Хайри Хамдан . Той всъщност е инженер. Инженер по електротехника от Техническия университет в София. Български зет и баща на три дъщери.
Роден е през 1962 г. в Дер Шараф, на Западният бряг на река Йордан. Днешна Палестина. През 1967 г. , след окупацията на палестинските земи, емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Идва в България в цвета на соца - през 1982 г., като студент. Харесва страната ни и остава. Май завинаги. Тук пуска и корени.Които след близо 40 години признава, че са станали неговото второ Аз.Носи аромата и дълбочината на напоената с мистика, страдания, тайнства, свещена обетована земя.
И това личи в творчеството му. Поет, преводач, журналист общественик, интелектуалец, строител на мостове между духовните богатства на хората от различни религии, континенти, раси.
Носител е на две световни и литературни награди в Египет, Саудитска Арабия, и Палестина. Както и на наградата „Перото“ за 2018 г. - за превод и на Сюза на българските преводачи. Неговите творби са издавани на арабски, английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици. Поезията му е дълбока, изкъртена от сърцето, изсипана от натежали очи. Пробожда. Защото той знае как се надбягва светлината. Превел е над 100 български автори на арабски език, съставител е на антологията на българската поезия „Вятърът разпръсна моите слова“ и на антологията с български разкази „В началото бе епилогът“.
Автор е на поетичните книги „Очите на бурята“, „Мариямин“, „Хронична любов“ , „Един живот не е достатъчен“, на романите „Живи в царството на рака“, „Дневникът на позора“ и „Европеец по никое време“. Автор е и на пиесите „Чува ли ме някой“, “Нека живея, нека умра“, издадена през 2011 г. в Египет. В натежалите дни на окъснялата есен казанлъшката поетична публика имаше щастието да е първата, докоснала се до най-новата стихосбирка на интересния палестинец Хайри Хамдан - „Водните лилии на паметта“.„Аз съм чедото на словото, изписвам го и то мене“, твърди човекът с пясъчната душа, убеден, че няма незаменими хора.
Господин Хамдан, как един „технически“ скроен човек носи такава фина душа?
По принцип, инженерите също са фини хора, щом успяват да обработват, изработват и довършват проекти, които са полезни за човечеството. В интерес на истината, последното, което исках да уча, е инженерството. Винаги съм бил литератор, но изведнъж реших, че ще ставам инженер. Понеже винаги съм имал висок бал и си казах: ок, нека да е точни науки. През това време се усъвършенствах, докато учех точните науки, много четох, дори мога да кажа, че аз малко по-късно узрях за това и успях да напиша тези свои книги. Някъде към 30-те си години. Преди това бяха само опити, в които пишех, драсках и накрая хвърлях. Но едното не пречи на другото.
Вие сте палестинец.
Да, палестинец съм.
Идвате от много магична страна, с друг въздух, други енергии. Кое доведе един палестинец в България и го превърна в по-българин от много от българите ?
Аз съм роден в Палестина. И бях принуден да я напусна по време на 6-дневната война през 1967 година. Независимо, че бях само на 5 години, помня много неща от страната си. Имахме тогава едно кученце и една маслинова горичка, но всичко остана там. С тази окупация, мисля, че станах глобален човек, човек на света - именно на 5-годишна възраст. Защото аз изживях една много сурова емиграция в Йордания. Не говоря срещу държавата, говоря за усещането да попаднеш в една друга страна, да бъдеш изтръгнат от едно място и засаден на друго. Това е жестоко.
Освен в Палестина, на мен ми е все едно къде ще съм. Искам да отида в Палестина, но не мога. По-късно, когато трябваше да избирам моя път в професионално отношение, аз тогава успях да опозная и да разбирам България. Дойдох тук да уча в Техническия университет в София. Бил съм на много места в България, в много градове, сприятелих се с много писатели, с много хора. Познавах, Бог да го прости, Христо Фотев, както и един друг писател - Димо Иванов, той почина и е погребан в Нова Зеландия. Погребаха го служебно, защото нямаше кой да се погрижи за него. Чел съм много българска литература и усетих, че това богатство трябва да стане достояние и на арабски език. И така започнах с преводите. Мисля, че го мога.
Казвате, че на 5 години сте станали човек с преживения ужас около войната. Има нечовешка аналогия с това, което сега преживяват децата на Сирия, народите на част от Близкия Изток. Какви травми носи един човек, видял на 5 години убитото си кученце и е принуден да пререже и напусне корените си. Що за човек расте след това ?
Страхотен човек може да израстне, ако успее наистина да преодолее болката. Тогава всичкото зло, което е около него, което може да види, ще му се вижда малко, ще е преодолимо и така ще може да помага и на другите.
Просто трябва да преживее своята лична болка. Това е бариера. Може би не всеки го може, при някои има травми за цял живот, но аз мисля, че успях да я преодолея. Мога да прегърна моя враг, ако се наложи. Да го накарам да разбере, че го усещам и може би тогава той ще ме види. Той ще ме погледне с други очи.
Как, чрез какво човек се научава да прегръща своя враг?
Човекът е Господ и Бог. Опитва се да стане и Господ, и Бог, но не успява. Той докосва до границата и Господа, и Бога, но не успява. Само една крачка му остава, но не може. И колкото по-нависоко отива, толкова пó се извисява и се изчиства. И тогава вижда и усеща всичко. И може да усеща едно болно куче, да вижда и усеща един болен човек, един тормозен народ, да вижда и усеща Вселената пред себе си.
Защо тогава, г-н Хамдан, при толкова много болка и страдание по света човек не успява да прегърне своя враг, не се учи на умението да усеща и чува болката? Храним се с кръв, войни, жесткости. Те осмислят живота ни. Защо?
Защото липсва справедливост. Щом няма справедливост, може би и България ще продължава частично да страда. Не може шепа хора да имат милиардите на света. Ето, в Ливан 7-8 души имат 100 милиарда долара. Това е абсурд! Не може един човек, който няма и 30 години, да притежава милиарди. Не може зад едно босо и гладно дете да има димящ нефтен кладенец. Разбирате ли за каква несправедливост става дума? Аз видях това. Три боси деца, боси, с пясък в главите, просят и зад тях нефтен димящ кладенец. Това е в Ирак. И затова и там има втора Арабска вълна. Няма справедливост. Ако има справедливост, нещата лека-полека ще се променят.
Нали Бог е един. Защо четем по различен начин и с различни мерки справедливостта, доброто, прошката, злото?
Такава е философията на живота. Затова е нужно гражданското общество. Както, примерно, има такова в Норвегия, в северните страни. Защото, ако има такова гражданско общество, което да реагира на всяка несправедливост, то тогава един владетел много ще мисли дали да вземе някой друг милион от народа си. И тогава ще има по-голяма справедливост при разпределението на благата и богатствата на една държава.
А минава ли справедливостта през любовта?
Вижте, любовта е възможна: на 8-я ден от седмицата, на 32-я ден от месеца. Тя е винаги. Един човек, който е способен да обича, мисля, че е по-малко корумпиран. Някак си той е задоволен вътрешно. А един беден човек, дори и 10 милиона да има, той пак ще продължава да взема и да краде. Защото е беден вътрешно. Няма вътрешно в него. Трябва да обогатяваме себе си. Как може да го направим? С любов. Любов към ближния, към всичко живо. Любовта е многопластова. Не е еднозначна.
Наричате България втора родина. Какво Ви даде тази втора родина и как човек пази корените си от другото място?
Корените са си корени. Те стоят вътре, знам къде са. Аз виждам много неща в България, които много хора не виждат. Много хора проклинат своето ежедневие, не са доволни. Но ето, тази чаша вода трудно може да се намери на много места в света. Примерно, в Йордания. Тя е четвъртата по бедност страна в света. Има страшно много неща, които България дава на своя народ, но той някак не ги вижда. Не ги усеща.
Нужни са очи, какво?
Хората трябва да виждат тези неща, за да имаме обратна връзка и да се издигат нагоре. Тук има страшно много блага. Земеделие, туризъм, водни ресурси, добър климат, много неща. Но не може един недоволен човек, който не вижда всичко това, да захвърли цялото това богатство, което тук има и е постигнал, и да тръгне да работи навън като мияч на чинии. Какво е това постижение в Западна Европа? Мияч на чинии или слуга някъде за нещо си. Не говоря за просто пътуване навън, в Западна Европа. Но би било добре, ако повече хора осъзнават какво има тук и да емигрират по-малко. Да се обърне внимание на тази толкова много пустееща земя в България, която никой не обработва. Защо? Това е богатство, но никой не го вижда. По-малко да се замърсява морето, може би. По-малко да се строи на брега. Има толкова хубави неща тук, просто се иска да ги види човек. И да ги оцени.
Каква житейска поука носите Вие, палестинецо, за вашите 57 години, основно прекарани в изгнание ?
Честно казано: да обичам деня, живота, да виждам светлата част на деня и да прогледна през тъмната част на деня, в нощта. В смисъл, че и противоположностите носят удовлетворение. Мракът носи в себе си угаснала светлина. Хубаво е човек от време на време да живее метафорично. Това му помага да изтърпи. Да направи една смела крачка напред. Да преодолее егоизма. Или АЗ-ът. Аз живях една година в Брюксел. Избягах оттам. Скучно. Страшно скучно. Хората получават там наистина добри заплати, но се чудят какво да правят. Имат същите проблеми като тук. Бил съм и в Германия. Но там социалните хора, тези, които разчитат на помощите, са мързеливи. Не може да се надяваш на това, да не правиш нищо, да не развиваш своя характер. Трудът е най-важното нещо. Той шлифова човека. Кара го да тежи на мястото си.
Напоследък отново има напрежение в земите около Палестина, ивицата Газа, Израел. Ще намери ли помирение тази свещена земя?
Не искам да влизам в политически разговор. Но много пъти палестинците подаваха и подават ръка на Израел. За мир, за решаване на този проблем. Но Израел е една много силна държава, подкрепена от цяла Европа, от Америка, от много велики сили и държави. Тя няма нужда от подадена ръка. Тя не чувства необходимост. Един много могъщ човек не вижда около себе си никой друг. Защо трябва да прави и да дава някакви отстъпки? Примерно. Защо? Аз съм си могъщ и мога всичко да вземам. Защо трябва да отстъпвам? Трябва да ни боли. Не говоря за атентати. Просто да се усеща, че отсреща има един народ, който наистина страда. Говорим за 12 милиона палестинци вече, които са извън Израел. Вече 50 години. Насила изхвърлени от земите им. Трябва да се виждат малките народи. Та палестинците са народ на 5-6 хиляди години и никога не са били досега агресивни спрямо другите. Но започнаха войната, окупацията кланетата, изтриването от лицето на земята на хиляди села, смяната на имената на тези села с еврейски, изграждането на еврейски селища и градове и в един момент си окупиран отвсякъде. Миналата година, през декември, за първи път посетих моята родина след 40 години. И моето село, моя край. Тръгнахме с кола с роднините и след 15 минути спряхме. Край. Има бариера. Там трябва да показвам паспорт. Роднините ми се връщат в земите си, не могат да продължат, а аз продължавам в израелска земя. Това е. Пътуваш половин час, това е родината. Половин час родина. И спираш. Бариера. Така, че любовта е възможна, но помирението – условно.
Къде искате да почивате завинаги, г-н Хамдан?
Тук. Тук искам да е гробът ми.
Но искам нещо да кажа. За първи път пред вас.
Искам да умра преди децата ми. Да не изпитвам тази болка. Те да ме болят.
Роден е през 1962 г. в Дер Шараф, на Западният бряг на река Йордан. Днешна Палестина. През 1967 г. , след окупацията на палестинските земи, емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Идва в България в цвета на соца - през 1982 г., като студент. Харесва страната ни и остава. Май завинаги. Тук пуска и корени.Които след близо 40 години признава, че са станали неговото второ Аз.Носи аромата и дълбочината на напоената с мистика, страдания, тайнства, свещена обетована земя.
И това личи в творчеството му. Поет, преводач, журналист общественик, интелектуалец, строител на мостове между духовните богатства на хората от различни религии, континенти, раси.
Носител е на две световни и литературни награди в Египет, Саудитска Арабия, и Палестина. Както и на наградата „Перото“ за 2018 г. - за превод и на Сюза на българските преводачи. Неговите творби са издавани на арабски, английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици. Поезията му е дълбока, изкъртена от сърцето, изсипана от натежали очи. Пробожда. Защото той знае как се надбягва светлината. Превел е над 100 български автори на арабски език, съставител е на антологията на българската поезия „Вятърът разпръсна моите слова“ и на антологията с български разкази „В началото бе епилогът“.
Автор е на поетичните книги „Очите на бурята“, „Мариямин“, „Хронична любов“ , „Един живот не е достатъчен“, на романите „Живи в царството на рака“, „Дневникът на позора“ и „Европеец по никое време“. Автор е и на пиесите „Чува ли ме някой“, “Нека живея, нека умра“, издадена през 2011 г. в Египет. В натежалите дни на окъснялата есен казанлъшката поетична публика имаше щастието да е първата, докоснала се до най-новата стихосбирка на интересния палестинец Хайри Хамдан - „Водните лилии на паметта“.„Аз съм чедото на словото, изписвам го и то мене“, твърди човекът с пясъчната душа, убеден, че няма незаменими хора.
Господин Хамдан, как един „технически“ скроен човек носи такава фина душа?
По принцип, инженерите също са фини хора, щом успяват да обработват, изработват и довършват проекти, които са полезни за човечеството. В интерес на истината, последното, което исках да уча, е инженерството. Винаги съм бил литератор, но изведнъж реших, че ще ставам инженер. Понеже винаги съм имал висок бал и си казах: ок, нека да е точни науки. През това време се усъвършенствах, докато учех точните науки, много четох, дори мога да кажа, че аз малко по-късно узрях за това и успях да напиша тези свои книги. Някъде към 30-те си години. Преди това бяха само опити, в които пишех, драсках и накрая хвърлях. Но едното не пречи на другото.
Вие сте палестинец.
Да, палестинец съм.
Идвате от много магична страна, с друг въздух, други енергии. Кое доведе един палестинец в България и го превърна в по-българин от много от българите ?
Аз съм роден в Палестина. И бях принуден да я напусна по време на 6-дневната война през 1967 година. Независимо, че бях само на 5 години, помня много неща от страната си. Имахме тогава едно кученце и една маслинова горичка, но всичко остана там. С тази окупация, мисля, че станах глобален човек, човек на света - именно на 5-годишна възраст. Защото аз изживях една много сурова емиграция в Йордания. Не говоря срещу държавата, говоря за усещането да попаднеш в една друга страна, да бъдеш изтръгнат от едно място и засаден на друго. Това е жестоко.
Освен в Палестина, на мен ми е все едно къде ще съм. Искам да отида в Палестина, но не мога. По-късно, когато трябваше да избирам моя път в професионално отношение, аз тогава успях да опозная и да разбирам България. Дойдох тук да уча в Техническия университет в София. Бил съм на много места в България, в много градове, сприятелих се с много писатели, с много хора. Познавах, Бог да го прости, Христо Фотев, както и един друг писател - Димо Иванов, той почина и е погребан в Нова Зеландия. Погребаха го служебно, защото нямаше кой да се погрижи за него. Чел съм много българска литература и усетих, че това богатство трябва да стане достояние и на арабски език. И така започнах с преводите. Мисля, че го мога.
Казвате, че на 5 години сте станали човек с преживения ужас около войната. Има нечовешка аналогия с това, което сега преживяват децата на Сирия, народите на част от Близкия Изток. Какви травми носи един човек, видял на 5 години убитото си кученце и е принуден да пререже и напусне корените си. Що за човек расте след това ?
Страхотен човек може да израстне, ако успее наистина да преодолее болката. Тогава всичкото зло, което е около него, което може да види, ще му се вижда малко, ще е преодолимо и така ще може да помага и на другите.
Просто трябва да преживее своята лична болка. Това е бариера. Може би не всеки го може, при някои има травми за цял живот, но аз мисля, че успях да я преодолея. Мога да прегърна моя враг, ако се наложи. Да го накарам да разбере, че го усещам и може би тогава той ще ме види. Той ще ме погледне с други очи.
Как, чрез какво човек се научава да прегръща своя враг?
Човекът е Господ и Бог. Опитва се да стане и Господ, и Бог, но не успява. Той докосва до границата и Господа, и Бога, но не успява. Само една крачка му остава, но не може. И колкото по-нависоко отива, толкова пó се извисява и се изчиства. И тогава вижда и усеща всичко. И може да усеща едно болно куче, да вижда и усеща един болен човек, един тормозен народ, да вижда и усеща Вселената пред себе си.
Защо тогава, г-н Хамдан, при толкова много болка и страдание по света човек не успява да прегърне своя враг, не се учи на умението да усеща и чува болката? Храним се с кръв, войни, жесткости. Те осмислят живота ни. Защо?
Защото липсва справедливост. Щом няма справедливост, може би и България ще продължава частично да страда. Не може шепа хора да имат милиардите на света. Ето, в Ливан 7-8 души имат 100 милиарда долара. Това е абсурд! Не може един човек, който няма и 30 години, да притежава милиарди. Не може зад едно босо и гладно дете да има димящ нефтен кладенец. Разбирате ли за каква несправедливост става дума? Аз видях това. Три боси деца, боси, с пясък в главите, просят и зад тях нефтен димящ кладенец. Това е в Ирак. И затова и там има втора Арабска вълна. Няма справедливост. Ако има справедливост, нещата лека-полека ще се променят.
Нали Бог е един. Защо четем по различен начин и с различни мерки справедливостта, доброто, прошката, злото?
Такава е философията на живота. Затова е нужно гражданското общество. Както, примерно, има такова в Норвегия, в северните страни. Защото, ако има такова гражданско общество, което да реагира на всяка несправедливост, то тогава един владетел много ще мисли дали да вземе някой друг милион от народа си. И тогава ще има по-голяма справедливост при разпределението на благата и богатствата на една държава.
А минава ли справедливостта през любовта?
Вижте, любовта е възможна: на 8-я ден от седмицата, на 32-я ден от месеца. Тя е винаги. Един човек, който е способен да обича, мисля, че е по-малко корумпиран. Някак си той е задоволен вътрешно. А един беден човек, дори и 10 милиона да има, той пак ще продължава да взема и да краде. Защото е беден вътрешно. Няма вътрешно в него. Трябва да обогатяваме себе си. Как може да го направим? С любов. Любов към ближния, към всичко живо. Любовта е многопластова. Не е еднозначна.
Наричате България втора родина. Какво Ви даде тази втора родина и как човек пази корените си от другото място?
Корените са си корени. Те стоят вътре, знам къде са. Аз виждам много неща в България, които много хора не виждат. Много хора проклинат своето ежедневие, не са доволни. Но ето, тази чаша вода трудно може да се намери на много места в света. Примерно, в Йордания. Тя е четвъртата по бедност страна в света. Има страшно много неща, които България дава на своя народ, но той някак не ги вижда. Не ги усеща.
Нужни са очи, какво?
Хората трябва да виждат тези неща, за да имаме обратна връзка и да се издигат нагоре. Тук има страшно много блага. Земеделие, туризъм, водни ресурси, добър климат, много неща. Но не може един недоволен човек, който не вижда всичко това, да захвърли цялото това богатство, което тук има и е постигнал, и да тръгне да работи навън като мияч на чинии. Какво е това постижение в Западна Европа? Мияч на чинии или слуга някъде за нещо си. Не говоря за просто пътуване навън, в Западна Европа. Но би било добре, ако повече хора осъзнават какво има тук и да емигрират по-малко. Да се обърне внимание на тази толкова много пустееща земя в България, която никой не обработва. Защо? Това е богатство, но никой не го вижда. По-малко да се замърсява морето, може би. По-малко да се строи на брега. Има толкова хубави неща тук, просто се иска да ги види човек. И да ги оцени.
Каква житейска поука носите Вие, палестинецо, за вашите 57 години, основно прекарани в изгнание ?
Честно казано: да обичам деня, живота, да виждам светлата част на деня и да прогледна през тъмната част на деня, в нощта. В смисъл, че и противоположностите носят удовлетворение. Мракът носи в себе си угаснала светлина. Хубаво е човек от време на време да живее метафорично. Това му помага да изтърпи. Да направи една смела крачка напред. Да преодолее егоизма. Или АЗ-ът. Аз живях една година в Брюксел. Избягах оттам. Скучно. Страшно скучно. Хората получават там наистина добри заплати, но се чудят какво да правят. Имат същите проблеми като тук. Бил съм и в Германия. Но там социалните хора, тези, които разчитат на помощите, са мързеливи. Не може да се надяваш на това, да не правиш нищо, да не развиваш своя характер. Трудът е най-важното нещо. Той шлифова човека. Кара го да тежи на мястото си.
Напоследък отново има напрежение в земите около Палестина, ивицата Газа, Израел. Ще намери ли помирение тази свещена земя?
Не искам да влизам в политически разговор. Но много пъти палестинците подаваха и подават ръка на Израел. За мир, за решаване на този проблем. Но Израел е една много силна държава, подкрепена от цяла Европа, от Америка, от много велики сили и държави. Тя няма нужда от подадена ръка. Тя не чувства необходимост. Един много могъщ човек не вижда около себе си никой друг. Защо трябва да прави и да дава някакви отстъпки? Примерно. Защо? Аз съм си могъщ и мога всичко да вземам. Защо трябва да отстъпвам? Трябва да ни боли. Не говоря за атентати. Просто да се усеща, че отсреща има един народ, който наистина страда. Говорим за 12 милиона палестинци вече, които са извън Израел. Вече 50 години. Насила изхвърлени от земите им. Трябва да се виждат малките народи. Та палестинците са народ на 5-6 хиляди години и никога не са били досега агресивни спрямо другите. Но започнаха войната, окупацията кланетата, изтриването от лицето на земята на хиляди села, смяната на имената на тези села с еврейски, изграждането на еврейски селища и градове и в един момент си окупиран отвсякъде. Миналата година, през декември, за първи път посетих моята родина след 40 години. И моето село, моя край. Тръгнахме с кола с роднините и след 15 минути спряхме. Край. Има бариера. Там трябва да показвам паспорт. Роднините ми се връщат в земите си, не могат да продължат, а аз продължавам в израелска земя. Това е. Пътуваш половин час, това е родината. Половин час родина. И спираш. Бариера. Така, че любовта е възможна, но помирението – условно.
Къде искате да почивате завинаги, г-н Хамдан?
Тук. Тук искам да е гробът ми.
Но искам нещо да кажа. За първи път пред вас.
Искам да умра преди децата ми. Да не изпитвам тази болка. Те да ме болят.
