Утре е Архангелова задушница. Народът ни я нарича още мъжка задушница, защото преди години на тоя ден специална почит се отдавала на мъжете, загинали във войните за освобождението на България. Това е една от големите задушници в годината.
Всъщност в календара Църквата е определила всяка събота като ден в памет на починалите, но има и специални дни в годината – задушниците, които обикновено са преди големи празници, в които отново да си спомним за нашите близки, които вече не са сред нас. От самото име “задушница” става ясно за какво иде реч. Тоест трябва да направиш нещо “за душата” на твоя близък.
Не са малко обаче хората, които превръщат задушниците в гробищен туризъм. Звучи грозно, но е истина. Защо? Защото ето какво правят на задушница – отиват на гробовете на близките, изчистват избуялата висока трева, защото не са ходили там от предишната задушница, после подреждат донесената храна, почиват си след изморителния труд по почистването, почерпят се с кой каквото донесъл, оставят храна на гроба (да хапне починалия), най-много да запалят някой свещ и си заминават. И какво са направили за душата на починалия?
Откровеният отговор е – едно голямо нищо. Защото душата няма нужда нито от чистия гроб, нито от оставената храна, нито даже от присъствието на близките. Тя има нужда от едно единствено нещо – от молитва, за която никой в тоя ден не се сеща. И какво излиза, че целият ритуал е бил напълно излишен и без никаква полза за нашия починал близък. Тоест направили сме си един гробищен туризъм и сме се прибрали вкъщи с чувството на изпълнен дълг… до следващата задушница.
Вместо това е по-добре в тоя ден да се помолим Бог да прости греховете – волните и неволните – на нашите близки. Няма нищо лошо в това да почистим гробовете им, ако не сме го направили досега, но след това да повикаме свещеник и той да отслужи панихида за нашите близки, да спомене имената им и да поиска от Бога опрощение на греховете им.
Ако нямаме сили или възможност за това, можем да отидем в най-близката църква, където в тоя ден – на 4 ноември – навсякъде ще се отслужат общи панихиди. Там отново можем да запишем имената на своите близки да бъдат споменати в общата молитва за упокой на душите им. От това има смисъл. И не е нужно да се носят какви ли не храни. Достатъчно е да се вземе хляб, сварено жито, вино и вода, и мед.
Всяка от тези храни е символ на нещо. Хлябът и свареното жито – на това, че ние вярваме, че както пшеничното зърно “възкръсва” в пръстта, за да даде стократно повече плод, тъй и нашите близки ще възкръснат за вечен живот. Виното и водата напомнят за жертвата на кръста на Иисус Христос, в Когото вярваме.
Те ни напомнят, че когато Той бил разпънат на кръста и прободен в ребрата от там изтекли кръв и вода. А медът е образ на нашата надежда и молитва към Бога да даде на близките ни вечен и блажен живот. Това е. Храната не оставяме на гроба, защото там никой няма нужда от нея. Раздаваме я на хората и така, вместо своите починали близки, даваме милостиня на гладните. И това също е за тях, за починалите, с молитвата “Бог да им прости всичко”.
И най-важното – не чакаме само свещеникът да се помоли, и ние се молим за своите близки, защото макар те вече да не са сред нас, но душите им са живи при Бога, и любовта ни към тях не се прекратява със смъртта.
Всъщност в календара Църквата е определила всяка събота като ден в памет на починалите, но има и специални дни в годината – задушниците, които обикновено са преди големи празници, в които отново да си спомним за нашите близки, които вече не са сред нас. От самото име “задушница” става ясно за какво иде реч. Тоест трябва да направиш нещо “за душата” на твоя близък.
Не са малко обаче хората, които превръщат задушниците в гробищен туризъм. Звучи грозно, но е истина. Защо? Защото ето какво правят на задушница – отиват на гробовете на близките, изчистват избуялата висока трева, защото не са ходили там от предишната задушница, после подреждат донесената храна, почиват си след изморителния труд по почистването, почерпят се с кой каквото донесъл, оставят храна на гроба (да хапне починалия), най-много да запалят някой свещ и си заминават. И какво са направили за душата на починалия?
Откровеният отговор е – едно голямо нищо. Защото душата няма нужда нито от чистия гроб, нито от оставената храна, нито даже от присъствието на близките. Тя има нужда от едно единствено нещо – от молитва, за която никой в тоя ден не се сеща. И какво излиза, че целият ритуал е бил напълно излишен и без никаква полза за нашия починал близък. Тоест направили сме си един гробищен туризъм и сме се прибрали вкъщи с чувството на изпълнен дълг… до следващата задушница.
Вместо това е по-добре в тоя ден да се помолим Бог да прости греховете – волните и неволните – на нашите близки. Няма нищо лошо в това да почистим гробовете им, ако не сме го направили досега, но след това да повикаме свещеник и той да отслужи панихида за нашите близки, да спомене имената им и да поиска от Бога опрощение на греховете им.
Ако нямаме сили или възможност за това, можем да отидем в най-близката църква, където в тоя ден – на 4 ноември – навсякъде ще се отслужат общи панихиди. Там отново можем да запишем имената на своите близки да бъдат споменати в общата молитва за упокой на душите им. От това има смисъл. И не е нужно да се носят какви ли не храни. Достатъчно е да се вземе хляб, сварено жито, вино и вода, и мед.
Всяка от тези храни е символ на нещо. Хлябът и свареното жито – на това, че ние вярваме, че както пшеничното зърно “възкръсва” в пръстта, за да даде стократно повече плод, тъй и нашите близки ще възкръснат за вечен живот. Виното и водата напомнят за жертвата на кръста на Иисус Христос, в Когото вярваме.
Те ни напомнят, че когато Той бил разпънат на кръста и прободен в ребрата от там изтекли кръв и вода. А медът е образ на нашата надежда и молитва към Бога да даде на близките ни вечен и блажен живот. Това е. Храната не оставяме на гроба, защото там никой няма нужда от нея. Раздаваме я на хората и така, вместо своите починали близки, даваме милостиня на гладните. И това също е за тях, за починалите, с молитвата “Бог да им прости всичко”.
И най-важното – не чакаме само свещеникът да се помоли, и ние се молим за своите близки, защото макар те вече да не са сред нас, но душите им са живи при Бога, и любовта ни към тях не се прекратява със смъртта.
