. Как отговаряте на тази теза, че ако си показваш по света нещата и ги изнасяш, те всички ще видят това, което ти е най-ценно в Париж, а няма да дойдат на туризъм в България да го видят.

Не е вярно. Обменът не ограничава. Обменът дава възможност. Има поток хора, които си идват в България. Поток хора, които отиват в Италия. Има хора, светът се е поразпределил, които ходят във Франция. Да гостува във Франция, това значи. 30 000 човека на ден. Като минават 30 000 човека, виждат България. Няма по-съвършена реклама от това за нашата държава и популярност. Това обаче ще отвори вратите и към България. Когато България стане позната в света със своите артефакти и своята история, своята култура... Съвършената реклама, защото то с поколения се сменят, един човек като дойде два пъти в Париж да види „Лувъра”, това минават 10-15 години, във второто поколение, което не е идвало, третото поколение. тя е една въртележка. То е една центрофуга, която се върти и притокът не спира никога. При нас по-малко идват, защото още не сме популярни. Това, което аз много искам, България да спре след 1300 години да я представят все по квартали, някакви дупки, някакви залички, някакви читалища. Онова, което се опитваме, е много по-важно. Да сложим България с пълното й самочувствие там, където стоят големите. Там, където минава светът. Там, където може името ни да се чува ежедневно. Да, да спрем да играем малки оперетни камерни спектакли на Барберуш. Да, аз преговарям с шефа на операта и с министъра на културата едно представление да има този мандат в операта. Там, където ходят ценители, които след това ще говорят за българските гласове.

За Париж говорите? За „Грант Опера”.

Разбира се. За „Грант Опера” говоря. Да, разбира се. Театърът „Шанзе Лизе” да играят нашите българи. Ние също ще ги посрещнем тук, но не покрайнините на Париж. Ние често говорим така - абе ние имахме успешен концерт или успешно представление в Берлин или в Париж. Да, прекрасно е, че сме отишли да разгледаме Париж. Просто е видяно от малко хора, от малко наши емигранти българи, които живеят в тези страни. А за нас е важно широката чужда публика все повече да ни опознава. Затова влизането, аз не случайно казах, влизането на България в Лувъра е все едно българин да пее на Ла Скала. Става световноизвестен, става име, става значим. И нашата държава, аз съм казал, не знам дали не повтарям едно и също, ние сме малък народ, но безкрайно талантлив народ. Не го казвам от куртоазия, живял съм между много талантливи български художници, писатели и поети. Завистлив народ сме - това няма какво да го крием. Искаме да сме равни, почти е убийствено за нас като нация, защото не можем да издигнем на пиедестал едно голямо българско име и да го поднесем на букет, нали. Трябва да разбием тази черупка. Българинът е талантлив, няма нужда да има ниско самочувствие и да живее непрекъснато в комплексите си. Вижте, непрекъснато живеем с мисълта - той е българския Елвис Пресли, той е Майкъл Джексън. Нека един път пък Джон да каже - абе аз съм българския Пешо. А може. Като ги изнесем навън, са гении. Ето един Жул Паскин, сега имам да се похваля, не смея много често да се хваля да не ме намразят, но изложба с Жул Паскин съвместно, даже довечера ще излъчат по Нова телевизия, едно момче от репортерите успя да снима изложбата, въпреки че аз се крих от журналистите, не бих искал себе си да експонирам. Както и да е, но Жул Паскин е роден във Видин, коренът му е български, ами той е най-скъпия и най-продавания художник в света, и най-известния художник. Ами един Жорж Папазов - колко българи знаем, че е приятел на Матис Пикасо, един от основоположниците на кубизма. Един Кристол, ами той е световна легенда, име. Ние като излезем ставаме страхотно талантливи и ярки. Разбира се, единици, но достатъчно е единицата да покрие общото понятие на света. Тук обаче сме равни. Днес даже си чета едно интервю дадох, където явно заглавието е било интересно, че българинът страда от звездомания. Тук от осем милиона, девет милиона са звезди. Екранът става един повод - като се появят, да се смятат вече като богопомазани. Ценностната система започва да изчезва. Не го казвам от лошотия, но това не е посока да градим тежка България, голямата България.

Сега да се върнем още в Лувъра. Щели да идват да правят техни археолози да участват в разкопки в България.

Това го има в спогодбата. Разбира се, първото нещо още, което другата седмица ще селектираме, по двама, по двама за два-три месеца да подготвим млади кадърни хора за музеен мениджмънт и...

Които пък те ще ходят там.

Те ще бъдат в Лувъра, има специална школа. Там и чистачка минава през два месеца обучение. Когато ти чистиш залата на Рубенс, ти трябва да минеш през един курс, да знаеш, че там седи една картина, която струва може би колкото целия дълг на България, как се почиства, какви химикали, какво е отношението, какво е осветлението, каква температура...

А Лувърът ще прави ли изложби тук?

Ще прави. И този обмен го имаме. И Лувърът ще присъства, както сега се разбрахме...

Преди много години, по Живково време идва Джокондата от Лувъра.

Дойде едно от копията на Джокондата, която ние бързо я разрязахме. Дойде, за съжаление, но не е останало тази горчивина. Случило се е, така, психически неуравновесен човек, но това е заради лоша охрана, да го наречем.

Но сега очаквате да дойде сериозна изложба?

В рамковото споразумение ние имаме и Лувърът ще ни гостува, артефакти от Лувъра. Ами онова, което сега на първо четене мога да ви кажа – никога музеят „Роден” не е излагал нищо чуждо.

Сега щял да излага български автори?

Ами говорихме вече да се разчупи. Нов директор има, тя е страхотно симпатична дама, изключително интелигентна и добър изкуствовед, и мениджър много добър, тя иска да разшири малко тази дейност - къщата Роден, Роден и неговите съвременници да заживеят. И благодарение на това, че й показах доста каталози, аз в този музей имам от доста време покана, но все го отлагам, отлагам, нали станах министър и си хванах беля на главата, сега можех да си правя изложбите, но...

Това е наистина един от топ музеите на света.

Голям музей, знаков музей. Музеят „Роден”. Роден си е Роден, както и да го кажа, Роден си е Роден. Отдавна имах една покана от предишния директор. Държа връзката топла благодарение на една много интересна дама - Паскал Рубо, тя ми съдейства, те бяха близки с него.

А скулптури на Роден в България ще бъдат ли излагани?

Целта е да закараме българска скулптура там - Роден и съвременници - така да си подадем една ръкавица и разбира се, се уговорихме, че при втората среща ще направим един договор за участие. Това ще бъде добре. Ще видя аз, ако мога да смогна, също бих си реализирал една изложба в „Роден”, защото това е много добре. Онова, което е хубаво, че с Пти Пале започнахме едни хубави преговори.

Те щели да правят изложба, наречена „Париж 1900”.

1900 - тогава е основано Пти Пале. В Пти Пале общо взето колекцията е до 1920 година. Пуснах първоначално, както на Лоарет, и България да взезе в Пти Пале, да бъде показана. Той леко беше по-опитен човек, от 15 години е директор, така леко предпазлив, вика: ами нека да изложим първо нашето във вашия музей. Да, разбира се на всички етажи. Това, което е хубаво, че вече шедьоврите на Франция и на Европа започвам да ги докарвам при нашите българи, да имат достъп. Това беше табу - да видим големи имена. Дано не сме забравили, в Националната галерия изложихме 74 скулптури на Дега оригинални. Беше уникална изложба. И посещаемост имаше много. Ами бяхме докарали тук преди няколко години Леонардо Давинчи - тези неговите чертежи, макети, които... от Италия. Фурор. Докарахме гора от скулптури тук преди няма и две години в музей Чуждестранно изкуство от една фондация, където най-големите имена бяха вътре. Така че вече правя възможно Европа да присъства при нашите българи като европейци и, разбира се, българите да отидем там, където ни се полага.

Какво мислите да промените с българските културни институти в чужбина? Казвате в едно интервю - да спрат да са място за хъшове, да обслужват българската култура пред чуждата публика.

Аз казвам, че времето на Браила мина, защото, вижте, без това да го тълкуваме като... не, то не е и лошо. Създаването на български културни центрове, които ние обгрижваме, издържаме, това е с цел да популяризираме българската култура сред французите. Във времето, то се е случило нещо - като Браила малко. После, отглеждане българските емигранти, които, няма нищо лошо да бъдат там, но общо-взето като че ли функцията е само до българската емиграция. Да, ама ние плащаме на българския гражданин, на данъкоплатеца парите, за да отглеждаме и пак нашите, които не си плащат тук данъците, а другаде. Нека и тях да ги има, но целта не е това, политиката не е това. Политиката е да бъде показана българската култура на 60-милионна Франция, а не само на емигрантите, които са 1000-2000 човека. И на тях включително, но основната цел е Франция, основната цел е Италия, основната цел е Чехия, основната цел е Германия. Германците да ни опознаят, те трябва да знаят за нашата култура. Ние знаем за Пикасо, за Дали, Сезар, Арман, за всички, защото сме любознателни. А западът не знае нито едно наше име, което е тъжно. И това е целта – да популяризираме българската култура. Разбира се, че те не трябва да бъдат такива едни клетки, които си чакат заплатите и там да дойде някой, поне по-евтино ни излиза, нямаме пари сега в момента бюджетът, и така, който живее в Париж, да му направим да тече някаква програма. Целта не е това. Второ, вижте, ние сме може би в петорката на страните, които притежават историческа памет и култура в Европа. За първи път направихме стратегия за културен туризъм. Никой не беше седнал да прави такава стратегия. Да направим България държава, която да печели от културен туризъм. 15% от брутния продукт, от приходите на Италия, са от културен туризъм. Не от туризъм, а от културен туризъм. Това е, което е водещо. След това има конферентен, пък балнеолечебен, пък спа, пък всякакъв вид, алкохолен, какъвто щете. Но огледалото е онова, което в брошурата се вижда - Колизеумът, Пантеонът. А ние ги имаме. Нашето лице трябва да започнем от нашата древна история и култура, от онова, за което хората идват с фотоапарат и чак тогава отиват да полегнат вечерта някъде, след като се нащракат пред камъчетата. А и ние какво правим? Зарязали сме в годините онова, което е основата за развитието на туризма и сме развили едни скъпо струващи общежития с леглова база. И затова аз често казвам, че България трябва да смени, защото има основания да смени алкохолния туризъм с културен. Защото наистина ставаме евтина дестинация с прекрасни хотели за едни провинциални германци, които идват и се напиват по цял ден. Аз като човек, който искам да си почина, няма да спя в български хотел, където в 2.00 часа през нощта ми крещят долу едни хора, повръщат, викат. Ами не е почивка. Нали се сещате, че ние говорим за това. И няма да дам 1000 евро, за да почивам там.

Сега да свържем две теми от седмицата. Премиерът, вие май не сте бил на това заседание, където обяснява колко пари има в българите, много пари, които си ги държат по сметки. А ваш е проектът за промени в Закона за меценатството, нали?

Наш е.

Само да видим, значи, ако е прав премиерът, че българите имат много пари, как пък да бъдат накарани да дадат малко от тях, но да дадат за изкуство?

Е, това така не става. Трябва да минат... Вижте, дълги години бяхме в една система, когато изкуството беше от народа и за народа. Нямахме куража да обясняваме, че изкуството е каприз на лукса и в никакъв случай нито е от народа, нито е за народа, а то принадлежи на нацията като цяло. Това е огледалото на нацията, това е престижа на нацията. Вижте, гледахте скоро един много хубав филм, и аз го гледах - „Полунощ в Париж” на Уди Алън.

Аз не съм го гледал още, но ще го гледам, след като вие го препоръчвате.

Е, уникален е. Уди Алън е труден за гледане, много обстоятелствен, тежък, но тук е ударил бинго.

Онзи ден гледах „Шменти капели” на Влади Въргала.

Влади е готин. Влади е едно доказателство как трябва да се прави кино. Безкрайна почит и уважение към онова, което той направи. Прекланям се пред Влади. Това е кинаджийския професионален подход. Дотук с киното. Идва едно американче и в мечтите му или в представите му в халюцинациите му започва всяка вечер да се среща с дали Пикасо, Лутрек, с любовницата на Пикасо, пък с Хемингуей... Няма Париж без такива имена. Има 60 милиона френскоговорящи хора с географско положение. Всяка държава се прави в големите си имена. Няма България без големите си имена. Онзи ден не знаех какво да кажа на рождения ден на Стоянка Мутафова. Цяла епоха жена. Няма България без хора като нея. Няма такава държава, без големите имена на нацията, които ние трябва не само да ги толерираме, но да имаме респект и уважение. Не сме равни. Аз съм противник на това да се изравняваме. Идва някакъв цървул, тупа те по гърба и ти говори на „Ти”. Не е така. Това е непозволено. Този, който вдига самочувствието на нацията; този, който прави престиж на нацията; този, който те кара да се тупаш по гърдите и викаш „булгар” и ти го тупаш по гърба и му викаш „братчет, как си”, мисля, че малко сме сбъркали модела. Просто няма Франция иначе, без тези имена. Това са хората, които правят въздуха, атмосферата, няма как да стане. Така че, опитвам се нещо. Няма да ми стигне сигурно времето, остана година и половина...

Кое, за меценатството ли?

Не, за мандата говоря в момента.

Не, за меценатството ви питам, опитвате. Какво опитвате там? Защото проектът ви е минал в парламента през седмицата.

Да, да. Това е промяна в закона. Даже тук съм си подготвил: „Предложение... има за цел да облекчава регистрацията на меценатите”. Вече е достатъчно меценатите да подадат заявление. Де факто направена е една процедура с този закон, с който да могат меценатите да бъдат облекчени в своята регистрация. Електронното правителство ще облекчи страхотно много... Много закони в България не работят, мъчим се да работят. В крайна сметка знаете, любовта на българина не дава дарения за култура. Дарява за много неща, но не и култура. Но в крайна сметка закон трябва да има. Свещена воля е на дарителя, ако даде средства да помогне за култура, е негова свещена воля. Никой не нарушава това. Надявам се, че още едно поколение, в България ще се родят поколения, които ще разбират добре смисъла на културата. Трябва още едно поколение култивирано.

Ако бяхте на това заседание, на което се е обсъждало за мързела и лихвите, какво щяхте да кажете? Защото като чета по стенограмите, вие правите страшни изказвания.

Страхотно се предпазвам да не коментирам думите на премиера, по една проста причина, че премиерът е главата на правителството и свободният коментар не е правилен и не бих искал да коментирам.

Той казва колко работи са си взели българите. Не казва обаче да са си взели картини.

Аз ще обърна въпроса така - вижте, миналата вечер като се прибрах, пуснах телевизията и гледах по новините един репортаж с един селянин - човек от селски произход, не бих казал богат човек, но той каза няколко думи: „Па какво ме интересува какво че правят онея, нека крадат. Аз си имам кокошки, яйца, прасето в буркани съм сложил”. Затова българинът леко е ленив. Казвам го не, за да обидя българина. Защото той обезпечава храната си за зимата, заколи прасето, има две овчици, млекцето. Изведнъж това го капсулира и става егоист. Той не иска по-нататък просто да се прави крачка.

И ние сега на този за Лувъра му разказваме.

Не. Вижте, България не е само пък хората, които единствено живеят, за да ядат и да отидат до едното място. Извинявайте, но ако искаме да сме нация, защо мислим, че 80% от италианците, като кажеш за тях изкуство, ей така гледат. Има хора, които през целия си живот не са отишли до Рим. Не е това. Говорим, когато се гради нация, тя трябва да има своето огледало. Двигатели на едно общество са изобретателите, умните, талантливите, способните - това е моторът, който движи нацията напред. А всичко останало - уважение и респект. Но, така е създаден светът. Ами от 200 милиона американци, мога да ви кажа, че 60% не знаят как се казва техният президент. Така че, тук леко мисля, че премиерът не го е казал да се заяде, но няма по света държава, където да имаш панелен апартамент, да е дори в София, къща на село и три декара да садиш чушки и домати и да си напълниш мазето с...

И да викаш, че си беден.

Това те обезпечава. Напротив, това не му дава възможност да има позиция. Защото той е задоволен, денят му е покрит, той има какво да яде. Аз по-скоро казвам, че е жалко, че е така. Жалко, защото иначе, ако той няма в мазето бурканите и прасето, може би мозъкът му ще започне да мисли - как да промени живота си принципно, как една крачка по-напред да отиде, как повече да култивира себе си. Явно това е една капсула, която го кара да се успокои. Казва - не ме интересуват другите, аз моята зима съм си я опекъл. Така този селянин ме изуми, него го гледах внимателно. Значи, него не го интересува никой, не го интересува Бате Бойко, не го интересува Сергей, не го интересува Първанов. Прасето Гошко, петте овчици, кокошчиците, яйчицата, бурканите и майната на всичко. И, разбира се, с плюене, разбира се, с лошо отношение. И това е нагнетено от публичното пространство по някакъв начин. И за това силно брадясало говорене. Разумното говорене е - ако сме сбъркали, да търсим къде е грешката и да го поправим. И за една грешка трябва всички заедно да се сплотим. А при нас има едно истерично крещене и производство непрекъснато на скандал. Това не е двигател, това е деградация.

И вашите не искат да кажат като са сбъркали. Вижте сега колегата ви Цветанов колко пъти го молиха: кажи. Трудно стига да каже, че е сбъркал. Сега, вашият колега в този дебат харесахте ли го? Като защита... То, че е било глупост така да се подпише бързо...

Нека да не коментирам. По-скоро, вижте, така да го кажем - всички така сме устроени. В живота най-лесното е да оскърбиш някой, ама толкова бързо става; най-лесното е да навредиш на някой. Най-трудно се оказва да се извиниш, ако си разбрал, че не си прав. Трябва да минеш гордостта да си преодолееш, какво ли не да преодолееш. По-големите мъжкари за мен в живота са тези, които казват: да добре, сбърках, прости ми. Две думи са. Ако си убеден, че е така. Ако не, минаваш на другия бряг и не се познавате. Ако си убеден, че си прав - отстоявай си правотата. Така че ще се научим и да се извиняваме. Аз мисля, че премиерът понякога го прави това нещо, и по негов модел и ние го правим, разбира се. Разбира се, ако някъде има грешка, тя е поправима. Това са две човешки думи. А за това вече се иска мъжкарлък малко. Там трябва да може.

Добре. Довечера откривате изложба в Градската художествена галерия в Пловдив за 60-та годишнина. Юбилейна изложба. Иво Хаджимишев - фотографии и ваши модели.

Да. В галерия „Средец” събрах от 40 години насам една малка част от портрета в скулптурата и Иво Хаджимишев направи едни уникални фотографии.

Ваши модели излагате?

Глави, модели.

Защото пишеше в поканата: „Когато работи Вежди Рашидов, тръгва на пътешествие с модела си, защото знае, че пътят е най-доброто място да опознаеш спътника си”. И кои модели ще видим? Кое е лицето, което посреща?

Ами има много - Жоро Слона, Митьо Киров, Начо Културата, Енчо Пиронков има, на Светлин Русев му има портрета, Кръстан Дянков има, Гауди има, Сезар има. И, разбира се, понятието „глава”. Много малко художници си позволяват да правят портрети и, ако имаме време, с две думи ще ви кажа, защото това е много хубаво. Правят портрети по простата причина, че портретът е много специално нещо, портретът на някой. То касае само обекта. И е трудно да се реализира във финикийски знак, защото в крайна сметка, човек, за да може да плаща бронза и да работи, трябва да... И много от нашите колеги бягат от портрета. Явно, че в живота съм имал късмет да не съм много зависим финансово и ми е дал възможност да правя понякога портрет. В момента сега правя на Генко и на Коко Азарян. На Коко става много интересно. И съм хвърлял по някой портрет в 40-те години. И така изведнъж гледам, че много портрети се събраха. Затова казвам, че са трудни за продаване, и не заради друго колегите бягат леко, защото не може да го реализира, и гледат композиции, по-това. Аз малко съм късметлия човек и изведнъж видях, че имам много портрети. А портретът е най-трудното нещо. Върху него лежат и маите, и етрусите, и цивилизацията на Рим, и на Византия, на всички. Така че, много се радвам, че успях да събера портретите. Имах изложба тук. В градската галерия да кажем... Благодаря ви.