Той е един от най-четените и успешни млади български автори както у нас, така и в чужбина. Носител на куп престижни международни литературни награди. Филолог по образование, писател по съдба и призвание.
Роден е на Ивановден преди 46 години в Ямбол, но е кръстен Георги. Господинов Георгиев. Определя себе си като висок, тъжен, ироничен и по-скоро затворен съчинител. Има 7-годишна дъщеря Рая.
Георги Господинов е автор на поетическите книги „Лапидариум” и „Черешата на един народ”, на стихосбирките „Писма до Гаустин” и „Балади и разпади”, на пиесите „D.J.” и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, избрана през 2011 г. сред 300-та най-добри пиеси от цял свят и представена в Манхатън, на фестивала hotINK at the LARK.
Дебютният му роман „Естествен роман” претърпява седем издания на български и е публикуван на 21 езика сред които френски, английски, немски, италиански, датски, чешки, руски, испански, турски, албански, румънски, полски. Автор е на сборника „Аз живях социализма” и на романа „Физика на тъгата”.
Най-новите книги на Господинов са „Невидимите кризи” - сборник с есета и истории и книгата с разкази „И всичко стана луна”. Двете са сред най-търсените книги в България. В момента подготвя нов сборник.
Носител е на наградата „Аполон Токсофорос” за принос към българската култура. Както и на най-високото отличие на Община Ямбол - Почетен гражданин на Ямбол заради „значителния му принос в културния и духовен живот на общината, както и в развитието на съвременната българска литература”.
Георги Господинов е редактор в „Литературен вестник”, доктор по нова българска литература към Института за литература при БАН, преподавател в Нов български университет.
Писателят бе гост на Стара Загора, където председателства журито на 31-то издание на Националния поетичен конкурс „Веселин Ханчев”:
Казвате, че влюбването е да съчиняваш другия всеки ден. Защото се изморихме да фантазираме по другия ли се мразим толкова?
Защото изгубихме любопитството си един към друг, най-вече. Аз много вярвам в емпатията, в това да се вчустваш и съчувстваш на другия. Когато другият го боли, ти да можеш да изпиташ болка в собственото си тяло. И това е онова, от което имаме страшен дефицит тука. Ние си мислим, че сме гостоприемни хора, че българинът е много гостоприемен. В момента обаче е важно да забележим изгубването на доброто ни любопитство към другия, на съчувствието към другия, на чувството към другия. А то е и част от съчиняването на другия. Да, уморихме се да се съчиняваме, а това е в основата на всяка любов. А основата на всяка любов е именно ти да виждаш другия всеки ден: друг и хубав. А може би и това е същността му: като го виждаш всеки ден такъв, той става такъв. Да, има дефицит на емпатия и умора от това да се съчиняваме всеки ден един друг.
Затова ли сме лоши?
О, не знам. Сигурно има 100 причини. Не само заради това. Беднотата също държи хората в друга тъга. В напрегнатост. Това, че не излязохме по добър начин, не скъсахме с някои черти на нашия манталитет от предишното време, също.
Важи ли още предупреждението ви, че трябва да внимаваме какво изричаме, да внимаваме в думите?
Да, защото там човек е направен от това, което изрича. Думите си отмъщават, когато ги ползваме безразборно и са източник на недоразумения, изтощават се. И част от недоверието вече между хората, между политиците и от политиците идва от това развращаващо употребление на думите. От това нечестно употребление и отношение на и към думите. Понякога мисля, че трябва определено време и да мълчим, и да мислим. Защото сега всеки говори високо, всеки говори малко разпищолено, така сякаш сме минали една граница, в която вече само гневът излиза от нас. Само крясъци.
Кой ни учи на крясъците? Литературата или това, което е около нас?
О, не. Не е литературата. Когато човек чете, той не вика. Няма да видите крещящи четящи. Напротив, литературата ни учи да мислим. На бавно и дълбоко разбиране за нещата. Това е обратното на крясъка. Крясъкът е обратното на това, което ни учат книгите.
А ако политиците се учеха от книгите, по-иначе ли щяхме да живеем?
Да. Ако питахме постоянно политиците какво четете и как го разбирате, това щеше да е важен тест за нас, дали да ги изберем или не. Ако политиците ни четяха книги, това щеше да развие емпатия в тях, тоест съчувствие към човека от улицата, човека от ъгъла. А точно това липсваше през последните години на нашите политици и те затова се и провалиха.
Иде ли краят ни на усещане на кризата за в бъдеще?
Още не. Дефицитът на бъдеще е нещо много трудно измеримо, но всъщност е едно от основните ни неща, които са ни проблем тук. Дори и да живеете добре, ако знаете, че нещата няма да се променят в бъдеще за децата ви, това е част от тъгата. Никой не иска да живее в страна, в която децата му няма да бъдат добре. Така че дефицитът на бъдеще за нас и нашите деца още стои.
Ваша е тезата, че човек с вкус по-трудно се поддава на евтина пропаганда и развива съпротива срещу бездарието, а това вече е политически акт. Как се възпитава обаче това и кой трябва да ни научи на него? При положение, че малко се чете в държавата ни, много се крещи ,много се яде, много се жалим и много се мразим.
Няма кой да ни научи, ние трябва да се самосезираме и самонаучим. Няма да стане от другаде. Но можем да научим един-двама край нас, можем да помогнем на децата си като ги научим да виждат красивото и грозното, доброто и лошото. Това ще е достатъчно. Един-двама около нас и всеки сам нататък. Моята кауза и моята теза през всичките тези години е, че разказването на истории, четенето, помагат. Създават усещане за вкус. Човек с вкус по-трудно ще извърши голяма простотия.
Сбъднахте ли мечтата си по Португалия?
Да. Бях там преди години. Тя е прекрасна страна и там тъгата е много красива. Има някаква фадо тъга там и тя е друг тип.
А мечтата по България?
Още не.
Не я ли търсите всъщност в книгите си ?
Цял живот я търсим тази мечта. Всеки си има някаква своя България, но на мен ми се ще тази България да е не само вътре в мен, а някак си да я видя като изляза на улицата. Една България, в която хората са малко по-щастливи.
Къде искате да живее дъщеря ви?
На място, в което няма да се страхувам за нея, нито тя за себе си. И няма да ме моли да изключвам телевизора, когато текат вечерните новини. На място, където би ходила по чисти улици, би срещала усмихнати хора, би получила добро образование. Много бих искал това място да стане тук.
Какво ви право щастлив?
Да разбереш, че някой, който никога не си виждал, е бил щастлив, учуден, уплашен, влюбен няколко часа в изреченията ти.
