2 септември: С капитулацията на Япония завършва Втората световна война

31 г. пр.н.е. в битката при Акциум Октавиан разгромява флотилията на Марк Антоний и Клеопатра. Октавиан побеждава обединения флот на Антоний и Клеопатра и става господар на Египет.

Битката се провежда на входа на Амбракийския залив в Йонийско море, близо до римската колония Акциум в Гърция. Сражението е решаващият сблъсък от Последната война на Римската република. Това е една от най-големите морски битки в древността.

След години на лоялно сътрудничество с Октавиан, Марк Антоний започва да действа самостоятелно и в крайна сметка се пораждат съмнения, че се бори да се превърне в единствен господар на Рим. Марк Антоний вече се възприема като лидер на сепаратисткото движение не само в Египет, но и като човекът, заплашващ да наруши единството на Римската република. Октавиан започва пропагандна война, целяща да обяви Антоний за враг на Рим, като твърди, че той се опитва да установи монархия над цялата Римска република с пълно заобикаляне на Римския Сенат.

Тъй като Вторият триумвират официално изтича на последния ден от 33 пр.н.е., Антоний изпраща писмо до Сената, че не желае да бъде назначен отново. Той се надява, че така ще бъде възприет като герой, който стои срещу амбициите на Октавиан, за когото предполага, че не би се съгласил да се откаже от позицията си по подобен начин.

Октавиан от своя страна атакува Антоний, че няма право да е в Египет; че екзекуцията на Секст Помпей е незаконна; че предателството му спрямо царя на Армения посрамва римското име; че не е изпратил половината плячка в Рим според споразумението; че връзката му с Клеопатра е позор за длъжността му и заплаха за него.

Сенатът застава на страната на Октавиан и го подкрепя във военните му приготовления. Антоний взема решение да води морска битка. Заповядва да потопят една част от корабите, за да прехвърлят техните екипажи и гребци на другите кораби, тъй като през последните месеци са измрели много гребци.

Четири дни силният вятър и вълнението не позволяват битката да започне. В утрото на петия ден (2 септември) вятърът стихва. Флотата на Антоний, на която са натоварени 20 000 тежковъоръжени войници и 2000 стрелци, излиза от Амбракийския залив и се построява в две линии. В първата, която е разгърната в изпъкнала към противника дъга се намират около 170 големи кораба, а във втората - 60-те кораба на Клеопатра. Флотата на Цезар Октавиан с 35 000 легионери на борда, на свой ред се построява срещу Антониевата.

Почти до обяд сражението не започва. Корабите на Антоний остават неподвижни пред входа на залива, а тези на Октавиан не смеят да нападнат там поради теснината на мястото, гъстия им строй и добре защитените от брега флангове. Към обяд излиза вятър, който духа откъм сушата и левият фланг на Антоний тръгва срещу десния фланг на Октавиан. Скоро двете флоти се сблъскват…

Войната между Октавиан и Антоний е последната гражданска война в Римската република, поради което битката при Акциум има важни политическите последици. Победата дава на Октавиан едноличен и неоспорим контрол над римското Средиземноморие.

1666 г. започва Големият пожар в Лондон. Огнената стихия заплашва аристократичния квартал Уестминстър, двореца Уайтхол и повечето от крайградските квартали, но е потушен преди да стигне до тях. Пламъците бушуват четири дни и унищожава 80% от града: 13 500 къщи, 44 обществени сгради, 87 енорийски църкви (включително катедралата „Свети Павел”) и по-голямата част от правителствените сгради.

Пожарът започнал в кралската пекарна, ръководена от Томас Фаринър на Пугинг Лейн. Тогава обаче Фаринър категорично отричал да има отношение към бедствието. Разследването било улеснено от един луд френски часовникар на име Робет Хюберт, който твърдял, че именно той го е запалил. Макар за съда били очевидно, че той не може да го е направил, все пак го обесили. Тялото му било разкъсано от побеснялата тълпа, която подозирала някакъв папски заговор във всичко това.

Щетите от пораженията надхвърлили 10 млн. лири. Властите не били особено експедитивни. Кметът Томас Блъдуърт се върнал в леглото още първата нощ, казвайки, че е „достатъчно котката да го напикае”, а някой си Самюел Пипис намерил време не само да спаси ценностите си, но и закопал „голяма пита сирене пармезан” в градината си.

Точният брой на загиналите не е известен. Официално регистрираните смъртни случаи са пет: слугинята на пекаря, който е предизвикал пожара; Пол Лауъл, часовникар от Шу Лейн; един старец, който спасил одеялото си, но се задушил от дима; двама се задушили в мазетата си, опитвайки се да извадят ценни вещи от там.

1752 г. Великобритания изоставя Юлианския календар. Страната заедно със своите колонии в Америка започват да използват Грегорианския календар. Така датата 2 септември става 14 септември.

1789 г. основано е Министерството на финансите на САЩ. Министерството е един от изпълнителните департаменти на САЩ.

Във функциите на министерството влизат определяне и провеждане на икономическата и парична политика на САЩ, регулиране на вноса и износа, контролиране на банковите и финансови организации, събиране на налози, както и печатане на банкноти и сечене на монети.

1870 г. в битката при Седан прусаци вземат в плен Наполеон III заедно с цялата му армия от 100 000 войници. Сражението е част от Френско-пруската война. Силната френска армия на Шалон, командвана от маршал Патрис Мак Махон и съпътствана от френския император Наполеон III, се опитва да премахне обсадата на Мец, но е причакана от пруските сили и победена.

След загубата при Гравелот, армията на Рейн на маршал Базен се оттегля в Мец, където е обсадена от пруската войска от Първата и Втората армия. Император Наполеон III, заедно с маршал Мак Махон, сформирова новата френска армия на Шалон, за да се отправят към Мец с надежда да спасят Базен. По това време планът се смята за неразумен, защото прусаците вече няколко пъти до този момент са успявали да покажат, че са по-подвижни и маневреспособни от французите, чрез няколко предишни бързи победи през целия август на 1870 г.

Битката започва, когато армията на Шалон, състояща се от 202 пехотни батальона, 80 кавалерийски ескадрона и 564 артилерийски оръдия, атакува заобикалящите ги Трета армия и армията на Мьозе, състоящи се от общо 222 пехотни батальона, 186 кавалерийски ескадрона и 774 артилерийски оръдия.

Наполеон преди това е наредил на Мак Махон да пробие обграждащата ги маса от войска. Единственото възможно място е градчето Ла Монзел, чийто фланг е пазен от крепостен град. Прусаците също избират този град като мястото, където да започнат своят пробив. Принцът Георг от Саксония и пруският 11-ти корпус се заемат със задачата, а генерал Барон фон дер Тан нарежда атака на десния фланг.

Това води до открит сблъсък, в който френският първи корпус се барикадира из улиците, а населението се включва в боя, помагайки на войниците. Битката продължава да се разпространява на юг от града и Осмата пехотна дивизия бива изпратена да подпомогне баварците, които се бият край Ла Монзел, където се опитват да пробият френската защита. Французите обграждат града с артилерия и упражняват натиск върху баварците и саксонците. Въпреки това контраатаката започва да се разпада при пристигането на свежи вълни от пруски подкрепления.

Пруската артилерия надделява над французите. След мощните бомбардировки и пруските атаки от северозапад и изток, и баварските атаки от югозапад, Армията на Шалон се оттегля и се предава.

До края на деня, при липса на каквато и да била надежда за разбиване на прусаците, Наполеон III заповядва за спирането на атаките. Французите губят над 17 000 ранени или мъртви войници и 21 000 заловени. До следващия ден, 2 септември, Наполеон III нарежда да се издигне бяло знаме и сам се предава, заедно с цялата армия на Шалон, на Хелмут фон Молтке Старши и пруския крал.

След два дни, когато новини за залавянето на френския император достигат до Париж, Втората френска империя пада чрез безкръвен държавен преврат, което довежда до ново професионално и в по-голямата си част консервативно правителство, продължаващо войната за още цели пет месеца. Опитвайки се да променят съдбата на французите във войната, правителството накрая признава победата и на 10 май 1871 подписва Франкфуртския мирен договор, който слага край на войната и носи победата на германските сили.

1945 г. завършва Втората световна война. Капитулацията на Япония ознаменува окончателния край в частност на войната в Тихия океан и Съветско-японската война. След шест години и един ден настава дългоочакваният мир.

На този ден на флагманския линеен кораб „Мисури” в Токийския залив е подписан „Акт за безусловна капитулация на Япония”. Подписи под документа полагат от страна на Япония външният министър М. Сигемицу и началникът на Генералния щаб генерал Й. Умедзу, американският армейски генерал Д. Макартър, адмиралът от британския флот Б. Фрейзър и съветският генерал-лейтенант К. Деревянко. На церемонията по подписването присъстват представители на Франция, Холандия, Китай, Австралия и Нова Зеландия.

Според условията на Потсдамската декларация от юли 1945 г., които Япония приема безусловно, нейният суверенитет е ограничен върху островите Хонсю, Кюсю, Сикоку и Хокайдо, а също така и на по-малки острови от японския архипелаг по указания на съюзниците. Курилските острови Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомаи преминават към Съветския Съюз. Статутът на императора с нищо не е накърнен.

Актът предвижда Япония незабавно да прекрати бойните действия, японските въоръжени сили безусловно да капитулират, като военното и гражданско имущество да се запази без повреди. На японското правителство и на Генералния щаб се предписва незабавно да освободят съюзните военнопленници и интернирани граждански лица. Всички японски граждански, военни и морски официални лица са задължени да се подчиняват и да изпълняват указанията и заповедите на Върховното командване на съюзните държави.

Капитулацията на Япония е ускорена, както от двете американски атомни бомби, така и от решението на Съветския съюз да обяви война на Япония на 9 август: в Манчжурската стратегическа настъпателна операция е разгромена японската Квантунска армия, освободени са северните и североизточните провинции на Китай (Манчжурия и Вътрешна Монголия) и Корея. По този начин е ликвидирана голямата военно-икономическа база на Япония на азиатския континент.

1945 г. Виетнам провъзгласява своята независимост от Франция и се преименува във Виетнамска Демократична Република (Северен Виетнам).

В края на август, малко след като Япония се предава, местните комунистически войски навлизат в Ханой и обявяват независимостта на Виетнам. Техният водач Хо Ши Мин, е водил дълга битка за независимост - първо срещу френските колониални власти, а след това срещу японските окупационни войски.

Въпреки че Хо Ши Мин е убеден комунист, с връзки със Съветския съюз и войските на Мао Дзедун в Китай, той е ревностен националист, готов да приеме помощ от всеки източник, който служи за каузата на виетнамската независимост, включително от Службата за стратегическо обслужване (ССО) - тайната американска организация, създадена през 1942 г.

Агентите на ССО пристигат в щаба на Хо Ши Мин през юли 1945 г. и оказват на линеещия вожд медицинска помощ, което вероятно спасява живота му. Те предоставят на членовете на организацията му, известна като Виет Мин, оръжия, експлозиви и обучение, за да ускорят поражението на японските войски във Виетнам.

Заради тази помощ Хо Ши Мин има основания да се надява, че САЩ ще толерира Виет Мин, ако дойде на власт. Но надеждите за постигане на мирно съгласие между Виет Мин и победилите Съюзници скоро се изпаряват, тъй като с разпространяването на комунизма в Азия американците стават все по-предпазливи и Франция се активизира, за да наложи властта си в Индокитай.

През октомври 1945 г. генерал Жак Льоклерк пристига в Сайгон с френски войски и практически разделя Виетнам, като поема контрола върху южната част от страната, където продължават да са силни антикомунистическите настроения. След това Хо Ши Мин постига споразумение с французите, което остава в сила само няколко месеца преди да започнат сраженията.

Този конфликт в крайна сметка довежда до военната намеса на САЩ в нещо, което американците смятат за война срвщу комунизма, а последователите на Хо Ши Мин продължават да смятат за своя война за независимост.

1947 г. е основан град Димитровград. Първият социалистически град на България е замислен грандиозно като инфраструктура и градоустройство. Началото му е поставено на 10 май 1947 г.

Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Част от тях стават жители на новия град. От 1948 до 1950 г. младежите работят в самостоятелната бригада   „Млада гвардия”. Девизът на бригадирите, изграждащи Димитровград е: „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!”

Официално Димитровград е основан на 2 септември с указ на тогавашния министър-председател и лидер на БКП Георги Димитров, като се обединяват селата Раковски, Мариино и Черноконево. За изграждането му е сформирано младежко бригадирско движение, в което младежи от цялата страна работят безплатно.

1967 г. създадена е микродържавата Сийланд. През 1966 г. бившият майор от британската армия Пади Рой Бейтс се заселва заедно със семейството си в изоставената военна платформа Рафт Тауър, намираща се на около 10 км от английския бряг, близо до град Ипсуич.

След като се уверява, че тя е извън английски териториални води и де факто не принадлежи на никоя държава, на 2 септември 1967 г. я обявява за независима държава под името Княжество Сийланд, с реална площ 500 кв.м. Едновременно с това приема и името принц Рой I.

През 1968 г. британските власти безуспешно се опитват да си възвърнат Рафт Тауър и изпращат кораб на военноморските сили срещу княжеството. От платформата откриват огън, което веднага дава повод на властите да заведат дело срещу принц Рой. Съдът обаче отказва да даде ход на делото с мотива, че конфликтът е протекъл на територия, която не е под британска юрисдикция. Това развързва ръцете на принца, като княжеството пуска в обращение и своя валута, наречена сийландски долар, който е приравнен с американския. Сийланд печата и свои собствени марки и монети, които имат стойност най-вече в средите на филателистите и нумизматите.

С течение на годините то се сдобива с конституция, флаг и герб, които обаче така и не са признати от нито една държава по света. През 1978 г. тогавашния премиер на Сийланд Александър Ахенбах прави опит за преврат, докато принца не е на острова. Опитът е неуспешен и Ахенбах, заедно със своите съучастници, е принуден да избяга в Германия. Там той започва да печата нелегално паспорти на Сийланд, които впоследствие са използвани в редица известни престъпления, от хора, нямащи връзка с него - включително при убийството на Джани Версаче.

От 1999 г. страната се управлява реално от сина на владетеля, който след смъртта на баща си на 9 октомври 2012 г., официално се възкачва на престола под името принц Майкъл I. През 2000 г. на платформата е основана компанията Хейвън, занимаваща се с хостинг и други интернет-ориентирани услуги, след което посещенията до острова без изричното разрешение на член на семейството Бейтс са забранени и по действащата конституция на Сийланд се считат за незаконни.