Учебната година за първокласниците и петокласниците да започва с една седмица за адаптация, в която децата да се опознаят и да се ориентират, вместо веднага да започват с учебния материал. Това предлагат от Асоциация „Родители" - идея, за която вече са водени разговори, но която ще бъде представена и пред настоящото ръководство на Министерството на образованието.
В интервю за Дарик председателят на УС на асоциацията Цвета Брестничка обясни идеята в коментар за вълненията на родителите и децата преди старта на новата учебна година.
Докато не си отговорим на въпроса защо пращаме децата си на училище и какво искаме да научат там, няма да разберем от каква реформа имаме нужда и кой да бъде пътя, за да постигнем целите си, коментира още Брестничка. По думите й промяната в образованието изисквала политическа воля, защото няма реформа, от която всички да са доволни и някой трябва да поеме отговорността за посоката.
За съжаление все повече деца се оказват в ситуация на бедност - България е една от страните с най-висока детска бедност в Европа, каза още Цвета Брестничка по повод все по-видните социални различия в класната стая. Тя обаче допълни, че задачата на училището е не да подчертава разликите сред децата, а да ги тушира - да помогне на децата да живеят заедно макар и да са с различни възможности в семейството.
"Лятото свършва в неделя"- така се казва ваша стихосбирка. Следващата неделя лятото приключва за учениците.
Все по-близо сме до края на лятото.
Малките тръгнаха вече на градина.
Вълненията са сериозни повече при родителите, отколкото при децата. Но така или иначе това си е един много трепетен момент в годината.
Вълнението може ли да се сравни с шок? Казахте, че май родителите по-сериозно се вълнуват в този момент.
Не бих казала чак шок, защото всеки малко или много е мислил за тръгването на училище, на детска градина на детето му, така че не му идва изненадващо.
Може би само за първолаците.
За първолаците е много важно да мислим самите ние как ги подготвяме емоционално. Това, което обикновено се случва, е, че родителите са по-развълнуваните, по притеснените и съответно предават тази емоция на децата. Но пък е важно да успеем да овладеем в себе си страховете, които имаме, ако имаме някакви негативни очаквания. Да настроим детето позитивно и да има едно такова радостно усещане, че започва нещо ново, нещо интересно, нещо, което ще му открие нови светове. Децата са любопитни и им е интересно да търсят новите приятелства. Нашата роля е да ги подкрепяме в това.
Дългата подготовка гаранция ли е, че всичко ще мине успешно, да кажем на първия учебен ден?
Подготовката по-скоро е в това да бъдем близо до децата си и да откликваме на техните вълнения. Когато говорим с тях повече, когато им четем, когато обсъждаме това, което сме прочели, когато ги заведем в училището още преди първия учебен ден, за да видят сградата, да се ориентират, къде ще се случват нещата, да не си представят някакви страшни непознати неща, яко има възможност да ги срещнем с учителя, който ще поеме първи клас, да го видят, да го почустват като някой, който вече им е познат, това доста облекчава адаптацията на детето. Ние в асоциация "Родители" имаме една идея, която се опитваме да реализираме - учебната година за първокласниците и петокласниците да започва с една седмица, която е точно за адаптация, да не се втурват децата директно в усвояването на нов материал, да има време спокойно да се опознаят помежду си, да поиграят заедно.
Да поиграят най-вече.
Под ръководството на учителя да си научат имената, да научат правилата в училище. Родителите да имат време да се опознаят един друг, защото това също е много важно. Сигурността и спокойствието на детето в много голяма степен зависи от това и родителят какви отношения успява да изгради с другите родители. И това е процес, който също трябва да бъде управляван и насърчаван. Учителите са поставени под пресата на изискванията да препускат през учебния материал, защото той е много и нямат време да се занимават с тази много важна подготвителна работа. Ние смятаме, че е хубаво да има такава седмица, която в ключовите моменти на адаптация на детето да бъде концентрирана точно върху изграждането на общността вътре в класа, между класовете в училището. Най-вече това, децата да създадат помежду си контакт, а и родителите да започнат да се припознават като общност.
Къде спря тази ваша идея?
Нашата идея засега е на етап предложение в най-общ план. Имахме известни преговори с предишното Министерство на образованието в тази посока, но те бяха на много ранен етап. Надявам се, че ще имаме възможност да предложим тези неща и на новия екип на министерството.
Ако не сега, за следващата и по-следващата учебна година да имаме първи стъпки в тази насока.
Да, защото това е свързано с преформатиране на учебния материал.
Една седмица не е фатална.
Ние сме убедени, че когато децата са спокойни и когато има една дружелюбна атмосфера, когато се чувстват сигурни, те много по-лесно усвояват това, което трябва да научат, отколкото когато са под непрекъснат стрес и гонене на високи цели, без да имат време да преживеят нещата, емоционално да узреят за това, което се случва.
Ако погледнем по-общо на образованието, отвъд емоцията, само при първокласниците, си мисля, че като оценяваме по-често така наречените реформи в образованието, с отрицателен знак през последните години, по-скоро трябва да се радваме, че започва още една година без реформи. Защото мнозина казват: защо са ни те, ако не са добре премислени и не са нужните.
Реформи със сигурност са нужни, защото виждаме, че резултатите, които постига образованието, не са тези, които очакват родителите, децата, обществото като цяло. За съжаление, децата излизат от училище неподготвени за живота. И в такъв смисъл е много важно да се извърви този път, в който да си поставим ясно целите. Защо в края на краищата пращаме децата на училище, какво искаме да научат там? Дали просто искаме един набор данни, някаква информация, статистика, или искаме да ги научим да работят в екип, да се свързват с другите хора, да си поставят цели, да постигат тези цели. И едва когато сме съгласни какви са ни целите, можем да направим реформа. Т.е. да определим пътя, по който да стигнем до тези цели. За съжаление, всички промени, които се правят, се правят на парче.
От мандат до мандат.
И не само от мандат до мандат, а някак си фокусирани върху една отделна тема. Примерно дали да се учи това или онова произведение, дали да се вкара това или друго историческо събитие, дали химията да бъде в еди-какви си подробности, а математиката до еди-какви си висоти. Всичко това са инструменти. Те сами по себе си не решават нито един проблем. Всяко нещо, което се случва в училището, трябва да бъде ориентирано към това дали постига голямата цел. А голямата цел е децата да станат едни самостоятелни хора, които се справят с живота си.
Т.е. докато не премерим през тази призма, ние не можем да кажем и къде са най-сериозните проблеми. Не би трябвало да ги делим-дали в организацията в училище, дали в учебните програми и в образователните планове.
Нещата са свързани. Не можем да направим промяна в организацията, без да променим учебните планове. Не можем да променим учебните планове, без да си променим представата-какво искаме да постигнем чрез тях. Ако щете самата организация на учебния процес, която е фиксирана в едни 40 минутни часове, също пречи до голяма степен на това, децата да развиват творческото в себе си. Защото 40-минутният час предполага тази лекционна форма, която се практикува-учителят застава отпред, говори на децата, после изпитва и така нататък. Докато за едни по-творчески форми се изисква повече време. Работа примерно в продължение на два часа, в която децата работят в екип, създават продукт, по някакъв начин го представят и защитават пред останалите. Но това е начин да бъдат много по-въвлечени. Сега учителите се опитват да използват такива форми в рамките на 40-минутните си часове и някои от тях успяват да го правят.
Трудно е.
Но проблемът е, че самата организация на учебния процес спъва работата на учителя, не му дава възможност да разгърне творческия си потенциал.
Да, но на фона на тази политическа нестабилност, и това, което се случва, не знам кога ще дойде това време, в което някой ще се захване и ще направи нужното, за да стартира най-после тази реформа. Защото губим поредно поколение.
Да, за съжаление промяната изисква политическа воля, за да се случи. Защото интересите в образованието са изключително разнообразни, разнопосочни. И няма такава промяна, от която всички да бъдат доволни. В края на краищата, някой трябва да поеме отговорността, в каква посока ще се извършва тази промяна. И в голяма степен и риска да бъде непопулярен при извършването на тази промяна. Много важно е да има обществен дебат по тази промяна, тя да не се извършва само административно. Защото няма реформа в такава област като образованието, която засяга на практика всеки български гражданин и която да може да се случи по административен път единствено. Защото тази промяна трябва да се случи през хората. Промяната трябва да я случат директорите на училищата, трябва да я случат учителите, трябва да я случат родителите и децата.
И тя ще има последици с години напред.
И ако хората не са убедени, че това, което се случва, е това, което ще доведе до смисъл, вкарване на смисъл в образованието, и едни резултати, които са в интерес на децата и на цялото ни общество, само с административни мерки няма как да стане.
Изкушавам се да ви попитам, тези дни бях чела, че от Агенцията за социално подпомагане са съобщили, че повече от половината първолаци тази година са от семейства с ограничени възможности, ще ползват помощи за първи клас. Добре е, че държавата ще ги подпомага, но все пак това не прави ли по-големи социалните различия в класните стаи? Как това се преодолява?
Това си е проблем, който си стои в обществото, защото децата имат различни финансови възможности. И за съжаление, все повече деца се оказват в ситуация на бедност. България е една от страните с най-висока детска бедност в Европа. И тенденцията не е към намаляване, за съжаление. И когато се правят различни промени, трябва да се мисли в посока на това как семействата могат да се справят с такива ситуации. Защото примерно само преди няколко дни беше публикуван текстът на една наредба, която е свързана с ученическите пътувания, което е направено с оглед на това да се повиши безопасността на децата, сигурността, което не е лошо като идея. Но нещата, които са заложени в тази наредба, са абсолютно непосилни за една голяма част от семействата.
Не могат да си позволят такава екскурзия семействата.
Да, когато задължително училищната екскурзия минава през туроператор, това означава, че тя ще се оскъпи допълнително. Когато е задължително организирането на олимпиада или някакво друго състезание в друг град, също да минава през туроператор. Воденето на театър или опера също да минава през туроператор. Това води само до оскъпяване и означава, че една голяма част от децата никога няма да напуснат населеното място, в което живеят, защото родителите им са бедни и не могат да ги заведат на екскурзия или почивка. Училището съответно им предлага екскурзия, която е също непосилна за родителите. И тези деца са обречени никога де не излязат от този цикъл на бедност, да не видят света по-различен от това, което се случва всеки ден пред очите им. Това води до ограничаване не само на жизнения им опит и на мечите, които те преследват.
Те, дори може да се окаже, че парички за закуски нямат. И отвъд, махаме екскурзиите и онова, което някои вече го броят за екстра, подозирам, че от по-големите по-трудно се понася това, във възрастта на пубертета.
Неизбежно е децата да сравняват възможностите си, но това е част от ролята на училището. А задачата на училището е не да подчертава разликите, а да ги тушира, да помогне на децата да живеят заедно и да откриват един в друг ценните си качества и това, как могат заедно да случват разни неща. Въпреки че имат различен произход, различни възможности в семейството, различни житейски цели, в края на краищата тези млади личности си поставят някакви цели. Важното е те да разберат, че ще живеят в свят, в който хората ще са различни, но могат да живеят заедно, а не да бъдат в конфликт.
