Визитка:
За народа той е Шкумбата. По лична карта обаче е Димитър Неделчев Туджаров, навършил само преди броени дни 59 години.
Роден е в Петрич, в семейство на учители. Артистичният си талант проявява в невръстна възраст, едва 6 годишен, когато му се налага да импровизира на сцена- малкият Митко играе калпазанин, който трябва да развали цветна леха. Забравил репликите си, за да излезе от роля, иначе възпитаният Митко дърпа съученичка, превъплатила се в ролята на роза, тя изпищява и сценката е спасена.
Тогава разбрах, че освен талантлив, съм и възпитан, казва с усмивка днес комикът.
Въпреки ранния си сценичен прощъпулник, дълго време Димитър Неделчев се разминава със сцената. Поема по съвсем различен път: завършва автоматика в тогавашното ВМИ „ Ленин". По-късно завършва и реторика в Софийския университет.
Аверите му обаче и днес си спомнят времето, когато като студенти се редят на тайни опашки за касетки с неговите вицове.Самият той твърди, че няма любим персонаж, с който да се шегува.
Определя себе си като „ повреден" , защото не умее да плаче. Дори когато губи най- близки хора. Преживява обаче дълбоко загубата им.
До болка го натъжават сериозните неща.
Има своя философия за живота: всеки да се бори за мястото си, стига да е на мястото си.
Живее през сцената и на сцената.
Среща съпругата си София, настоящ университетски преподавател, преди повече от 35 години, на един софийски мост: блъскайки я с колело, в опит да заобиколи софийска баба.
Лично петричката пророчица Ванга му предрича впоследствие, че ще живее добре със София, която ще го гледа до дълбоки старини.
От срещата с обелените колене, по-късно се раждат двама пораснали вече сина.
Първият си филм Шкумбата прави през 1981 година, следван от дузина хумористични предавания.
Известен шоумен и полиглот, който и до днес играе спектаклите си на 4 езика- руски, немски, английски и френски.
Когато не играе, предпочита да е на корта- запален тенисист, на когото му е забранено да разказва вицове на корта, защото разсмива и разсейва играчите.
След малкото му непознати страни е благотворителността му към изоставени деца.
Последният моноспектакъл, с който Шкумбата обикаля страната е
„ Луда мода"- негов прочит на актуалните клишета на дена. Смешно- тъжен размисъл за дълбоката пошлост, в която тънем като общество и за простотията, на която се радваме, самозаливайки се.
Откъде идва прякорът ви- Шкумбата?
Аз съм от Пиринския край. Там така наричат гердана на силната ракия- 64 градусовата. Тя образува синджир. Това прави т.н. е серт ракия, силната ракия. На този гердан, в нашия край казват шкумба. Баща ми, Неделчо, беше и футболист, имаше труден, серт, малко лют характер и го кръстили на гердана на тази силна ракия. И оттам. Той Шкумбата, после аз наследих този прякор. И така до днес. Нося си го.
А вие такъв ли сте в живота - серт? С лют характер.
А, не. Много рядко. Но тежко и горко на тези, които ме докарат или попаднат на мен, когато съм в такова състояние или не дай си боже ме докарат до такова състояние.
Последният ви спектакъл се нарича „ Луда мода". Защо ?
Защото живеем така, лудо. Лудостта под всякаква форма е модна. Не съзнаваме в какви луди и абсурдни времена живеем, какви глупости и простащини осмислят голяма част от живота ни, късат нервите ни. Приемаме тази лудост за нормална, за норма и мярка . Вижте какво става наоколо!
Хората в залата обаче много се смеят. На смешките в спектакъла или на осъзнаването на тъжно-смешното, за което по ведър и смешен начин говорите в „ Луда мода" ?
На осъзнатата абсурдност , в която живеем. На жестокостта, в която сме се потопили . На тези, които уж сме делегирали да работят за по-добрия ни живот, по принцип. На глупостите, които вършат. С надеждата, че като го видят по смешния начин, да се коригират.
Промениха ли се смешките на които се смеем?
Да, промениха се, много. И то в отрицателна посока. Българинът се смее на все повече просташки неща. Няма и помен от онова ведро чувство за хумор, което ни е крепило: да се самоиронизираме, да се надсмеем над себе си, над наши дребни пороци. Не искам да обиждам някои колеги, които се занимават с различни шоу програми, в различни формати и телевизии, но самият аз не мога да издържам нещо, като започне, което децата трябва да издържат до 12 вечерта. Примерно шоу, в което „смешното" е от рода на: жените, преоблечени като мъже, мъжете като травестити и други такива щуротии.
... но пълнят зали такива смешки..
Да са живи и здрави тези смешки, но ако това ни е бъдещето.. Тъжно! Едно дете като порасне не би трябвало, според мен, да си мисли, че това е естествено и естествено смешно, хит и той да се покаже. Не трябва да сме такива. Не трябва! Аз затова работя. Ходя по света, правя си шоуто. Но нашият смях не е никак смешен. В света хората се смеят на други неща. Стойностни, а ние на простотии. Срам ме е за нас, българите.
Защо?
Защото не може там, в Русия, в едно малко село,където бях през юни на благотворителен концерт, да се отнасят към нас, българите по начин, който няма нищо общо с отношението ни тук към нас самите. Та онези хора имат съвсем друга душевност, друга култура.
Защо толкова опошля българинът през тези 24 години ?
Защото такива са ни управленците, които си избираме. Такива са ни примерите.
Не допускате ли, че и преди сме били такива, просто сега времената отпушиха лошия дух от бутилката?
Не, не мисля така. Четвъртата власт, медиите и колегите, също са виновни за това обуначване на всички нас. И ще ви дам пример: първи април, празник на шегата, аз съм в Елин Пелин,китно българско градче. Читалището. Дечица правят свои сценки за Първи април. Бях гост, разсмях ги. Гледах. И бях щастлив. Защото тези малките, облечени в народни носии правеха разказчета по Елин Пелин. И ги играеха с чувство, а залата лягаше от смях, защото те са истински. Тогава си помислих, че не всичко е загубено. Аз мисля, че сега времето, в което живеем е един миг на обуначване на народа ни, от който ще се отърсим,защото не може така. Българинът е човек със здрави корени и не може да не се върне там, където му е мястото: да разсъждава както трябва, здраво, с мисъл за напред.
И как се преодолява обуначването българско?
Трябва да мине време. Да пораснем малко. Българинът да се срещне с изкуство, след като се замисли, не може да не настъпи такъв период за повечето хора. Има едно нещо, което е в голям плюс: интернет пространството. Преди години нямаше този плюс. Сега за минута-две младежите в интернет разбират за всичко. Затова трябва да се правят такива примери, дори през интернет. Може да не е точно спектакъл, но да има позитивни, възпитаващи примери там. Които те карат да се замислиш. Преди години, с приятели, направихме концерт, на гърба на „Александър Невски", с електронна музика. Нарекохме проекта „ Аз обичам България". Дойдоха хиляди хора. Заваля дъжд, възрастните си тръгнаха. Останаха младите, с кожените якета, с обиците, с татуировките, тези, които обвиняваме, че не стават. И когато конницата , на електронната музика засвири, няколко хиляди млади мъже викаха: „България". Беше невероятно усещане. После с колеги си говорихме за тези млади хора. Не можем да кажем нищо лошо. Та те са млади, времето е тяхно. Те са свестни, просто някой трябва да ги поведе в правилната посока. Имат нужда младите от свестни водачи.
Виждате ли ги сега тези водачи?
За съжаление не. Нито в образованието, нито в политиката, никъде . Но ще мине този период. Не може вечно да сме в дупка между Изтока и Запада и да падаме все по-надолу. Това ще спре някога. Сигурен съм в това. Страшно трудно ще е, но ще мине този период.
Още ли сме в обуначения си период?
Да, обуначени сме още. Но се отърсваме леко от това. Гледам младите и виждам тази тенденция вече. Те тръгват. Не случайно вече именно тези млади хора пълнят спектаклите на Жоро Мамалев, на ники Урумов, на Камен Донев, Мариус Куркински. Уж смешно, пък тъжно, кара те да мислиш. И то за фундаментални неща. И повярвайте ми, публиката е безкрайно симпатична на тях: млади, образовани, свестни. Тези пълни зали означават, че младите хора мислят. Те коментират. Затова съм сигурен, че ще дойде време, в което българинът ще се смее на истински смешни неща.
А сега кое е истински смешното?
Няма смешни неща тия дни. Пълно е с тъга. Хората, които са в Народното събрание не бива да забравят, че сме българи, всичките. Иначе ще свършим. И такава граница между политици и народ никога не е имало. Сякаш някои стоят на пиедестали там, горе и говорят за неща, които не ни устройват. А то е така, защото много хора не са на мястото си. Ами ако навсякъде е така? Това е трагедия,. Трябва да имаме политици, които да гледат и надолу, към хората. Това е най- голямата ни трагедия, оттам идва и обуначването ни. Та Парламентът не е Олимп. В противен случай трябва да сменим надписа: Там сега пише „ Съединението прави силата", да го сменим с „Национален бизнес център". Там сега се прави бизнес. Стават и се изказват, говорят разни неща, на следващия ден излиза информация какво притежават. А хората с една пенсия се чудят как да закърпят. Просто сега живеем в най- тъжния период от историята на България.
Защо властта променя хората?
Защото са малки хора, тези, които отиват в голямата политика. Те не са достойни нито за парите си, препрани и изкарани по странни пътища. До човек е всичко.
Преди години правехте скечове за Тодор Живко. Сега правите за новите властващи. Уважавате ли ги?
Естествено. Мен ме канят в разни медии, избирам си къде да отида обаче. Наскоро в една телевизия ме попитаха: какво мислите за новото правителство? Аз им отговорих така: Уважавам новото правителство, защото то си държи на думата. Още с първия ден от встъпването си във власт, те обещаха да помогнат на децата и майките. И ние още същия ден разбрахме кое е детето и коя майката, на които помагат. Просто много сме далеко, от всичко сме много далеко. За съжаление.
Какво ви държи във ведра кондиция, на фона на казана, в който се давим всички?
- Работата. Публиката. Хората, които идват на моите спектакли. Онзи ден, на поредното ми представление идва един господин и ми казва:" час и половина Шкумба, ме извади от депресията. Забравих за тока, за кредита, за хляба, за всичко. Аз също, докато съм на сцената, забравям за тези битовизми. Е, това ме държи.
Имахте рожден ден наскоро? Какво си пожелахте.
Наскоро правих социологическо изследване и установих, че колкото повече рождени дни има един човек, толкова по-дълго живее. / смее се/ ..
Усещам че, с годините се вдетинявам. Ще дойде ден, в който ще мина под 18 годишна възраст и може да ми вземат и личната карта. Пожелах си да съм здрав.
И само толкова?
- Да, достатъчно ми е .
Хората имат по-големи мечти, планове...
- Е, моите са такива.. малки.
И нито една голяма?
Е, имам: да играя срещу - Гришо /Григор Димитров/ в зала „Армеец" .. И да го бия.
На финала дайте съвет: на какво да се смеем оттук нататък, след като сега се смеем на обуначени и пошли неща?
Само на себе си. Друго смешно няма. Но да не се надсмиваме. А да се вземем насериозно. А като се вземем насериозно, ще вземем и сериозно да работим. И нещата ще станат. Защото времето е наше, макар че накои го продадоха. Помните ли?
Тъжно завършваме.Липсва ведрина, някак. Пожелайте нещо на казанлъчани, на българите.
Пожелавам здраве и късмет. Всяко българско семейство да има най-малко три деца. Защото, ако едното се окаже гений, другите две трябва да работят, за да го изхранват.
