Кевин Бейкър e американец, който не прилича на голяма част от сънародниците си нито по житейската си съдба, нито по политическите и социалните си убеждения. Сержант Бейкър е бивш морски пехотинец, служил две години и половина в Ирак. След уволнението си основава организацията March Forward!/Марширувай напред, която има за цел да подпомага и да защитава правата на американските военни - ветерани и все още на служба. Сержант Бейкър отрича принципите на модерния "американски империализъм", както самият той и съмишлениците му го назовават, и определя присъствието на западните войски в Афганистан, а допреди година и в Ирак, като "нелегално настъпление на Запада". Като американец, който първоначално иска да служи в Ирак, той описва една реалност, коренно различна от политическата риторика, която се представя на обикновените американци и пред света.
Бившият морски пехотинец сержант Кевин Бейкър разказа пред Дарик за шокиращите данни за самоубийствата в американската армия, за много често срещаното социално безсилие на младите американци пред изкушенията на добре платената военна система, за методите на пропаганда на същата тази система, както и за основите и действащите лица на американската военна политика.
Разкажете за организацията March Forward. Какви са позицията и политиката й?
March Forward е организация, чиито членове са все още войници на служба, които са против империалистическите войни на Америка. Те също така са и против проявата на расизъм като инструмент, който има за цел да мотивира младите американци да участват във войните. Основната ни роля е да помагаме на войниците да разберат какво означава това да си американски военен. Когато разберат това, те често се съгласяват, че войните няма как да бъдат оправдани морално и че не се водят нито за свобода, нито за демокрация. В такъв момент войниците често проявяват желание да зарежат армията, а ние им помагаме да го сторят.
Чува ли си в американската армия посланието ви за напускане?
Повечето млади мъже стават войници по икономически причини. Много от тях така или иначе не са съгласни с целите, заради които се водят тези войни. Ако ги попитате защо се бият, често няма да могат да отговорят. Така че, да, членовете на организацията се увеличават, особено сред по-ниските чинове.
Споменахте, че голям процент от американските младежи постъпват в армията по икономически причини, тоест те са от бедни семейства. Звучи парадоксално, че тези млади мъже, които са жертви на обществото в собствената им държава, са принудени да се изхранват като се превръщат в агресори в чужда...
Абсолютно! Осъзнах това по време на втората ми мисия в Ирак. Американското правителство се опитва да отвлече вниманието с аргумента, че никой не е каран да прави каквото и да било насила, че всеки постъпва в армията по своя лична воля, че няма задължителна военна служба... Но нещата, разбира се, изобщо не са толкова прости - военната служба де факто е задължителна заради липсата на алтернатива - безпаричието принуждава момчетата да влязат в армията. Освен това начинът, по който правителството управлява бюджета, също ги принуждава към това - а именно, управляващите инвестират огромни средства във военната индустрия, която създава много работни места. Това само по себе си предотвратява откриването на други работни места в цивилните индустрии, намалява финансирането на обучението, строежа на жилища, здравеопазването. Бедните в Америка вече нямат достъп до всички тези социални услуги, затова те реално нямат друг избор освен армията. Така те стават жертви на системата, която най-напред ги лъже, след това им отнема домовете и достъпа до обучение и здравеопазване, а най-накрая същото това правителство ги изхвърля в едно тресавище, от което те знаят, че не могат да избягат.
Какво Ви накара да решите да влезете в армията, а след две години в Ирак и да я напуснете?
Тогава все още вярвах, че Америка е сила, която прави добро, представях си я като един фар, който излъчва свобода и демокрация. Бях от бедно семейство от западната част на щата Ню Йорк. Постъпих в армията на 18 години и наистина вярвах в тези идеали. В Америка има много силно пропагандно облъчване, което прониква във всекидневния живот на младите. Много е лесно да се поддадеш и да се оставиш да бъдеш измамен. Аз самият осъзнах всичко това чак след втората ми мисия в Ирак. Именно тогава осъзнах колко сме манипулирани. Превозвахме ранено дете в бронирания ни автомобил и то умря. Дадох си сметка, че тази случка изобщо не е инцидент, защото по този път, по който се движехме, и преди се бяха случвали подобни неща. Всъщност те се случваха доста често в цялата провинция. Погледнах в перспектива и се замислих за общата картина и тогава си дадох сметка, че цялата война в Ирак не е "инцидент". Това е начинът на действие на американския империализъм. Събитията в Ирак са били подробно планирани и изчислени да се развият по начин, по който висшите фигури във Вашингтон искат. Замислих се за Афганистан и за много други войни и това ме накара в крайна сметка да се отрека от американския империализъм.
Защо външната политика на САЩ е до такава степен „военизирана" и "империалистическа"?
Това се засили след разпада на Съветския съюз през 1991 година. СССР играеше ролята на котва, която успешно обуздаваше агресията на САЩ. Москва възпираше военните стремежи на Вашингтон по целия свят. Тогава Америка не можеше да показва мощта си както й скимне и да опустошава бедни държави. Това пролича веднага след 91-ва - войната в Персийския залив започна почти веднага след разпада на Съветския съюз и „осветли" начина, по който Америка продължи усилено да развива военнопромишления си комплекс. Резултатите от това развитие в момента продължават усилено да се използват и в Латинска Америка.
Ако все повече американци осъзнават, че нещата не са точно така, както им се представят - например за истинските причини за инвазиите в Афганистан и Ирак, възможно ли е да се получи така, че същите тези американци да подкрепят атаки над Иран или Сирия?
Именно затова е толкова важна ролята на организацията ни - стараем се да обуздаем лъжите и пропагандата на американското правителство. Искаме да спрем експлоатацията на бедните американци от лъжите на богатия елит. Общоизвестно е, че след ислямската революция в Иран през 1979 година правителството във Вашингтон моментално прекъсна всякакви връзки с Техеран. Иранските власти просто нямат технологии да обогатяват уран до 90 процентовата граница, която е необходима за ползването му като ядрено оръжие. Шефът на Пентагона Лион Панета открито е признавал, че те не произвеждат такова оръжие. Това е обществена тайна във Вашингтон.
Но сега Обама е в Овалния кабинет и точно по време на неговия мандат измамата е най-голяма. Общата представа за Обама е, че той ни изкара от Ирак, че той най-много е настоявал да се изтеглим оттам. Президентът се представя като символ на мира, но това е далеч от истината. Още през 2008 година Буш-младши подписа Споразумението за статута на войските (бел. авт. - Status of Forces Agreement - SOFA), в който се казваше, че войските ще бъдат изтеглени преди 2012 година. Обама и Панета се опитаха да удължат това споразумение с повече от две години. Истината е, че окончателното „изхвърляне" на американските войски от Ирак се случи благодарение на самоотвержената съпротива на иракския народ. Това обаче не попречи на самите американци да продължават погрешно да вярват, че Обама е някакъв умиротворител. Нашата цел в March Forward е да разбием тази погрешна представа за Обама, а и всъщност за Вашингтон като цяло. А тя е, че няма значение кой е президентът, нито кой членува в администрацията, защото тези войни ще продължават и ще стават все повече. Независимо дали става въпрос за Ирак, Афганистан или за където и да било - "етикетът" може да е различен, но съдържанието е едно и също.
По време на първата си президентска кампания Обама обещаваше да изтегли войските и от Афганистан, а всъщност в известен период от време дори ги увеличи. Искрен ли е бил поне през 2008 година, или от самото начало е знаел, че подвежда хората?
В нито един момент не е бил съвсем искрен. Възприемам Обама като продължение на властващия елит, който се състои от банкерите на Уолстрийт. Те ръководят Америка. Но мисля, че хората започват да осъзнават - вижте само движението "Окупирай!", към което се присъединиха десетки хиляди хора от най-различен произход, раси и националности, които се събраха на едно място. Подобно нещо се случва за пръв път в Америка от много години насам. Всички те не скандираха срещу президента, нито срещу конкретна война или външната политика, а посочиха капитализма като основа на всички проблеми. Повече от половин век е минал от началото на Движението за граждански права, от времето на Мартин Лутър Кинг сме минали през Виетнамската война и протестите срещу нея, но едва днес лека полека обществото започва да осъзнава къде са истинските корени на всички тези икономически и военни проблеми.
Бившият вицепрезидент Дик Чейни е бил изпълнителен директор на частната нефтена компания „Халибъртън" и има неофициални твърдения, че като шеф на Пентагона при Джордж Буш-старши и вицепрезидент при сина му е печелил много пари от фирмата. Ако е вярно, това е сериозен конфликт на интереси. Мислите ли, че има начин бизнесът в Америка да бъде отделен от политиката? Може би да се забранят лобитата? Има ли начин Уолстрийт да бъде отделен от Белия дом?
Надяваме се това да стане. Борим се всичко да бъде изложено на обществено внимание, искаме прозрачност. Така американците ще могат сами да регулират частния сектор. Защото сега тези компании се събират на тайни заседания при закрити врати, подкупват политици, например да ги накарат да удължат престоя на военните в Афганистан с още пет години. Така все повече бедни американци ще бъдат пращани на сигурна гибел или просто да убиват бедни афганистанци. Да, ние искаме да се отнеме възможността на частния сектор да влияе на политиците.
Може ли в САЩ да се събере достатъчно критична маса, която да надделее над скритите корпоративни интереси в политиката?
Мисля, че да. Движението "Окупирай!" беше разпръснато, но само физически. Важното е, че съзнанието на тези хиляди хора, които взеха участие в него, няма как да бъде "разпръснато". Всички тези студенти и недоволни работници вече знаят какви са проблемите на държавата, какво трябва да се стори, за да им се противодейства. Въпреки физическата сила на властта и органите на реда, за щастие, поне вече знаем къде е проблемът.
Харчат се трилиони долари за военната индустрия на САЩ, а само малък процент от тях е достатъчен, за да се подобри социалната сфера, образованието, здравеопазването и заетостта. Какво кара Америка да предпочита военната политика пред социалната?
Причината е двойна. Едната са природните ресурси, които в Ирак например са в изобилие. Другата е геостратегическото положение. Споменах вече как Америка загуби ключов съюзник в Близкия изток, когато през 1979 година аятоласите направиха преврат в Иран и свалиха шаха, който беше тръгнал по пътя на репресивната политика. Целта на Америка е да поддържа господството си над възможно най-голяма част от света. А за това е необходимо постоянно високо ниво на бойна готовност. Другата държава под силно американско влияние е Афганистан. Там също има ресурси - предимно природен газ, но основната цел на Америка е да подложи на силен натиск Иран - забележете, че и Ирак, и Афганистан граничат с Иран на изток и на запад. Америка цели промяна на режима в Техеран, иска в Иран да има правителство, което да е приятелски настроено към Вашингтон и Уолстрийт.
Много войници се връщат от задгранични мисии с физически и психологически травми. Обяснявал сте как военните лекари ги обявяват за излекувани, дори и да не са, само и само да ги върнат на фронта. Лекари са били уволнявани за това - като например полковник Далас Хомас от бившето поделение, в което сте служил - Форт Луис, близо до Сиатъл. Има ли натиск върху лекарите да правят това?
Работата на армията е да праща войници на фронта, защото са задължени да отговарят на нарежданията от Конгреса. От тази гледна точка травмираните войници се изследват само от военни лекари, а въоръжените сили изискват винаги да има наличност на даден брой войници в бойна готовност. Това, разбира се, е изцяло против принципа тези момчета да бъдат излекувани. Ситуацията около полковник Хомас не е изолиран случай, нито Форт Луис е единствената база, в която се практикува това - подобни събития са повсеместни в американските въоръжени сили. Военният вестник Army Times публикува информация, която не се оповестява много активно, но е обсъждана пред Конгреса, а именно че средно по 18 американски войници или ветерани се самоубиват всеки ден. А това са само успешните самоубийства - най-малко 950 са регистрираните неуспешни опити всеки месец.
Това е проблем, с който военните са напълно наясно, но не правят абсолютно нищо по въпроса. Всъщност това, което правят, е да инвестират милиони долари в компютърни симулатори, които връщат травмираните войници в бойна ситуация. Това уж е някаква терапия, но реално не помага. Така компании като General Electric, Halliburton и KBR хем изкарват огромни печалби от самата война като бомбардират държави и невинни хора, хем след това продават тези симулатори на армията и изкарват допълнителни пари от травмираните като се преструват, че ги лекуват.
Споменахте шокиращия брой на самоубийствата сред войниците и ветераните, който многократно надвишава броя на убитите в сражения. Ако тези цифри постепенно се увеличават, защо има такъв голям скок в броя им?
(бел. авт. - Американските въоръжени сили не пазят точна статистика за самоубийства сред служещите военни, като много от тях са записвани като "злополуки". Според официалните статистики броят на самоубийствата постепенно се увеличава с годините, като през 2009 година са регистрирани повече от 330 самоубийства на военни, или около едно на ден. Пет пъти повече са приетите в болница след неуспешен опит за самоубийство. Тази цифра е двойно по-висока, отколкото броя на самоубийствата сред цивилното население. Като сравнение - броят на убитите през 2009 година в бойни действия войници е 319 в Афганистан и 150 в Ирак.
Скандални разкрития сочат, че реалният брой на самоубийствата всъщност е многократно по-висок. Според д-р Айра Катц, висш служител в Департамента по ветерански въпроси, към 2010 година всеки ден се самоубиват 18 ветерани, страдащи от посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Тази по-подробна статистика също постепенно се покачва, като общият брой войници и ветерани отнели живота си, е била 6200 за 2005 година, а за 2007 година - повече от 6500. Броят на регистрираните неуспешни опити за същата година е бил 12 000. Най-уязвими са младите ветерани, до 24-годишна възраст, при които вероятността от самоубийство е до 4 пъти по-висока, отколкото сред цивилните. Това се е обсъждало пред Комисията за ветераните в Конгреса, както и пред съда, още през 2008 година, както и обвиненията, че армията умишлено прикрива тези факти.)
По време на войната във Виетнам цифрите не са били кой знае колко различни. Много от войниците се самоубиват след като се върнат в Америка заради посттравматичния стрес. Мисля, че в днешно време повече се следят тези неща, а информацията е по-достъпна. Но причините за самоубийствата изобщо не са трудни за разбиране - ако ти си силно убеден в душата си, че отиваш в държава, в която ще помагаш на хората, а в един момент се сблъскаш с действителността, в която виждаш и дори биваш принуден да участваш във варварски насилия и извращения срещу местното население, което в крайна сметка просто се защитава... и след това се върнеш в родината си, която поначало те е лъгала и която те е изпратила там, за да убиваш... и след като си се опитал да намериш някой, който да ти помогне да се примириш с всичко това, с престъпленията, които си извършвал (независимо дали си си давал сметка, че са били престъпления), и после тази твоя държава те изостави и продължава да те лъже и не ти предоставя медицинската помощ, от която имаш необходимост, а напротив - ти се присмива за това, че търсиш такава помощ... всичко това ще те накара, като един бивш войник, да се чувстваш все по-самотен и изплашен. В крайна сметка, много от тези млади момчета не издържат и посягат на живота си. Именно това се опитваме да предотвратим в организацията ни - да им обясним, че е съвсем нормално да се чувстваме виновни за всичко това, което сме извършвали и в което сме участвали, докато сме били там. Опитваме се все пак да изкараме нещо положително от чувството им за вина.
Колко хора членуват в March Forward и в други подобни организации?
Не бих искал да споделям цифри от съображения за сигурността на нашите членове. Нека да кажем, че не са малко и непрекъснато се увеличават. По-важното е да се знае какво трябва да прави човек, ако иска да протестира по допустим от армията начин, докато все още е на служба. Докато служих в Ирак например, имахме членове, които си разглобяваха автоматите и отказваха да излизат на патрул. Съвсем скоро ще публикуваме и списък със съвети към войниците с нещата, които могат да правят като мирен протест.
Служил сте в базата Луис-Макорд, за която се носи лоша слава. Войникът Робърт Бейлс, който през март изби 17 души в провинция Кандахар, също е бил там. Тя е наричана "лоша", "разюздана", "изпусната", "непокорна" - много войници казват, че в нея не се спазват реда и правилата, други искат в нея да се проведе разследване от Конгреса. Как се случи така, че американска военна база може да изпадне в такова положение?
В March Forward се опитваме да избягваме подобни етикети, като "непокорна база". Тя всъщност си функционира точно така, както висшето командване иска. Луис-Макорд стана известна в медиите именно благодарение на нас и на натиска от страна на March Forward. Заради наши активисти в базата беше отстранен лекаря полковник Хомас. Благодарение на тях беше оповестена тази престъпна небрежност в системата. Опитваме се да не ползваме думи като "непокорна база", защото по този начин бихме улеснили армията „да покрие" проблема. Ако я наречем "непокорна", ще излезе, че няма други бази с подобни проблеми. А истината е, че тези проблеми съществуват във всички бази в Америка. Армията се опитва да ограничи последиците от тази криза с подобни думи - опитва се да ограничи и последиците от клането в Кандахар, като казва, че сержант Бейлс е "непокорен войник", един вид „грубиян". Може дори да нарекат взвода му "непокорен", за да минимизират последиците, защото от армията не искат да се видят по-високите нива на проблема. Но истината е, че "непокорното" започва най-отгоре, самата армия сътворява тази криза.
Сержант Бейлс е единственият обвинен за „Кандахарското клане", но възможно ли е наистина сам да го е извършил? Подобни инциденти единични случаи ли са или се извършват редовно, но просто успешно се прикриват?
В случая най-важното е да погледнем на нещата от позицията на окупирания народ в Ирак, Афганистан, навсякъде. От тяхна гледна точка няма никакво значение дали някоя ракета, която не е улучила целта си, ще разруши къщата им и ще ги убие, или някой войник ще влезе и ще ги разстреля. Реално погледнато има ли разлика? Има ли значение дали човекът, дръпнал спусъка, е застанал пред теб или лети в хеликоптер над главата ти? Кръвопролитието е еднакво. Тези хора вече десета година преживяват неспиращо, постоянно клане. Всъщност затова и нямаше кой знае какъв огромен отзвук в самия Афганистан. Много по-силен там беше отзвукът след инцидента с горенето на Корана през февруари. Така че, не, не е инцидент - цялата окупация е продължително клане. От 2001 година до днес става въпрос за голям инцидент тип "Робърт Бейлс".
Много войници от организацията ви, които са служили в Ирак и Афганистан, са казвали, че в американската армия като че ли има нарочна политика да се вършат подобни зверства срещу местните. Има ли вероятност Робърт Бейлс да е извършил убийствата сам, предизвикан от посттровматичния стрес, или те по-скоро са част от организирана операция, за която единствено той е обвинен?
Той действително е страдал от посттравматичен стрес. Подобни убийства са възможно най-лошия, но за жалост съвсем реален начин, по който се изразява този стрес. Първоначалното ми чувство беше, че сам е извършил убийствата, но очевидците твърдят, че е имало още няколко войници, така че случаят безспорно е доста сложен. Но докато не се оттеглим окончателно от Афганистан, тези инциденти няма да престанат.
Защо Америка напусна Ирак през декември 2011 година?
Америка беше изгонена от иракския народ. Няма две мнения по въпроса. В средата на 2011 година имаше огромен парад на Армията на Махди в Багдад. Стотици хиляди привърженици на духовника Муктада ал-Садр излязоха по улиците и заявиха, че ако Америка не уважи споразумението да напусне страната преди 2012 година, Армията на Махди отново ще се събере и ще вдигне оръжие. Всъщност във всички иракски градове протестираха милиони, при това всеки петък в продължение на месеци.
(бел. авт. - Шиитският духовник Моктада ал-Садр организира ежегодни протести срещу американската окупация на Ирак и некадърността на правителството в Багдад. Тези протести редовно събират десетки хиляди негови привърженици, и неведнъж са достигали един милион души. През 2011 година се водеха ежеседмични протести срещу правителството из цялата страна, концентрирани най-вече около багдадския площад Тахрир ("Освобождение"). През март и след 9 април, когато се навършиха 8 години от американската инвазия и свалянето на Саддам Хюсеин, протестите придобиха и антиамерикански характер. На 26 май се състоя масов парад на Армията на Махди в милионното шиитско предградие на Багдад Мадинат ас-Садр, което се слави със своята бедност. Западните агенции твърдят, че "десетки хиляди" са присъствали на този парад, но според местните медии те са наброявали между 100 хиляди и половин милион души.)
Повечето хора не знаят за това, именно защото Америка се опитва да поддържа представата, че е "спечелила" в Ирак и така Вашингтон се надява хората да не разберат, че "хартиеният тигър" на американския империализъм всъщност е тотално разпарчетосан. Това е реалността. Знаем, че Обама и Панета се опитаха да удължат SOFA до 2014 година, но не успяха. Освен това почти никой не знае, че части от Ирак все още де факто остават окупирани от Америка - най-голямото американско посолство в света е това в Багдад, където работят 16 000 души.
Тези хора не могат да излизат оттам. Те просто си седят затворени в тази крепост и харчат данъците на американците. Реално погледнато Вашингтон се бори със зъби и нокти да задържи някакво свое влияние в Ирак. Но героизмът на иракския народ е достоен за уважение, защото той намери смелостта да изгони Америка.
Може ли да се говори за „икономическа колонизация" на Ирак, след като много американски фирми, най-вече от петролната индустрия, правят бизнес в страната?
Именно това е големият проблем. Окупацията винаги е съдържала много повече елементи от чисто военните. Да, има и икономическа окупация над иракския народ. Наскоро в Америка дори се обсъждаше дали да не се принудят иракчаните да изплатят част от американския военен дълг - един вид покриване на харчовете ни, докато е траела окупацията. Няма по-абсурдно нещо. Това икономическо "задушаване" от страна на Америка, за съжаление, сравнително успешно. Вярваме, че активите на всички тези компании, които са печелили от мизерията и страданието на иракския народ, трябва да бъдат замразени, а средствата да бъдат върнати на иракчаните, за да възстановят държавата си както намерят за добре. Истинските военнопрестъпници, хората от американските фирми KBR и Halliburton, както и от Конгреса и Уолстрийт, трябва да бъдат съдени за военни престъпления.
Това звучи ли Ви реално?
Ако хората гледат положително и в един момент си дадат сметка, че между американския, иракския и афганистанския народ има повече прилики, отколкото разлики, и ако застанем обединени и настояваме за правосъдие... тогава, да, вярвам, че може да се случи. Ако не спираме да оказваме натиск, продължим да водим тази "война", която има за цел да спечели съзнанието на средния американец, на американския войник, мисля, че ще обърнем нещата и ще подобрим условията за обикновените хора по целия свят.
В началото на годината американският войник Даниел Бирмингам спечели дело, което се превърна в законов прецедент. При напускането на армията той е удостоен с почетно звание (honorable discharge), въпреки че активно възразяваше срещу военната политика на Америка (conscientious objector) и беше отказал да се бие. Може ли това дело да предизвика силен отзвук в обществото?
Дани Бирмингам членува в March Forward и активно помогнахме на адвокатите му. Всъщност той сам заведе делото срещу армията, като искаше да напусне с почетно звание. Това наистина е историческо дело, защото е първият случай, в който някой печели в съда, въпреки че е изразил морално възражение с водената политика. Той просто каза: "Не съм съгласен с това!", което всъщност си е напълно законна позиция. Военният съд нямаше как да не приеме законосъобразността на становището му, но не мисля, че те очакваха той да заведе дело. Искаме всички военни да научат за този случай. Тези момчета, които се чувстват изоставени в казармите, които са притеснени и знаят, че войната е неморална, те трябва да научат, че има и друг начин нещата да се случват. Вместо да се самоубиват, искаме те да следват пътя на Дани Бирмингам, който да стане като фар, водещ към промяна.
Казвал сте, че щом американското правителство не се интересува от собствените си войници, то тогава защо хората трябва да си мислят, че иска да "освобождава" чужди народи. Има ли все пак във властта хора, които да се интересуват от войниците, управляващи, които да се противопоставят на войната?
Има. Например сенатор Денис Кусинич. Но политиците са просто говорители на истинските властници, на банкерите от Уолстрийт. Няма как в тази система политик да влезе във властта и съвсем сам да се противопостави на всичко това. Говорили сме с политици, молили сме добронамерено генералите и Пентагона да помагат на войници, които страдат от посттравматичен стрес, умолявали сме ги да прекратят тези войни, но без никакъв резултат. Единственият начин, по който би могло да случи, е ако се самоорганизираме вътре във военните структури. Важно е да се оцени факта, че истинската власт идва с организацията. March Forward може да постигне това и затова искаме тя да действа сред военните. Един цитат на Бертолд Брехт, който сме изписали на сайта ни, гласи, че "танкът е мощен и може да убие сто човека... но не и без танкист". Решенията няма да дойдат от политиците, особено на фона на сегашната икономическа ситуация. Те нямат силата да направят каквото и да било, дори и да искат.
Разговор с Кевин Бейкър, в който разказва подробно за преживяванията си в Ирак:
The Brass' Biggest Fear: Soldiers Who Unite and Just Say "NO!" from Justice Action Media (JAM) on Vimeo.
