Това е 4-то ми интервю с нея. Някак без да сме се договаряли предварително, в края на всеки декември, те се превърнаха в традиция. Верни на женския ни инстинкт в края на годината да слагаме чертата: без превземки, без клишета, директно и откровено, смело, понякога дори безразсъдно.
За враговете и за онези, които четат по обратен ред отвъд редовете. Пробягвайки в архива на тези „годишни" разговори , се оказа, че са нещо повече от равносметки, обещания, планове, изводи. След поредното си дадох сметка, че те всъщност са вид портрети: на едно време, на едни ценности, един град, на неговите хора, на един кмет. С всичките им малки или големи крачки и препънки във вървежа им напред. При това заедно. Не винаги убедително, не винаги спорно и синхронно, но винаги искрено. Факт, сам по себе си уважителен и достоен.
От „Искам да ми вярват", през „изгубих вярата си в справедливостта", до „истината е най- удовлетворителното нещо, заради което си струват усилията" и че „няма нищо грешно в признанието", се изтърколиха 2/3 от мандата на жената, която остава в историята на Казанлък като първата жена-кмет на града и на общината.
Имаше някакво намигане и на съдбата, че именно в годината, в която навърши онзи толкова знаменателен за всеки един човешки живот юбилей, тя и екипът й имаха най- трудната и тежка година от мандата. В която трябваше да доказва , в това число и на самите себе си, че чудесата ставата, но само вяра и надежда не са достатъчни. Че чудесата се случват от хората, при това с много усилия и труд.
В края на една изключително трудна и тежка година вместо уморен от битки и омерзен от изсипалата се помия и злоба човек, разговорът бе с изключително позитивен и оптимистичен, амбициран човек. С жена, която знае какво иска, обича това, което иска и тези за които го прави и знае как да намери съмишленици за да го постигне.
Затова и започнахме оттам разговара с Галина Стоянова, където свършихме преди година.
Сложихте ли пепел на това, че справедливостта в България е мъчно нещо или дойде времето за морална разплата и тя ви стига?
Не съм възвърнала вярата си в справедливостта. И то не затова, че не вярвам в Божията справедливост. По-скоро не вярвам в справедливостта, която трябва да въздадат институциите. Тази справедливост за мен е безвъзвратно загубена. Или, ако трябва да получиш някаква справедливост оттам, ти трябва да я платиш много скъпо. Затова хората се обезсърчават да търсят справедливост или изобщо не желаят да я получат, ако трябва да платят скъпо.
Тогава откъде черпите сили за упорството да продължавате да търсите истината, да убеждавате хората в нея, да търсите фактите, които да дадат яснота какво всъщност се е случило, след като институциите не могат, или отказват да я дадат?
Именно защото съм длъжна да я търся справедливостта, е и необходимостта да я търся и да я искам. Но мисля, че в търсенето на справедливостта всеки един човек получава истината и отговорите си за нея. Дори когато институциите пледират за невинност, хората могат да си дадат отговор чия е виновността, че не е пълна или че е спорна. А когато институциите обвиняват, че има нещо, което е подозрително, неистинно в дадено твърдение, мисля, че хората четат и разчитат посланията много по-вярно, отколкото институциите ги въздават като справедливост. Затова в търсенето на справедливостта всеки може да разчете истината.
В този смисъл имате ли усещането, че хората ви вярват?
Точно в този смисъл имам усещането, че хората ми вярват. Защото и те самите знаят, че аз съм една от тях и че това че съм кмет не ме прави повече от тях сигурна, че ще получа справедливост. Напротив: заедно с тях, те виждат, че се боря по един и същи начин. И толкова колкото справедливост ги застига тях, толкова и мен. Нито повече, нито по-малко.
Уморителна, поучителна, удовлетворителна или амбицираща бе за вас 2014 година?
В никакъв случай уморителна. По-скоро амбицираща, но и много засилваща се година. В една инерция, която в края на годината бе моментът, в който трябваше да се отскочи, а не можахме. И се прехвърлихме в следващата година. Може би всичко онова, което се очаква да е уморително, за мен е зареждащо и подготвящо за нещо много по-голямо и по-важно, което трябва да стане. Поучителна - да, в много отношения: и по линия на справедливостта получих много поуки- житейски и професионални. Удовлетворителна - да. Защото страховете на нечии противници не се сбъднаха. И затова, че добрите сили и позитивизмът са повее от негативизма . Амбицираща за следваща година с много голяма сила, защото колкото и трудности да решихме през тази година, хоризонтите за 2015 година са много добри и много обещаващи.
Коя е най- голямата ви поука за тази година?
Много голяма поука за мен през изминалата година в житейски план е това, че трябва да положа много повече усилия, за да докажа на хората, които обичам, че са номер 1 за мен. А в кметски план, най- голямата ми поука е, че не трябва човек , пък било и облечен в някаква власт, да залага само на вярата и надеждата. Трябва да работи много , за да постигне целите, които си е определил за постижими. В смисъл такъв, че надеждата, че нещата ще се случат, трябва винаги да бъде подплатена с много големи усилия. В нашата държава особено, нищо не се получава даром. Така е и в кметската работа. Затова не трябва да се чака, че някой който работи добре или е успешен, ще бъде забелязан. Трябва да се търси, всичко трябва да се търси. На всяка цена.
Тоест чудеса стават, но трябва сами да си ги случим?
Да.
Годината, която си отиде беше много трудна а общината, за вас и екипът ви: изникваха всевъзможни проблеми, „шамаросването" бе от различни страни, но погледнато отстрани, това някак не се забелязваше, не се усещаше от хората напрежението, в което работите. Някак усещането бе по-скоро, че всичко се решава с някаква лекота, без особени сътресения, видими за гражданите. Каква е цената на тази привидна лекота, с която се „отиграваха" проблемите?
Ако е така, ще съм много щастлива. Защото никой не ни е длъжен да знае колко ни е трудно или ние непрекъснато да обясняваме колко е трудно. Защото, ако аз трябва да знам на всеки един човек в този град и община, колко му е трудно да живее и какво му е струвала тази година, аз не бих могла да побера всичко това , не бих могла да го преживея. Затова и не нужно хората да знаят колко на нас ни е трудно, на мен колко ми е трудно като кмет. Всеки трябва да се справя с трудностите. Ако съм искала те да бъдат по-малки, по-решими, по - леки, не трябваше да ставам кмет. Така че това са трудностите, които съм си избрала или които са ме застигнали, защото е трябвало да се справям с тях. Но в никакъв случай не ми тежат. Само понякога се ядосвам, че можеше всички наследени трудности да ги превърнем в много големи позитиви за този град, но вероятно ще му трябва още малко време, за да навакса миналото.
Спечелихте ли битките , които се налагаше да водите през изминалата година или целта е войната? Ако въобще има война.
Учудващо е, яко някой си мисли, че аз водя битка или участвам във война. За мен предишните години, тази която измина, надявам се и новата, са години, в които имам поставени цели и ако постигането им е вид битка или война, може би- да. Но мисля, че времето и мандатът показват, че не водя с никого битка, нито съм във война. Напротив- смятам, че всеки който е започнал битка или война с мен, се е убедил, че няма накъде да го заведе, защото няма с кого да се сражава. Аз не съм противник никому и никого не определям като мой противник.
Имате ли тогава обяснение защо другите воюват с вас? Има такива кръгове, среди, отделни хора.
Да, имам обяснение. Виждам такива желания и такива стремежи и обяснението ми е само едно: когато се замислих кои са тези хора разбрах, че те са лично неудовлетворени или по-скоро не са толкова щастливи, колкото останалите. Разбрах, че те водят своята битка и война със себе си. Тази война им носи удовлетворение и ги прави щастливи, осмисля живота им. Аз не мисля, че мога да водя такива войни. Само нещастни хора могат да водят такива войни. Това са войните със себе си.
В този смисъл: повече или по-малко станаха враговете ви тази година? И успявате ли да ги държите близо до вас?
Много се плаша от този въпрос, защото съвсем искрено и съвсем откровено, мисля, че нямам врагове, а приятелите ми стават все повече. И то хора, които са много важни за града.Хора, които имат много голям потенциал да бъдат на моето място, да бъдат нещо повече от мен, да бъдат нещо повече изобщо извън града ни. Хора, които са сериозни, мислещи, с много високи цели и с голямо желание и амбиция, и смиреност обаче ги постигат, са мои съмишленици и приятели. И това е, което по някакъв начин хем е радостно, хем е малко плашещо.
.... Защото ?
Защото във всеки един момент се съизмерваш с много висока летва и високо ниво.
Вярвате ли на хората около вас?
Откровено казано, понякога не вярвам дори на себе си. Но .. много ми се иска да вярвам на хората повече. Една от слабите ми черти е недоверчивостта. Недоверчивост, в смисъл , че в някакъв момент в общата работа, в общите цели, които сме си поставили, някой може да не е съвършен и да не се случат по някакъв начин нещата. Това по-скоро е страхът да не изпълним онова, което искаме да направим, онова, което сме обещали, затова съм недоверчива. И когато разговарям с моя екип,с моите колеги, със заместниците, разговарям все в тази посока на недоверчивост. И в много случаи виждам, че това по някакъв начин ги обижда. Но съм по-спокойна, ако съм казала своите опасения и страхове открито, отколкото да са се случили и след това да ги упреквам. Мисля, че и те свикнаха с това и го приемат за нормално. Даже в повечето случи предусещат какво ще им кажа и в какво ще ги упрекна. Но във всичките тези взаимоотношения, не знам дали те усещат колко много ги обичам. И че всичко това, което правя, наистина го правя с много любов към тях. И може би точно защото го усещат, сме добър екип. Не вярвам друг , който е отвън, да би могъл да ме издържи като ръководител. Много строга съм като ръководител. Понякога съм много жестока към тях, в изискванията. И ми е много мъчно, когато трябва да постигнем нещо. Когато съм го направила с много настоявания, с много упреци и искам да се зарадват на постигнато, не знам дали могат.
Затова ли битува и мнение, че всъщност сте мнителна? Много е тънка границата между недоверчивостта, взискателността и мнителността, по принцип...
Да, може би заради това остават с това убеждение. Но по -скоро моето усещане за пълноценност на всяка цена, ме кара да бъда толкова взискателна, но в никакъв случай мнителна. По-скоро изтощително взискателна. Но с много обич.
Максималистка ли сте, госпожо Стоянова?
Да, максималистка съм и това е една от слабите ми черти.
Как гледате на четвъртата година от мандата си: като на „много мина- малко остана" или „трудното сега започва"? Това е толкова хлъзгав въпрос....
По принцип трите години от мандата минаха много бързо. По-скоро четвъртата ще бъде удовлетворителна, затова че предстои още много малко усилие до края.
.... Много мина- малко остана, а не трудното тепърва започва?
Не, в никакъв случай. Нищо трудно не започва.
А каква година ни предстои? Какво да очакват гражданите на общината от вас, от управлението?
Надявам се кармичната година на Казанлък, годината на разплата да е преминала. Дано звездите са благосклонни към нас и 2015 година да е благодатната . В края на 2014 година, след много напрежение, имахме щастието да получим доста голям финансов ресурс, който очаквахме, някои не очаквахме, но дойде. Надявам се и през 2015 година да продължи това и да можем да стигнем много близо до усещането на хората за община. Тоест през 2015 година да покажем, че действително сме близо до всеки един човек, по всякакъв възможен начин. В смисъл да го докоснем с малките неща, които са му необходими. : да има сигурност, че тук, в Казанлък има работа. Да има сигурност, че тук може да му се случат нови придобивки като нов тротоар, нова улица, ново междублоково пространство, нов парк. Ако щете да се стигне дотам, че хората да разберат, че левчетата, които отделят от своите данъци, по някакъв начин заслужено се връщат при тях. Защото до момента, и аз самата като гражданин на тази държава, не усещам моята лепта от това, което давам на държавата си, да се връща при мен. В повечето случаи. В този смисъл ми се ще да стигнем по-близо до хората и да им покаже, че най- важното и основното, за което е създадена тази институция, е да бъде до тях и да им връща доброто.
Да конкретизираме тогава очакванията на хората през 2015 година?
Първото важно нещо за новата година - отваряме центъра . Т.н. „дупка" и ламарините около градинката на „Искра" падат за Празника на розата и на тяхно място ще има нещо хубаво. През октомври трябва да е факт и скулптурата „Японката" , през 2015 година трябва да имаме и LIDL до есента. Ще имаме 3 нови входа на града за Празника на розата и желанието ни е да посрещнем нашите гости съвсем като град на розите. Трябва да имаме нова сграда на Математическата гимназия и Музей на розата, защо не. Да започнем да го строим. Освен това, след като асфалтирахме основните улици на града, ще влезем през тази година и в междублоковите пространства в кв. „Изток" и в кв. „ Васил Левски" с асфалтиране, с нови тротоари и осветление. Заделили сме над 1 млн. лева за улици в населените места на общината, по предложение на кметовете там. Предстои също и реконструкция на сградата на стадион „Севтополис" в Казанлък. Планираме също да изградим и още 2 парка и една спортна площадка в квартала, южно от ул. „Капрони". Ще санираме през 2015 година още една детска градина и Детската млечна кухня. Много неща сме замислили, заложили. Чака ни сериозна работа и ще сме много удовлетворени, ако постигнем всичко това до есента. Такава е прогнозата.
А вие какво очаквате тази година от хората?
От хората очаквам да осъзнаят, че Казанлък не е Дремиград и те не трябва да бъдат такива. Че трябва да бъдат щастливи, уверени в себе си, със самочувствие. Трябва да знаят, че когато са позитивни, и тук нещата ще са позитивни. Ама те са такива. Според мен, през тези 3 години всичко, което се случва в и с държавата, в природата, което ни заобикаля, всичко това се дължи на позитивизма, на който се научават малко по-малко казанлъчани. Стават все по-отворени, по - позитивни, все по-вярващи, все по-радващи се.
А какво няма да ни се случи и през 2015 година, какво да не очакваме?
Със сигурност няма да си изплатим старите задължения. Тези 4 милиона лева, които изплатихме на „Тракия Трейд", ще ги плащаме още дълго време. Бяхме задължени да платим тези пари, защото съдебното решение ни обричаше да се запорират сметки. За да избегнем тези крайности и за да не го научават хората по най- бруталния начин, решихме, че е по-добре да се справим с това. Не че няма да търсим справедливост. Не че няма да подновяваме искането си за справедливост от институциите. Не че няма и не работим по този въпрос.
Тоест, диренето на отговорност по казуса продължава?
Абсолютно. Но задължението го изплатихме именно, за да няма напрежение. За да не текат лихви, да няма ексцесии, които са неприятни и са фатални изобщо за всички, ако ги има. Виждаме в други общини какво се случва.
Коя ще е в такъв случай голямата ви битка през новата година?
Голямата битка, голямата цел, която трябва през новата година да изпълним, е да привлечем повече средства, по всякакъв възможен начин: чужди, европейски, държавни. Трябва да намерим нашите съмишленици, нашите в добрия смисъл на думата лобита в държавата, за да привлечем колкото се може по-голям ресурс и онова, което дължим да не се усеща от гражданите и да не тежи. Тоест, те да не загубят възможността да получат необходимото като развитие, като изграждане, като устрем на този град, да продължи и това да не е зависимо от задълженията, които имаме да плащаме.
..а малката ви победа, коя ще е ?
Да покажа, не само да си мисля, а да покажа на колегите си, че моята строгост и взискателност означава и много любов към тях. Много обич и много признателност за това, че са до мен през всичкото това време.
От какво се страхувате през новата година и с каква сметка „влизаме" в нея ?
В новата година влизаме с платена сметка. Платили сме за всички прегрешения преди това. Надявам се това да са последните прегрешения. Да няма други чужди сметки за плащане. И се страхувам точно от това- да не ни застигнат чужди сметки. Нови чужди сметки.
Вярвате ли във възмездието?
Вярвам в доброто. Вярвам в Бога. Вярвам, че той не изпраща възмездие, а той раздава очи за истината. И че всеки един, рано или късно, вижда истината. Дали я споделя, дали му харесва или не, това е урок, който сам той оценява. Но смятам, че истината идва и тя идва въпреки нас, въпреки институциите, въпреки злобата, въпреки завистта. И тази истина е най- удовлетворителното нещо, заради което си струват усилията.
Местният опит е показал, че резултатните кметове не повтарят мандатите си. Вие ще се превърнете ли в изключение ?
Тези въпроси се решават от казанлъчани.
Така ми казахте и миналата година.
Да. Нека казанлъчани решат кои са резултатни кметове и какво да им отредят.
Това ще го решат гражданите на изборите, но преди изборите никой няма да ги пита, г-жо Стоянова. Там е цялата работа. Тогава иначе ще питам: имате ли сила за нови битки, 4 години. Или това вече няма да са битки?
Без тези 3 години и през тази, новата, аз водя само една- единствена битка, ако тя може да се нарече битка. И това е битката да направим Казанлък един град, в който да не се срамуваме да живеем. Аз мога да водя такива битки. Ако трябва да водя такава битка, бих я водила, независимо дали съм кмет или не. За мен това е истинската битка.
Най- ценният ви урок от годината, която си отиде?
Че няма нищо грешно да получиш признание. През тази изминала година получих няколко признания, които са изключително силни признания. Признания, за които не говоря, за които някак си се страхувам да говорят, за да не помислят някои, че се гордея с тях незаслужено. Но сега, в края на годината разбирам, че не е справедливо да бъде така. Няма нищо грешно в това да получаваш признанието на хората.
Страх ли ви е от завистта на хората?
От злобата ме е страх.
..и най- голямото ви предизвикателство през 2015 година ?
Може би да застана срещу казанлъчани с отчет за изпълненото и да мога да отговоря на всички въпроси, които касаят неизпълненото.
Иска се кураж за такова нещо.
Мисля си. Трябва да го направя.
