Шестима великотърновци – Боян Димов, Васил Петков, Тодор и Милена Дамянови, Йордан Грозданов и Цецо Миянов изкачиха най- високият връх в Африка- Ухуру. Нашите стъпиха на 5895 метра над морското равнище в планината Килиманджаро на 23 септември. За Грозданов и Димов това е третият покорен първенец на континент след Елбрус на Европа и Аконкагуа на Южна Америка. За екзотиката на Африка, пътят към Ухуру и резерватът Тарангири, където дивата природа е съхранена, разговаряме с Йордан Грозданов.
- Г-н Грозданов, как е в Африка?
- Малко като тук. Студено. Специално в планината е доста студено. Над 3000 метра бяхме почти през цялото време. А и хванахме края на сухия период и началото на дъждовния, когато не са високи температурите. Даже нямахме слънчев ден в града и саваната. В планината Килиманджаро сутрин напичаше, но после падаха мъгли. Това важи и за самия връх Ухуро. Трябва да имаш късмет да го улучиш изчистен. Ние имахме този шанс за няколко минути.
- За повечето българи Африка все още е екзотична дестинация?
- Така е. Трябва да я видиш, за да я разбереш. Аз имах някаква представа от филми и книги, но си мислех, че не е точна и телевизията лъже. Оказа се, че не лъже. Африка е много странен континент, странни са и хората – нищо общо с Европа, Азия или Южна Америка. В саваната срещнахме племето масаи. Те сигурно 3000 години не са мръднали в развитието си и не искат да се цивилизоват. Жилищата им са колиби, покрити със слама, естествено без електричество. Пари нямат, а богатството се измерва в животни – кози, крави, овце… Ако имаш много животни, съответно имаш и много жени. Най- богатите мъже имат по 7- 8 жени. Децата са много, повечето дори не се водят кога са родени. Сутрин стават, мятат по едно червено наметало и излизат с животните.
Васил Петков бе ходил там по- рано и знаеше местния език суахили. Понаучихме по някоя дума, най- популярната е “мамбо-джамбо”, което значи “здравей”, а отговорът е “поа”. За лека нощ се пожелава “лола салама”, с което доста се майтапехме. Най- употребяваната фраза навсякъде е “акуна матата”, което е от типа “няма проблем, живей свободно” и го казват на всеки пет-шест думи.
- Масаите все още ли ловуват лъвовете само с копия, както е в книгата “Саваните на Кения” на ловеца Джон Хантър?
- Може и да ловуват не сме ги видели, но видяхме лъвовете в резервата Тарангири. След изкачването на върха имахме два свободни дни. Единия ден обиколилихме град Аруша в Танзания, а на следващия предприели фото сафари в парка Тарангири, където снимахме слонове, гепарди, леопарди, маймуни, жирафи, зебри, антилопи и други животни. Подобен род сафари струва повече от 2000- 3000 долара за 4- 5 дни. Ние първо нямахме такова време, а само ден и още когато пътувахме към върха спряхме и на място с боса договорихме цена от по 0 на човек. Всъщност в Африка всичко може да се спазари на далеч по- ниска цена от обявената. Дадоха ни джип с водач и обиколихме саваната. Там животните се движат свободно, свикнали са с хората и не бягат, могат да се снимат спокойно. До жирафите се доближавахме на по 3-4 метра. Не можахме да снимаме само лъвове. Те лежат в храстите и се подават само ушите им. Обясниха ни, че лъвовете нападат тревопасните само когато са гладни, след което си почиват и ги чакат да дойдат пак до тях.
- Кое бе първото нещо, което ви впечатли в Африка?
- Може би отношението към пътниците на летището. Минахме през няколко гишета, взеха ни отпечатъци, чувстваш се като престъпник. Пътувахме малко повече от час до хотела в град Аруша. Различни животни минаваха по пътя. Пътищата са като нашите третокласни, нямат много дупки, кърпят ги. Сега правят нови с по метър дебелина на асфалта. Автопаркът е предимно- джипове за саваната на “Тойота”. Пазаруването е много интересно с кандърми и пазарлъци. Купих си фланелка на националния отбор на Танзания, чиято цена бе 50 щатски долара, а я взех за 20 шилинга. На тях явно също им прави удоволствие да се пазарят. В магазините цени няма, като влезеш ти слагат цената и ако си тръгнеш, те гонят, намалявайки, докато ти продадат стоката. Изключение са американците и западноевропейците, които си плащат.
- Разкажете повече за пътя нагоре?
- В хотела влязохме само за час- два, колкото да си оставим багажа и поехме с автобуса до началото на парка Мачаме. Още първия ден имахме 18 километра преход, за да стигнем до 3000 метра надморска височина. Вторият ден се качихме на 3800 м височина в парка Шира. Продължихме до 4600 м и обратно до 4000 в друг лагер с цел аклиматизация, за да може мозъкът да запомни по- високото, а организмът да почива на по-ниското. Така стигнахме до Барафу на 4700 м, откъдето е подходът към върха. Аз лично не очаквах такава организация от танзанийците. Явно германците са ги научили. 36 носачи и четирима водачи ни придружаваха по пътя към върха. Те се грижеха за всичко. Сутрин ни будеха с готова закуска, като дори подреждаха маса. Скатаваха палатките, слагаха буквално целия лагер върху главите си и тръгваха нагоре. Носеха между 20 и 30 килограма, но винаги успяваха да пристигнат преди нас и да подредят лагера. Приготвяха храната и ни очакваха. Готвеха предимно с пилешко месо, което е най- скъпо в Танзания, в менюто присъстваха много заленчуци и плодове. Бананите например ги приготвят по всякакъв начин- пържени, печени, на чипс, за десерт, под формата на хляб. Любопитно е, че от низините се качваха доставчици, за да им донесат пресни продукти.
- Опитахте ли някаква специфична африканска напитка?
- Ние си пихме бира “Килиманджаро”. Вкусът и бе европейски. Направи ми впечатление, че в заведенията алкохолът се предлага в найлонови пликчета. Поръчваш си 100 грама коняк и ти носят някаква напитка, която няма нищо общо с коняка. С ножица си срязваш ъгълчето и си наливаш в чашата.
- 40 души се грижат за експедиция от десет алпинисти. Колко пари получават тези хора за труда си?
- После разбрахме, че получават по пет долара на ден и разчитат на бакшиши от алпинистите. Ние сме свикнали да има твърди уговорки и цени, бяхме си платили всичко на агенцията. Тъй като бяхме много доволни решихме да им дадем 400 долара. Водачът бе много разочарован, оказа се, че техните очаквания са поне за 2000 долара отгоре. Очевидно с богатите американци, японци, немци такива проблеми няма, но ние не бяхме подготвени за това и когато се разделяхме повечето дори не си подадоха ръцете. Гледаха ни, сякаш бяха готови да ни направят на чорба в големия казан.
- Е явно са объркали експедицията, другия път да си хванат американци. Как мина самото изкачване?
- Керванът стигна до 4 600 метра, а нататък продължихме с водачите. Маршрутът, който си избрахме досега не е преминаван от никого според водачите ни. Всички експедиции се движат по едно и също трасе, предложено от домакините, докато ние избрахме най- екзотични места- през Шира и Кибо. Обиколихме почти цялата планина, видяхме цялата флора и фауна на Килиманджаро. Дължината не се измерва на километри, а на часове и дни, защото нещата са относителни. Ние преминахме маршрута и изкачихме върха за шест дни, а по принцип Ухуру може да се качи и за четири. Атаката започнахме точно в полунощ на 23 септември и в 7 сутринта бяхме на Ухуру. Най- високият връх в Африка представлява кратер на отдавна угаснал вулкан със стърчащи огромни ледени глетчери. Бях прочел, че се топели, но когато го изкачихме не ми направиха таково впечатление. Там е много студено минус 10- 15 градуса, вали си сняг, духа леден вятър. Ние имахме късмет, че за момент се изясни и успяхме да видим наистина великолепна картина.
- Има ли забрани в Килиманджаро?
- Има. За тях планината е свещена и нищо не може да се изнася от нея, дори един камък. Аз естествено си взех повечко за спомен. Планината е национален парк, от който държавата изкарва пари. Правилата са много строги, редът е железен. Дори изхвърлянето на боклука се контролира много строго. Във всеки лагер има кантар, на който се тегли събрания боклук и се описва. Ако отпадъците са седем килограма, толкова трябва да се предадат после долу. Носачите си ги носят първо нагоре, а след това и надолу.
- Така както говорим хората ще си кажат, че е лесно да качиш Ухуро. Носачи носят, водачи водят, ти само си ходиш?
- Наистина е голямо улеснение. До сега не ни се е случвало. На другите експедиции сами си приготвяме храна, събираме и разпъваме лагерите. Усилията за изкачването обаче са си усилия на твоя организъм.
- Покорихте първенците на Европа- Елбрус, на Южна Америка- Аконкагуа, а сега и на Африка- Ухуро. Говорихте ли си с Боян Димов за следващата дестинация?
- Ние не ги правим нещата на всяка цена. Просто така се е получило. Животът ще покаже накъде ще поемем. Иска ми се да е на изток. Може в Хималаите, може в други планини. Не става дума за най- високите върхове. Ще видим.
- Кой от върховете бе най- труден за покоряване?
- Аконкагуа. Не само като височина, а и като климатични условия, но пък бяхме доста подготвени и независимо от трудностите може би най- добре се чувствах на него. На Килиманджаро имахме натрупан опит, спазвахме определени правила и въпреки, че бях най- малко подготвен го изкачих най- лесно. Височина обаче си е височина и да се качиш на 6 000 метра изисква много усилия, както на главата, така и на тялото.
