Теория на палестинските игри
Теория на палестинските игри / netinfo

Максим Малкош, РОСБАЛТ

Миналата седмица палестинците отбелязаха няколко печални рекорда. Първо, в разстояние на 7 дни цели 5 пъти бе сключвано и нарушавано примирие между групировките Фатах и Хамас, които се борят за власт. Второ, всяко примирие бе нарушавано с рекордна бързина - след 2 до 4 часа. Трето, от огъня на свои сънародници в Газа загинаха за седмица близо 50 души. За мащабите на половинмилионния град това означава, че нещата са отивали към гражданска война. И накрая, подобна ситуация виждаме поне за трети път през последната година.

Палестинските групировки си оспорват властта и паричните потоци в автономните територии; войните между тях не се различават твърде от войните между бедуински племена за камили и пасища или от междуособиците сред уседналите араби заради палми и кладенци. Всичко се развива според законите на арабския свят, също като преди 1500 години. Ограничените ресурси скарват помежду им събратя или съседи. Ако никоя страна не събере сили, за да премахне физически другата, племената предават склонността към войни от поколение на поколение.

И дребен да е поводът, винаги е достатъчен, за да избухне ново насилие. Големи жертви може и да няма, тъй като предварително е ясно, че след седмица ще се сключи мир, но гибелта на роднина или съратник изисква отмъщение; следват нови убийства, след тях – отново отмъщение и пак убийства.

За да бъде сложен край на това насилие, необходима е намесата на трета сила - авторитетно съседно племе или шейх. И двете страни осъзнават и очакват това. Да си посредник е въпрос на чест, а и на дълг, смятат арабите.

В случая с Фатах и Хамас за посредник веднага се обяви Египет, а по-късно и организацията Ислямски джихад, но това не даде резултат. Явно палестинците, желаещи да отмъстят, доста често са научавали за сключеното примирие, чак след като го нарушат.

Нито Фатах, нито Хамас нямат възможност навреме да оповестяват всички свои бойци за новите споразумения. Това са огромни партии, включващи политически и бойни "крила", както и служби за сигурност, и дори в съвременни условия те се управляват по-зле и от племената в традиционното общество. Пастирите невинаги контролират положението, а да подкараш стадото напред е по-лесно, отколкото да го върнеш назад.

Въпросът обаче има и друг аспект. Днешната вълна на насилие в Газа е принципно различна от тези, които видяхме през последните месеци. Най-напред, това е първата война между Фатах и Хамас, след като бе формирано правителство на националното единство, в което са представени и двете партии. Всъщност то бе създадено тъкмо с тази цел – спорните въпроси да се решават по парламентарен път, а не както обикновено. Второ, това е първият въоръжен конфликт между палестинци, по време на който примирията на практика не решават нищо.

Досега и двете страни чудесно разбираха какво иска противникът и къде е компромисът, който трябва да бъде отказван до последно. Правителството на националното единство бе тъкмо компромисът, неизбежен за всяка от партиите. Сега това правителство е факт, но войната продължава. Възможни са единствено преговори за размяна на пленници и за премахване на пропускателните пунктове, но пленниците и КПП-тата са следствие от конфронтацията, а не причината.

Статуквото, запазвано при управлението на Хамас /от януари 2006 до март 2007 г./, вече не бе достатъчно за движението Фатах, претърпяло съкрушителна загуба на изборите през януари 2006 г. От друга страна, лидерът на Фатах Махмуд Абас оставаше президент на автономната власт, какъвто стана през януари 2005 г. Формално погледнато, той бе и до днес си остава върховен главнокомандващ въоръжените й сили. Като президент той може да разпусне правителството и да насрочи предсрочни избори, на които Фатах ще си възвърне изгубените позиции /и Хамас разбира това/.

До създаването на правителството на националното единство Абас неведнъж заплашваше с такава мярка. Премиерът Исмаил Хания /един от лидерите на Хамас/ можеше да избира - или да склони за подялба на властта поравно без избори, или да я изгуби в резултат на вота. Подялбата поравно би означавала вместо Хания начело на правителството на националното единство да застане независим премиер.

Трета алтернатива за Хания бе да протака нещата - да се съгласява на коалиционно правителство, да довежда практически докрай преговорите по създаването му, а в най-последния момент да заявява, че все пак не е съгласен с много моменти, затова преговорите трябва да се отложат. Този цикъл бе повторен няколко пъти - все едно времето работеше за Хамас.

За Хания главното бе всеки път навреме да скланя за правителство на националното единство преди Абас да се ядоса дотам, че да разпусне кабинета и преди жертвите от престрелките из улиците на Газа да станат твърде много. Хамас можеше да постигне отсрочване на преговорите чрез стрелба. И пак чрез стрелба Фатах можеше да напомня, че е необходимо ново правителство.

Дали защото изстрелите на Хамас са се чували по-силно или по друга причина, но формираното преди два месеца и нещо правителство на националното единство бе оглавено от Хания, който бе и премиер на кабинета Хамас. След поредната малка война бе забравено, че министър-председател трябваше да стане формално независимият Мохамед Шабир, ректор на Ислямския университет в Газа. Платформата на правителството на националното единство на практика бе същата като на кабинета Хамас. И все пак Абас чрез закани и с оръжие постигна своето - част от министрите на Хамас отстъпиха местата си на министри от Фатах без никакви избори.

Хамас и Фатах вече са еднакво недоволни от новото статукво, което ще се запази до следващите парламентарни избори. Никоя от страните не ще може да изтъргува от другата нещо повече. Нито пък да й го отнеме със сила. Остава им съвместното съществуване, но и двете ще запазят склонността да воюват помежду си. И постоянно ще доказват своята боеспособност, за да я усеща противникът.

Абас би могъл да действа за предсрочни избори, но ако разпусне правителството на Хания, това може да предизвика война със стотици жертви и от двете страни. От своя страна, желанието на Хамас е да се отърве от Абас, но правителството не може да изпрати президента в оставка, а един въоръжен преврат срещу него би бил осуетен със съвместните усилия на Фатах и Израел.

Дълбоко в себе си Фатах надали изпитва към Израел по-топли чувства, отколкото Хамас, но не би могло да се обедини с Хамас за борба срещу израелците. Хамас пък никога не ще може да признае Израел.

Обяснението е в теорията на игрите. Лидерите на Фатах биха могли да разсъждават по следния начин: ако подкрепим Хамас, ние ще се лишим от спонсорските пари, но Хамас няма да изгуби подкрепата на своите спонсори. Тогава, ако Хамас започне въоръжена борба за власт, ние ще останем без гарантираната военна помощ от Израел и със сигурност ще изгубим, значи е по-изгодно да не се присъединяваме към Хамас. Ако пък не подкрепим Хамас, не рискуваме да изгубим властта.

От своя страна ръководителите на Хамас запазват властта си, без да сменят платформата. Естествено, ако признаят Израел и се откажат от въоръжената борба, те биха могли да получат международно признание, да пробият икономическата блокада и да се сдобият с финансова подкрепа. Но ако вземат предвид, че може да започне въоръжена борба за власт с Фатах, за хамасовците ще е по-добре да не признават Израел. Иначе Хамас ще изгуби днешните си спонсори, а Фатах ще запази своите. Дори тогава обаче Израел няма да има доверие на Хамас и ще подкрепи Фатах, ако избухне поредният вътрешнопалестински конфликт. /БТА/
Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар