Митрополит Йоан: Казваха ми, че варненци са страшно лоши и лицемерни хора
100789
Митрополит Йоан: Казваха ми, че варненци са страшно лоши и лицемерни хора
След избирането му за владика на митрополит Йоан са казвали да не идва във Варна, тъй като хората в морския град са "страшно лоши, студени, много груби и много лицемерни". Това признава той в интервю за Дарик по случай 50-годишния юбилей, който беше по-рано този месец.
Митрополит Йоан говори още за надеждата, която си пожела за рождения ден, за превръщането на човешкото тяло в един от най-големите идоли на днешното време, за обособяването на егоизма като култура, за лишенията, за религиозния фанатизъм и за това как иска да бъде запомнен.
Митрополит Йоан получи най-високия църковен орден за юбилея си (СНИМКИ)
Ваше Високо Преосвещенство, пожелахте си надежда за 50-годишнината. В личен план каква е тя за Вас, освен Господ да дава здраве?
Не може човек да живее без надежда. 50 години не са много, но не са и малко. Това е време, в което човек разбира, че повечето му живот е минал, защото има малка вероятност да са още 50. Нашият живот е свързан с църквата и здравето е важно, за да извършим онова, което сме планували като близки цели – да завършим храма „Св. Прокопий Варненски”, да направим ремонта на Катедралата, да завършим храма „Св. Пантелеймон” в Каспичан, да ремонтираме някои от храмовете във Велики Преслав, манастирите в Патлейна и в село Златар. Едната страна е чисто строително-възстановителна, която е наше задължение според устава. От друга страна – работата с хората, възпитанието и образованието на младите. Сегашното младо поколение е изключително информирано във всяка една област, ползва интернет, електронните медии, „Фейсбук”, „Туитър”. Но това е една отговорност, защото човек не трябва да губи връзката с книгата и написаното слово, трябва да познава своята вяра. Ако се е определил като православен християнин, трябва да знае какво означава това и какво изисква тази вяра. Ако човек не е вярващ, той ще се среща с много предизвикателства и няма да намери верния път за тяхното разрешаване. Ако пък намери някакъв път, той ще е свързан с егоизма и незачитането на всички хора около него. Имаме доволно много такива примери.
Да разширим кръга на надеждата. Вашата надежда за България?
Трябва да бъде свързана с възвръщането към веровите ценности, към православието, което неминуемо съпътства духовната история на България. От IX в. насетне сме държава, пропита от християнската култура. Държава и църква трябва да вървят ръка за ръка, както са вървели. Например Златният век – в него изиграха роля както държавническата, така и духовната идея.
Като гледаме демографските данни и как българският народ намалява и се разпръсква, от Божие чудо ли имаме нужда, за да се измъкнем от това положение, или поне да променим тенденцията?
Тя е свързана с липсата на човешки потенциал. Хората напуснаха държавата, селата се обезлюдиха. Процесът по съживяването им ще е много сложен и с годините ще се случва бавно. Младите хора не искат да бъдат в селото. Ние се отучихме от земеделския труд, той е непривлекателен, във времето на комунизма не беше оценен достатъчно добре. Хайде, веднъж да се създадат ТКЗС-тата и да се разсипят стопанствата на частните земевладелци. Хайде, втори път да разсипят онова, което е вървяло 40-50 години. И какво стана в крайна сметка – народа го няма, възрастните хора си отиват от този свят, младите въобще не искат да си спомнят за селото, защото не виждат перспектива. Когато я няма вярата, няма го и морала, няма я нравствеността, няма я правилната ценността система.
Живеем може би в най-славните консуматорски времена. Обречено ли е в такива времена да се проповядва християнският аскетизъм – дали в по-голяма, дали в по-малка степен?
Християнството като учение, като възвестяване на гласа на Богочовека Христос, винаги е имало своето място и дело на Земята. Друг е въпросът, че в едни векове е било силно развито, а в други е било с утихващ глас. Мен ако питате, гласът на Христос винаги е бил еднакво силен, но чуваемостта на човеците е била различна в различното време.
Каква е чуваемостта в момента?
Слаба. В момента човек иска да бъде силен, смел, богат, да разчита на собствените си възможности и средства. В такъв план човек поставя собствения си „аз” на голям пиедестал. В момента един от най-големите идоли в битието ни е човешкото тяло. Правят се огромни жертви в старанието за него - човек да изглежда изключително добре, да бъде изключително красив, да бъде изключително силен. От друга страна, материалното е средство човек да живее добре. Когато средството стане цел, става страшно. Егоизмът се обособява в определена култура, която има свои последователи, и това е много страшно. В такива хора Бог е поставен някъде в периферията. Не отричат, че съществува, но смятат, че те са тези, които трябва да водят. Човек трябва да изяви силата си и да стане пръв, но това първенство става за сметка на ближните. Винаги има някой, който е потърпевш, и той не е един. Ако човек поставяше Бог в центъра на своя живот, щеше да знае, че пак може да бъде трудолюбив, старателен, последователен, но да разбира, че това е Божията сила, която действа в него. И щеше да я търси още повече, защото сам ще осмисли, че е твърде слаб. Няма да може да изгради тази величествена представа за себе си, когато се вгледа в някои от слабостите и греховете си. Сегашният човек няма смелостта да погледне себе си. Сегашният човек има желанието да гледа ближния и да го осъжда. Да има винаги виновен, е по-лесно, по-практично и по-удобно. А когато опре до нас – там нямаме отговорност.
Как в такова време се появяват млади свещеници?
Трудно, но слава Богу, има хора, които желаят. Те трябва да осмислят, че няма нищо идеално. Идеалът е Богочовекът Христос, а ние оставаме грешни човеци. В църквата може да има различни проявления, понякога не всичко да бъде съвсем изрядно, но това не значи, че недостойнството на някои християни се отразява върху достойнството на църквата. Тя си е достатъчно утвърдена богочовешка институция, защото нейната глава е само Христос. Много пъти се казва, че църквата не прави нищо. Такива изказвания няма как да са приемливи. Когато ги правим, излиза, че Бог не прави нищо.
Има ли обществени теми и въпроси, по които църквата трябва да бъде по-активна?
Винаги трябва да бъде по-активна. Когато се касае за добре аргументирани становища и позиции, всичко трябва да е добре премислено.
Светият синод повдигна темата за правото на аборт, Вашето мнение какво е?
Църквата има право и е длъжна да изрази своята позиция. Въпросът е важен и многопластов. Той е толкова медицински, толкова етичен и философски. Първо, трябва да си отговорим кога започва животът на човек – в ембрионално развитие също е човек с всичките си достойнства. Църквата няма как да приеме абортите, защото въпросът е свързан с това дали да погубим един живот, или да го запазим. Но всеки случай трябва да бъде детайлно сметнат. Едно е желанието на майката да премахне своето чедо в ембрионално развитие – това е осъдително, ако всичко е наред. Друго е, когато има заплаха за живота на майката или плодът вече е мъртъв – безспорно тук ще запазим живота на майката. Много пъти се случват и неща, свързани с човешко насилие. Тук не можем да кажем еднозначно. Бихме казали, че ще подкрепим една майка, която си роди чедото. В края на краищата възпитанието е онова, което ще накара човека да прояви своята човечност. Когато някой намери смелост да извърши нещо, трябва да се въоръжи и с търпението да изживее последиците от смелостта си. Има хора, които не могат да преживят, това е огромна травма да изживеят насилие. Днес във Варна го има. Няма да забравя как миналата година една жена, малко над 60-годишна възраст, беше изнасилена рано сутринта под един мост в града. Няколко души са чули, но все едно нищо не се е случило. Хванаха насилника, той е в затвор.
В този смисъл какво мислите за смъртното наказание?
Смъртното наказание се решава от светската държава и законите й. Може би творчеството на Достоевски е много проникновено и си струва да бъде изучавано, за да се вникне в страданието на един човек, извършил престъпление. В живота на църквата съвестта е гласът Божий в човека. Когато човек съгреши и извърши убийство, неговото изолиране, но не и погубване, много пъти може да доведе до покаяние. Виждаме, че разбойникът пръв влезе в Рая. Хората, извършващи всекидневно тежки престъпления, нямат страх от земната смърт. Но те не могат да си представят, че тя е първата и че тях ги чака една непрекъсваема смърт във вечността.
По какви поводи казвате – тези хора нямат страх от Бога?
Когато изнасилиш някого и го правиш системно – какъв страх от Бога имаш. Убиват човеци и мислят, че принасят богослужба.
Текущият скандал е с фалшивите инвалиди. Да ти издадат такова решение – това не е ли да предизвикаш Бог?
Това са все предизвикателства на слабата вяра. Това са способи на изобретателността на човека в злото. Ако човек има религиозно образование, ще знае кое е добро и кое е зло. Ако сме малко от малко вярващи хора, ще знаем, че напакостяването на някого може да има бумерангов ефект. Ако непрекъснато осъждам, извършвам насилие и убия даден човек – какъв е моят живот после. Колко години покаяние ще му трябват на човека, как ще се примири с Бога. Това е един път, който е много сложен и не е лек. Това не можем да го прозрем. Ние ще се надяваме Бог да ни прости, но той ще ни прости, когато вижда нашето сърдечно разположение. Ако съм закоравял престъпник, извършил съм 20 убийства и търся всеки сгоден случай да извърша 21-то – тогава сме принудени да изолираме този човек. Не казвам да го убием – нямаме право, животът ни е дар, Господ никого не пита дали е съгласен да живее, или да си отива от тоя свят. Когато грехът е много, законът също е голям.
След избирането ви за митрополит са ви казвали, че варненци са много лоши хора.
Удивително беше. Казваха ми, че варненци са страшно лоши хора, студени, много груби и много лицемерни. Нямаме право да обобщаваме, това е несериозно. Бях учуден от подобно изказване. Може да има известно необщуване и лицемерност, която обаче човек малко или много я проявява в някои случаи принудително или като слабост. Не бих приел подобно нещо. Варна има своите традиции и култура, хората имат възможности.
Какви са лишенията, произтичащи от титлата митрополит, и кои Ви тежат най-много?
Нямам вид на много лишен човек, да го кажа честно. Митрополитът има много задължения, но една голяма отговорност. За определен период от време той представлява църквата. Когато има определена чувствителност, той трябва да може да отговори на нуждите и желанията на отделните хора. Митрополитът има основна отговорност за обединението и правилното провеждане на църковния живот в дадена територия. Митрополитът не разполага със себе си. Той има определени години, които Господ му е дал, и той ги е посветил на служение. Щом Господ го е избрал и народът му е гласувал доверие, той трябва да може да го оправдае.
Лишения като семейство и деца?
В църквата брачният и монашеският живот са еднакво трудни в различни насоки, все е носене на кръст. Ако човек реши да бъде семеен, трябва да намери партньора до себе си, който да го възприеме какъвто е – да не иска от него да е суперзвезда, да е нещо неземно красиво, много богато или друго, Бог знае какво. Несполучливостта в този съюз е, че човек има големи изисквания и поставя достойнството си над своя другар. Събирайки се заедно, те стават една плът и имат своите деца, дай Боже. Трябва да възпитават тези деца, да бъдат добри хора, което не е леко. Мама и тати няма да имат сън, но това е най-малкото. Ще има и моменти, в които няма да могат да сложат на трапезата каквото им се ще. Те избират да спасят своята душа чрез живеенето в благословен брак.
Монахът пък, отивайки в манастир, влага живота и силите си за църквата. Дава обет за безбрачие и целомъдрие, за доброволно непрекаляване с материалност, за бедност дори и за послушание. Това също е голям подвиг. Разбира се, много пъти грешим и ние, изкушенията са много. Монахът има предимството, оставайки сам със себе си и с Бог, често да се моли и да бъде в постоянна общителност с личността на Бога. Където има грешки и пáдания, а те не са едно и две, там е покаянието и изповедта. В днешно време нашите хора влизат в Божия дом, много хора влизат, но си остават с влизането. Не влизат по-дълбоко в живота на светите тайнства – няма я изповедта, няма го светото причастие. Има множество болни хора, които болестта ги подтиква да се замислят. Има външна причина, която може да е трагична, може и да е радостна. Различните обстоятелства карат човека да се осмисли, и това Бог го допуска. Бог по свой неповторим начин се докосва до всеки човек. Всеки човек трябва да има цялостен усет да усети гласа на Бога, присъствието Му, милостта Му. Това обаче става в тишина и спокойствие, а ние сме забързани.
Два синдрома са. Единият е на необщуването. Човекът си направи железни врати и огради, за да се затвори и да остане скрит. Много пъти ми се случва да вляза някъде и казвам „добър ден”. Гледат ме обаче страшно и ми казват „какво искаш ти, бе”. После хората се извиняват. Това е един синдром на необщуването, който е свързан с егоизма. Другото, което е също много страшно, е неспокойствието на човек да остане сам със себе си. Говорим за личното ни беседване с Бога. Че като остана със себе си, ще мога да се помоля и да си кажа какво извърших днес – аз днес излъгах, влязох в конфликт 4-5 човека, казах обидни думи, имах хулни мисли, желах зло на мой събрат, проявих клетвеност, човекоугодие, чревоугодие, пуших много, пих много. Човек избягва от тази равносметка и самооценка. По-лесно е да видим, че други са яли, пили, веселили, похарчили са пари, те са лоши, мизерници са, мошеници са. Слагаме лесни квалификации, а нима вчера не бях като тях, нима направих добро? Ако се погледнем, ще видим, че много повече сме направили нещо, което не е за правене.
Кой фанатизъм днес е най-плашещ?
Всеки е плашещ, но на религиозна основа е най-плашещият. Там се извършват грандиозни престъпления и искат да се оправдаят с Бог. Където има огромни терористични атентати и убийства, в тия отношения Бог не съществува. А те оправдават тези действия с Бог.
На 50 години сигурно си задавате въпроси какво ще оставите след вас, как ще бъдете запомнен?
За мен е важно да има добро сътрудничество между всички институции, да има спокойната човешка среща. Другите уточняват как човек ще бъде запомнен. Най-важното е да се проявява човечност към ближните във всяко едно отношение. Митрополитът трябва да има голяма готовност да слуша, и аз все повече разбирам, че имам достатъчно поводи за смирение. Колкото повече дни се събират, толкова повече разбирам, че трябва повече да мълча и да слушам. Ако ме попитат – ще кажа, ако не – да чуем отсрещната страна.
Цялото интервю с митрополит Йоан може да слушате в звуковия файл.
Митрополит Йоан говори още за надеждата, която си пожела за рождения ден, за превръщането на човешкото тяло в един от най-големите идоли на днешното време, за обособяването на егоизма като култура, за лишенията, за религиозния фанатизъм и за това как иска да бъде запомнен.
Митрополит Йоан получи най-високия църковен орден за юбилея си (СНИМКИ)
Ваше Високо Преосвещенство, пожелахте си надежда за 50-годишнината. В личен план каква е тя за Вас, освен Господ да дава здраве?
Не може човек да живее без надежда. 50 години не са много, но не са и малко. Това е време, в което човек разбира, че повечето му живот е минал, защото има малка вероятност да са още 50. Нашият живот е свързан с църквата и здравето е важно, за да извършим онова, което сме планували като близки цели – да завършим храма „Св. Прокопий Варненски”, да направим ремонта на Катедралата, да завършим храма „Св. Пантелеймон” в Каспичан, да ремонтираме някои от храмовете във Велики Преслав, манастирите в Патлейна и в село Златар. Едната страна е чисто строително-възстановителна, която е наше задължение според устава. От друга страна – работата с хората, възпитанието и образованието на младите. Сегашното младо поколение е изключително информирано във всяка една област, ползва интернет, електронните медии, „Фейсбук”, „Туитър”. Но това е една отговорност, защото човек не трябва да губи връзката с книгата и написаното слово, трябва да познава своята вяра. Ако се е определил като православен християнин, трябва да знае какво означава това и какво изисква тази вяра. Ако човек не е вярващ, той ще се среща с много предизвикателства и няма да намери верния път за тяхното разрешаване. Ако пък намери някакъв път, той ще е свързан с егоизма и незачитането на всички хора около него. Имаме доволно много такива примери.
Да разширим кръга на надеждата. Вашата надежда за България?
Трябва да бъде свързана с възвръщането към веровите ценности, към православието, което неминуемо съпътства духовната история на България. От IX в. насетне сме държава, пропита от християнската култура. Държава и църква трябва да вървят ръка за ръка, както са вървели. Например Златният век – в него изиграха роля както държавническата, така и духовната идея.
Като гледаме демографските данни и как българският народ намалява и се разпръсква, от Божие чудо ли имаме нужда, за да се измъкнем от това положение, или поне да променим тенденцията?
Тя е свързана с липсата на човешки потенциал. Хората напуснаха държавата, селата се обезлюдиха. Процесът по съживяването им ще е много сложен и с годините ще се случва бавно. Младите хора не искат да бъдат в селото. Ние се отучихме от земеделския труд, той е непривлекателен, във времето на комунизма не беше оценен достатъчно добре. Хайде, веднъж да се създадат ТКЗС-тата и да се разсипят стопанствата на частните земевладелци. Хайде, втори път да разсипят онова, което е вървяло 40-50 години. И какво стана в крайна сметка – народа го няма, възрастните хора си отиват от този свят, младите въобще не искат да си спомнят за селото, защото не виждат перспектива. Когато я няма вярата, няма го и морала, няма я нравствеността, няма я правилната ценността система.
Живеем може би в най-славните консуматорски времена. Обречено ли е в такива времена да се проповядва християнският аскетизъм – дали в по-голяма, дали в по-малка степен?
Християнството като учение, като възвестяване на гласа на Богочовека Христос, винаги е имало своето място и дело на Земята. Друг е въпросът, че в едни векове е било силно развито, а в други е било с утихващ глас. Мен ако питате, гласът на Христос винаги е бил еднакво силен, но чуваемостта на човеците е била различна в различното време.
Каква е чуваемостта в момента?
Слаба. В момента човек иска да бъде силен, смел, богат, да разчита на собствените си възможности и средства. В такъв план човек поставя собствения си „аз” на голям пиедестал. В момента един от най-големите идоли в битието ни е човешкото тяло. Правят се огромни жертви в старанието за него - човек да изглежда изключително добре, да бъде изключително красив, да бъде изключително силен. От друга страна, материалното е средство човек да живее добре. Когато средството стане цел, става страшно. Егоизмът се обособява в определена култура, която има свои последователи, и това е много страшно. В такива хора Бог е поставен някъде в периферията. Не отричат, че съществува, но смятат, че те са тези, които трябва да водят. Човек трябва да изяви силата си и да стане пръв, но това първенство става за сметка на ближните. Винаги има някой, който е потърпевш, и той не е един. Ако човек поставяше Бог в центъра на своя живот, щеше да знае, че пак може да бъде трудолюбив, старателен, последователен, но да разбира, че това е Божията сила, която действа в него. И щеше да я търси още повече, защото сам ще осмисли, че е твърде слаб. Няма да може да изгради тази величествена представа за себе си, когато се вгледа в някои от слабостите и греховете си. Сегашният човек няма смелостта да погледне себе си. Сегашният човек има желанието да гледа ближния и да го осъжда. Да има винаги виновен, е по-лесно, по-практично и по-удобно. А когато опре до нас – там нямаме отговорност.
Как в такова време се появяват млади свещеници?
Трудно, но слава Богу, има хора, които желаят. Те трябва да осмислят, че няма нищо идеално. Идеалът е Богочовекът Христос, а ние оставаме грешни човеци. В църквата може да има различни проявления, понякога не всичко да бъде съвсем изрядно, но това не значи, че недостойнството на някои християни се отразява върху достойнството на църквата. Тя си е достатъчно утвърдена богочовешка институция, защото нейната глава е само Христос. Много пъти се казва, че църквата не прави нищо. Такива изказвания няма как да са приемливи. Когато ги правим, излиза, че Бог не прави нищо.
Има ли обществени теми и въпроси, по които църквата трябва да бъде по-активна?
Винаги трябва да бъде по-активна. Когато се касае за добре аргументирани становища и позиции, всичко трябва да е добре премислено.
Светият синод повдигна темата за правото на аборт, Вашето мнение какво е?
Църквата има право и е длъжна да изрази своята позиция. Въпросът е важен и многопластов. Той е толкова медицински, толкова етичен и философски. Първо, трябва да си отговорим кога започва животът на човек – в ембрионално развитие също е човек с всичките си достойнства. Църквата няма как да приеме абортите, защото въпросът е свързан с това дали да погубим един живот, или да го запазим. Но всеки случай трябва да бъде детайлно сметнат. Едно е желанието на майката да премахне своето чедо в ембрионално развитие – това е осъдително, ако всичко е наред. Друго е, когато има заплаха за живота на майката или плодът вече е мъртъв – безспорно тук ще запазим живота на майката. Много пъти се случват и неща, свързани с човешко насилие. Тук не можем да кажем еднозначно. Бихме казали, че ще подкрепим една майка, която си роди чедото. В края на краищата възпитанието е онова, което ще накара човека да прояви своята човечност. Когато някой намери смелост да извърши нещо, трябва да се въоръжи и с търпението да изживее последиците от смелостта си. Има хора, които не могат да преживят, това е огромна травма да изживеят насилие. Днес във Варна го има. Няма да забравя как миналата година една жена, малко над 60-годишна възраст, беше изнасилена рано сутринта под един мост в града. Няколко души са чули, но все едно нищо не се е случило. Хванаха насилника, той е в затвор.
В този смисъл какво мислите за смъртното наказание?
Смъртното наказание се решава от светската държава и законите й. Може би творчеството на Достоевски е много проникновено и си струва да бъде изучавано, за да се вникне в страданието на един човек, извършил престъпление. В живота на църквата съвестта е гласът Божий в човека. Когато човек съгреши и извърши убийство, неговото изолиране, но не и погубване, много пъти може да доведе до покаяние. Виждаме, че разбойникът пръв влезе в Рая. Хората, извършващи всекидневно тежки престъпления, нямат страх от земната смърт. Но те не могат да си представят, че тя е първата и че тях ги чака една непрекъсваема смърт във вечността.
По какви поводи казвате – тези хора нямат страх от Бога?
Когато изнасилиш някого и го правиш системно – какъв страх от Бога имаш. Убиват човеци и мислят, че принасят богослужба.
Текущият скандал е с фалшивите инвалиди. Да ти издадат такова решение – това не е ли да предизвикаш Бог?
Това са все предизвикателства на слабата вяра. Това са способи на изобретателността на човека в злото. Ако човек има религиозно образование, ще знае кое е добро и кое е зло. Ако сме малко от малко вярващи хора, ще знаем, че напакостяването на някого може да има бумерангов ефект. Ако непрекъснато осъждам, извършвам насилие и убия даден човек – какъв е моят живот после. Колко години покаяние ще му трябват на човека, как ще се примири с Бога. Това е един път, който е много сложен и не е лек. Това не можем да го прозрем. Ние ще се надяваме Бог да ни прости, но той ще ни прости, когато вижда нашето сърдечно разположение. Ако съм закоравял престъпник, извършил съм 20 убийства и търся всеки сгоден случай да извърша 21-то – тогава сме принудени да изолираме този човек. Не казвам да го убием – нямаме право, животът ни е дар, Господ никого не пита дали е съгласен да живее, или да си отива от тоя свят. Когато грехът е много, законът също е голям.
След избирането ви за митрополит са ви казвали, че варненци са много лоши хора.
Удивително беше. Казваха ми, че варненци са страшно лоши хора, студени, много груби и много лицемерни. Нямаме право да обобщаваме, това е несериозно. Бях учуден от подобно изказване. Може да има известно необщуване и лицемерност, която обаче човек малко или много я проявява в някои случаи принудително или като слабост. Не бих приел подобно нещо. Варна има своите традиции и култура, хората имат възможности.
Какви са лишенията, произтичащи от титлата митрополит, и кои Ви тежат най-много?
Нямам вид на много лишен човек, да го кажа честно. Митрополитът има много задължения, но една голяма отговорност. За определен период от време той представлява църквата. Когато има определена чувствителност, той трябва да може да отговори на нуждите и желанията на отделните хора. Митрополитът има основна отговорност за обединението и правилното провеждане на църковния живот в дадена територия. Митрополитът не разполага със себе си. Той има определени години, които Господ му е дал, и той ги е посветил на служение. Щом Господ го е избрал и народът му е гласувал доверие, той трябва да може да го оправдае.
Лишения като семейство и деца?
В църквата брачният и монашеският живот са еднакво трудни в различни насоки, все е носене на кръст. Ако човек реши да бъде семеен, трябва да намери партньора до себе си, който да го възприеме какъвто е – да не иска от него да е суперзвезда, да е нещо неземно красиво, много богато или друго, Бог знае какво. Несполучливостта в този съюз е, че човек има големи изисквания и поставя достойнството си над своя другар. Събирайки се заедно, те стават една плът и имат своите деца, дай Боже. Трябва да възпитават тези деца, да бъдат добри хора, което не е леко. Мама и тати няма да имат сън, но това е най-малкото. Ще има и моменти, в които няма да могат да сложат на трапезата каквото им се ще. Те избират да спасят своята душа чрез живеенето в благословен брак.
Монахът пък, отивайки в манастир, влага живота и силите си за църквата. Дава обет за безбрачие и целомъдрие, за доброволно непрекаляване с материалност, за бедност дори и за послушание. Това също е голям подвиг. Разбира се, много пъти грешим и ние, изкушенията са много. Монахът има предимството, оставайки сам със себе си и с Бог, често да се моли и да бъде в постоянна общителност с личността на Бога. Където има грешки и пáдания, а те не са едно и две, там е покаянието и изповедта. В днешно време нашите хора влизат в Божия дом, много хора влизат, но си остават с влизането. Не влизат по-дълбоко в живота на светите тайнства – няма я изповедта, няма го светото причастие. Има множество болни хора, които болестта ги подтиква да се замислят. Има външна причина, която може да е трагична, може и да е радостна. Различните обстоятелства карат човека да се осмисли, и това Бог го допуска. Бог по свой неповторим начин се докосва до всеки човек. Всеки човек трябва да има цялостен усет да усети гласа на Бога, присъствието Му, милостта Му. Това обаче става в тишина и спокойствие, а ние сме забързани.
Два синдрома са. Единият е на необщуването. Човекът си направи железни врати и огради, за да се затвори и да остане скрит. Много пъти ми се случва да вляза някъде и казвам „добър ден”. Гледат ме обаче страшно и ми казват „какво искаш ти, бе”. После хората се извиняват. Това е един синдром на необщуването, който е свързан с егоизма. Другото, което е също много страшно, е неспокойствието на човек да остане сам със себе си. Говорим за личното ни беседване с Бога. Че като остана със себе си, ще мога да се помоля и да си кажа какво извърших днес – аз днес излъгах, влязох в конфликт 4-5 човека, казах обидни думи, имах хулни мисли, желах зло на мой събрат, проявих клетвеност, човекоугодие, чревоугодие, пуших много, пих много. Човек избягва от тази равносметка и самооценка. По-лесно е да видим, че други са яли, пили, веселили, похарчили са пари, те са лоши, мизерници са, мошеници са. Слагаме лесни квалификации, а нима вчера не бях като тях, нима направих добро? Ако се погледнем, ще видим, че много повече сме направили нещо, което не е за правене.
Кой фанатизъм днес е най-плашещ?
Всеки е плашещ, но на религиозна основа е най-плашещият. Там се извършват грандиозни престъпления и искат да се оправдаят с Бог. Където има огромни терористични атентати и убийства, в тия отношения Бог не съществува. А те оправдават тези действия с Бог.
На 50 години сигурно си задавате въпроси какво ще оставите след вас, как ще бъдете запомнен?
За мен е важно да има добро сътрудничество между всички институции, да има спокойната човешка среща. Другите уточняват как човек ще бъде запомнен. Най-важното е да се проявява човечност към ближните във всяко едно отношение. Митрополитът трябва да има голяма готовност да слуша, и аз все повече разбирам, че имам достатъчно поводи за смирение. Колкото повече дни се събират, толкова повече разбирам, че трябва повече да мълча и да слушам. Ако ме попитат – ще кажа, ако не – да чуем отсрещната страна.
Цялото интервю с митрополит Йоан може да слушате в звуковия файл.
