„България има нужда да натрупва достойнство - да открива и извежда напред достойните хора, за да печелим самочувствие". Думите са на писателя Калин Терзийски в интервю за рубриката „МеждУредие" на Дарик кафе. 2011-та година беше силна за Калин Терзийски - той представи романа си „Лудост", а в края на ноември спечели Европейска литературна награда за нови или утвърждаващи се автори със сборника „Има ли кой да ви обича?". Точно преди Коледа беше премиерата на новата му стихосбирка „За ползите от позите". Ето какво още каза Терзийски:
Поезията е като по-любимо дете, което няма такива успехи, обаче родителят си го обича повече.
Без да буквализирам това заглавие, позата спасява ли ни все пак от живота, който живеем?
В това стихотворение, дало име на стихосбирката, се казва, че така или иначе живеем в някаква поза, но ако тя е хубава и така завършва „и аз щастлив съм от позата на добър баща и любящ син, която съм заел сега". Иначе човек поза или роля, или модел на живот, който избира, няма значение как го казваме, но човек избира, път най-общо казано. Поза е дума, която малко е девалвирана или по-скоро компрометирана. Използва се в приоративен смисъл, не е нещо хубаво. Защо не казваме, че е поза позата на простия обикновен човечец, който е застанал именно в тази поза. Защото той може да стане и съвсем друг, ако реши. Ние примерно сега сме в позата на българи, които са ощетени от всичко и мрънкат за всичко. Тази поза може да е вечна, тя е от доста отдавна и за нас тя не е нещо хубаво.
Годината от всички се определя като година на криза, какво успява да спаси българите?
От какво да ги спаси е интересно. Историята може да ги спаси. Не българската история, а въобще четенето на история може много добре да спаси всички хора. Сега нека да обясня защо, как хубаво и назидателно говоря. Но някой трябва все пак трябва да казва на хората „вижте, стегнете се". През 1356 година примерно Европа намалява по брой население наполовина, а и повече от чумна епидемия. За какво оцеляване и за какво спасяване на какви българи моля ви се? Идвам от мола, където седя в една кафене и виждам колко много хора има и колко много си купуват. Наистина не им е страшно добре от това, че имат с 10 процента по-малко пари, но да си помислим за чумната епидемия от 1356 година или за Втората световна война, по време на която в Ленинград, докато умира 1 млн. от 2 млн. души население от студ и от глад в 1941-1945 година, хората ходят на концерти, издават книги, слушат Прокофиев и Шустакович. Така че оцеляване и спасяване са думи на хора, които гледат само в пъпа си. Ако тръгнеш с такъв номер на лошото сравнение: да, ама в сравнение с Норвегия сме по-зле. Да, ама в сравнение с други страни, като започнем от Мозамбик и свършим с Якутия, която е с площ горе-долу колкото Европа, ние сме хиляди пъти по-добре. А от практическа гледна точка човек когато мисли, че е по-зле, той се чувства по-зле, той живее по-зле, по-нещастен е, работи по-зле и всичко е по-зле. Така че да престанем с окайването. Друго от практическа гледна точка като човек, който се е занимавал с човешката психика, мога да кажа, че е доста добре ние да си даваме добри примери и сами да се окуражаваме, защото в наистина по-тежко време обезкуражаването и говоренето за лошо прилича на саботаж на живота ни. Ние се самосаботираме и самокастрираме непрекъснато, мрънкайки. Това е все едно хора се борят на един сал за всички, поздравявам ги с картината на Теодор Жерико „Салът на медузата". Значи на един сал корабокрушенци... Въобще не сме корабокрушенци. Пак да мислим за 1356 година. Не сме богата страна, така е, не сме от най-богатите петдесетина страни в света, но сме веднага след тях. Та значи нека да си помислим да сме на един такъв сал, мятан от не много бурно море сега, но може и да стане и някой да започне да мрънка, да недоволства, да пищи да не работи и да саботира. Такъв човек се изхвърля през борда. Това съветвам аз хората: като видят някого, който не е готов да помага за общото добро - през борда.
Да де, но българите като че ли от години живеем тъкмо с тази негативна нагласа. Трудно пробиват позитивните примери, не искаме да ги видим дори и да ни се набиват в очите.
Така е, даже наградата за литература, която е повод да говорим сега, която получих, от доста умни, симпатични, дори близки мои хора беше коментирана така: е защо пък сега трябва да говорим за нея, какво толкова. Ако беше нещо лошо, щяха да си изтъркат всички езиците да говорят за него, но за добро, може да го наречем завист, а може и просто българско черногледство и омаловажаване на всичко, което и плюс, което е добро. Това не е добре, не е хубаво и не ни носи нищо добро. Има нужда България да натрупва достойнство, примери за достойнство, достойни хора да ги извежда, да ги слага най-отпред и да се гордее с тях и да им се прекланя, за да печели чрез тях самочувствие и чувство за собствено достойнство. Докато нямаме велики и чудесни хора - и това трябва да се разбере - е както работа на самите тях, които трябва да излязат напред и да блестят с чудесните си качества, така и на тези, които ще ги оценят и ще им се възхитят. И така ние трябва да се възхищаваме на честните си достойни хора и да трупаме колекция от достойни постъпки на целия народ. Ние сме натрупали прекалено голяма колекция от недостойни постъпки още от времето, което Вазов нарича „синила от бича, следи от теглото" и подарената ни свобода от руските ни братя освободители и след това подарената ни от еди-кои си братя и все една след друга недостойни постъпки, които правят живота ни по-лекичък някак си, но с куп компромиси и със съвестта на народа, и със самочувствието и достойнството му, включително и мизерния ни преход, при който престъпниците управляваха, а и досега някак си управляват по някакъв начин България. И това натрупа тонове ниско самочувствие и самоунизително отношение у българите, защото не направиха нещо достойно. Да трупаме достойнство, това ни трябва най-много, за да имаме самочувствие и като ни видят хората, да разбират - ето, това са хора, които не са богати, обаче са достойни.
Очаквахте ли тази европейска литературна награда?
Наградата е учредена 2009 г. като тригодишна награда. Раздава се три години на всички 36 европейски страни. От всяка европейска страна трябва да бъде избран най-добрият в момента изгряващ писател или млад писател. Три организации - писателският съвет на Европа, асоциацията на издателите и на книгоразпространителите, тези три организации с помощта естествено на Европейската комисия са създали наградата. И по 12 награди всяка година, докато станат 36 са раздадени досега. Ние бяхме в последната група, което за лошите тълкуватели не е лошо, а така сме се паднали.
Веднага някой ще каже, че сме в отбор В на иначе двупистова Европа.
Да, заедно с Англия примерно, с Лихтенщайн, която е бедна държава. Със Сърбия, с Черна гора, с Холандия, която с право не ни харесва много много, защото много добре живеят в България престъпниците. И това също е част от нашето черногледство. Защото едни хора, които имат нужда от лоши примери, хора, които са злоради и черногледо настроени, те имат нужда примерно да ги управляват престъпници, за да могат да кажат: „Ето, управляват ни престъпници!", „Ето, колко е зле!". Ами, че да ги махнем всички тия престъпници! Ако те се съпротивляват - тази класа на мутрите и бившите ченгета, да ама българите все още са 7,3 милиона души, а класата на престъпниците, мутрите, корумпираните чиновници, митничари и всякакви, е най-много 10-15 000 човека. Те могат да бъдат изметени за дни, само че от едни позитивно, силно и гордо мислещи хора, които имат самочувствие, че могат да управляват живота си сами.
Ако погледнем отвъд дувара си, макар че българите много не се вълнуват от онова, което става извън страната, даже и в Европа - уместен ли е въпросът за съдбата на Европа? Еврото раздруса дори европейската идея тази година, подеха се дори теми табу - ще го има ли ЕС или не.
Много е сложен въпросът за мен, аз трудно мога да отговоря. На мен идеята за Обединена Европа много ми харесва, аз съм твърд неин привърженик. Особено както пътувам свободно из Европа и се чувствам наистина като европейски гражданин. Аз съм много възпламенен почитател и ценител, а и донякъде познавач на изобразителното изкуство. И сега след като мога да гледам един ден Питер Брьогел Стария в Брюксел, друг ден да гледам Рембранд в Дрезден, в Париж да видя да кажем на Вермер „Плетачката на дантели". И аз си казвам - ето в тази Европа твърдо искам да живея, не другаде. Така че съм пристрастен към Европейския съюз. Не искам да има 100 вида сирена в България, т.е. това е метафора за много висок стандарт, а искам да има свободна Европа без граници, в която да живеят хората като в една свободна държава. И затова ме е страх, че може да стане нещо с Европа.
Финикийският знак може да обърка идеята?
Нищо не разбирам от тия неща. Струват ми се, като за повечето българи, че нещо мръсно и недостойно става там, когато се въртят пари и се правят така неразбираеми за мен неща, курсове на валути и т. н. По принцип винаги съм имал подозрително отношение към финансите, към финансите и банките. И сега имам такова отношение, но като християнин се моля да не се случи нещо с „моя" Европейски съюз.
Ако погледнем към усещането на българите за това какви европейци са, в нас ли е причината сами да се представяме като втора класа европейци?
Винаги сами. Човек дори и да внимава да не излъчва от себе си сигнали за това, че има ниско самочувствие, той има ли ниско самочувствие, то се усеща. Както кучетата усещат страха, така и хората усещат ниското самочувствие у някого. Всеки може да си даде сметка, че види ли някой комплексар, човек с лоши мисли или ниско самочувствие, веднага го усеща. Ние се държим точно така.
Защо? Защото сме по-бедни или...?
Защото сме по-глупави. Просто се държим глупаво. Сърбите да кажем са доста по-бедни от нас и три пъти по-горди. И те наистина са горди хора. И кой ли не още! Ирландците, когато са били бедни, не са се държали така и станаха богати. Ние обаче обичаме да се омаловажаваме, да цъкаме с език, да се тюхкаме, да казваме „Ужас! Ужас!" по два или по три пъти за всяко нещо. И така се овардваме. Така като се държим вкиснато, отстъпващо, обаче с едно наум, подозрително и все негативно, ние така се пазим и от новото. Може би затова сега сме и по-добре, защото винаги сме били подозрителни към ново и към чуждо, и към всичко. Правили сме си винаги не едно, ами пет наум. И сега България се оказа като човек, който не е участвал в играта - той не се е окалял, не се е и уморил. Ние стоим встрани и пак мрънкаме и недоволстваме. За някой това всъщност е добре, но така се губи достойнството и самочувствието на хората.
Да ви върна към сборника, с който спечелихте европейската литературна награда - това са разкази.
Те са писани доста отдавна - от 2000 г. първият, който се казва „Има ли кой да ви обича?", докъм 2007 г., но повечето са писани в първите пет години на века. Събрах ги 2009 г. в една книжка, 16 разказа. Две години тя нямаше кой знае какъв успех, харесваха я повечето мои познати. Но така е - винаги има някаква ирония и в наградите и в съдбата на книгите, и в съдбата на хората. Аз съм писал тези разкази във време, в което съм бил толкова беден. Ако някой каже сега: „Кайо, говори такива неща...", но който ме нарича Кайо, той знае как съм живял. Ако някой е живял един месец без да има наистина една стотинка, хранейки се където намери, живеейки пет години без работа, без никакви средства, напуснат от всичките си приятели, взел назаем пари от всички възможни толкова отдавна, че вече е забравил. Който е живял така, нека да ми каже, че аз не знам какво е да се живее тежко. Знам и тогава не съм се оплаквал кой знае колко. И сега гледам да не се оплаквам.
Продуктът оттогава обаче сега донесе награда. Наистина е ирония!
Е, това е ирония, да! Един човек, който търси по земята стотинки, за да си купи не хляб, ами два литра червено вино, защото хлябът се изяжда, а виното все пак успокоява болната, тъжна душа. Такъв човек изведнъж да получи награда за това, което е писал, но аз съм писал всички тия неща тогава точно. Тогава съм имал волята да ги пиша, ден след ден, заедно с още стотици други неща. Почти всичко, което съм написал, съм писал тогава, а тогава не е имало не кой да ги прочете, не е имало кой да ми каже здрасти в тия години. Но аз продължавах да пиша и ето сега това е една закономерна ирония.
Книгите сега имат ли по-добра съдба в България? Връща ли се интересът дори към поезията. Сам казахте, че тя не е с такъв успех, но все пак е любимото дете на своите автори.
Връща се и аз мисля, че чрез литературата и изкуствата може да се завърти машината на българското просвещение и възраждане, на едно ново възраждане. Това са мои мечти, малко мъгляви мечти, но го виждам. Поне за литературата. Тя от пет години е в такъв възход, какъвто други области трудно могат да се похвалят. И това е благодарение на страшните усилия на много писатели. Нека да кажа сега имена на писатели, защото това е много важно. Примерно писатели като сега излезе книга на Георги Господинов, Милен Русков с една много интересна книга, която е събитие, защото да пишеш по това време възрожденска книга и то на възрожденски език е много смел експеримент и аз го аплодирам. Но и такива по-малко известни автори като Емил Йотовски, Васил Георгиев, който спечели „Хеликон", и не е малко известен, но сега се сетих за него, и малко по-възрастни като Деян Енев и Емил Андреев, Радослав Парушев, Тома Марков, който е един от най-добрите поети. И съвсем млади като Стефан Иванов, който е поет, но ако човек види неговия интелектуален потенциал, ще каже той трябва да е поне министър на културата, но е на 25 години. Имаме чудесни хора. Просто обикновено България има, не може да се каже, че няма едно такова разделение, както Тодор Живков казваше „Ние построихме две Българии: България на Алеко Константинов и алекоконстантиновците и на байганьовците". Много различни. Едните са западно ориентирани, европейски и цивилизовано ориентирани, четящи, будни хора. А другите са така една ориенталска такава за съжаление наистина приличат на рая и така и живеят и те са и най-негодуващите хора. Интелектуалците също много негодуват. Аз не говоря за интелектуалците, аз говоря за просветените хора и тънещите в мрак хора. Сред работниците на брат ми има някои, които разбират от източни философия и теории повече от един завършил философ. Просветени и четящи хора... А те са мебелисти, дърводелци казано по друг начин. Има такива хора много в България. Тръгнах от там, че има две страни медалът, наречен България. От коя страна ще е обърнат - зависи от нас. Кои ще са напред, кои ще водят, кои ще дават лицето... Ако тия хубавите, добрите и просветените хора са на лицето, ако медалът е обърнат от тяхната страна, нещата със сигурност ще са добре. Ако е другата част, ще е зле. И ако оставя тази метафора с медала, това са две групи все пак. Ако преливането е в посока към алекоконстантиновците, към просветените, към ориентираните към цивилизацията хора и се прелива натам човешки материал, човекоединици отиват натам и стават все повече просветените, четящи, просветлени хора, това ще е чудесно. Борбата е такава - за души.
