1815 г. провъзгласено е създаването на Кралство Нидерландия, което включва и днешна Белгия. След наполеоновата епоха Нидерландия отново се появила на картата на Европа.
Страната винаги е била част от несигурното равновесие на силите, което е държало Франция под контрол. Особено руският цар иска Нидерландия да възобнови тази си роля и желае връщане на колониите.
На Виенския конгрес е постигнат компромис с Англия, според който само Индонезия е върната, но Северът и Югът на Нидерландия се обединяват отново. През 1815 г. държавата става монархия със сина на последния наместник Вилхелм V Орански за крал Вилхелм I.
Вилхелмовото Нидерландско обединено кралство първоначално се състои от това, което днес са Нидерландия, Белгия и Люксембург, но франкофонското белгийско управляващо малцинство скоро започва да се чувства като второкласно гражданство.
През 1830 г. обстановката се взривява, белгийците въстават и обявяват независимост от Севера. Крал Вилхелм изпраща войска през 1831 г., но тя е принудена да се оттегли след няколко дни, след като френската армия е мобилизирана. Северът отказва да признае Белгия до 1839 г.
През 1848 г. в цяла Европа се надигат вълнения. Въпреки че в Нидерландия няма значими събития, случилото се в другите страни убеждава крал Вилхелм II да се съгласи на либерална и демократична реформа. Същата година кралят поисква от либерала Йохан Рудолф Торбеке да пренапише конституцията, превръщайки Нидерландия в конституционна монархия. Новият документ влиза в сила от 3 ноември. Той чувствително ограничава правомощията на краля, правейки кабинета отговорен само пред избран парламент, и гарантира граждански свободи.
1894 г. са патентовани царевичните люспи. Патентът получава американският лекар и пропагандатор на вегетарианството Джон Харви Келог.
Собствениците на санаториума „Бътъл Крик” в щата Мичиган д-р Келог и неговият брат Уили Кит Келог приготвяли диетично ястие от царевично брашно за пациентите си. Веднъж им се наложило спешно да отсъстват от пансиона. Когато се върнали, открили, че царевичното брашно започва да се похабява.
Братята все пак решили да направят тесто от брашното, обаче то се ронело на парчета и трохи. Въпреки това те го опекли и с изненада видели, че някои парчета станали въздушно леки, а други придобили приятно хрупкава консистенция.
Впоследствие тези люспи били предложени на пациентите на д-р Келог като ново ястие, залети с мляко. Добавяйки в царевичното тесто захар, Уили Келог направил вкуса още по-приемлив за широката аудитория.
През 1906 г. братята Келог започнали масово производство на новия хранителен продукт и основали своя компания. И макар технологията да е фирмена тайна, е известно, че освен люспестата обвивка от зърната се отделят и кълновите зародиши, полученият „булгур” се вари в захарно-солен сироп, след това се разточва в тънък лист и се пече до хрупкаво.
1911 г. президентът на Мексико Порфирио Диас напуска страната след избухването на Мексиканската революция. Управлението на Хосе де ла Крус Порфирио Диас Мори се свързва с началото на индустриализацията на страната. Гражданската война по време на Мексиканската революция е една от най-кръвопролитните в историята на човечеството.
Макар че формално запазва част от демократичните процедури и през по-голямата част от управлението си се ползва с популярност, стилът на Диас е силно авторитарен и той остава на власт главно с цената на фалшификация на изборите и преследване на политическите си противници.
Още през 1871 г. Порфирио Диас се обявява срещу управлението на Бенито Хуарес. През 1876 г. организира неуспешен бунт срещу президента Себастиян Лердо де Техада, принуден е да бяга в САЩ, а по-късно през същата година се връща и побеждава правителствените сили. През 1877 г. е формално избран за президент.
Управлението на Порфирио Диас продължава от 1876 до 1910 г. с прекъсване през 1880-1884, когато президент е посоченият от него кандидат Мануел Гонсалес. Запазвайки фасадна демокрация, Диас създава фактическа диктатура - властта е централизирана за сметка на местните елити, чрез свързани с него хора той контролира парламента и съдилищата, изградена е лоялна към него армия.
В същото време той се опитва да не влиза в тежки конфликти, като раздава постове на свои политически противници и лавира между различни социални групи - метиси, креоли, Католическата църква.
През 1908 г. Порфирио Диас обявява, че възнамерява да се оттегли от властта и ще даде възможност в президентските избори да участват и други кандидати. В деня на изборите през 1910 г. основният му съперник Франсиско Мадеро е изпратен в затвора, след което е обявено почти единодушното преизбиране на Диас. Явната фалшификация на изборите предизвиква Мексиканската революция. След първите неуспехи на правителствените войски през 1911 г. Диас заминава за Франция, където умира през 1915 г.
1924 г. СССР подписва споразумение с Пекин, с което признава Вътрешна Монголия за неделима част от Република Китай.
През по-голямата част от историята на Вътрешна Монголия идващите от юга китайци, препитаващи се от земеделие, се редуват да владеят днешните й територии със северните номадски племена, сред които монголци, хитанци, нурчени, Сюнну и Сянбей. По време на манджурската династия Цин и Вътрешна, и Външна Монголия са разделени административно на съюзи и знамена.
При все че китайски земеделци населяват тези земи още от времето на Хан Алтан (16 в.), масовото преселение във Вътрешна Монголия започва през 19 в. Изправена пред заплахата, идваща от север в лицето на Русия, владетелите от Цинската династия насърчават китайските фермери да се заселват както в Манджурия, така и в Монголия. Оттогава тази политика продължава да бъде следвана от всяка власт.
Построените в тези райони железници изиграват важна роля за китайските заселници. Земите биват или продавани или отдавани под аренда от монголските принцове, или просто изземани от номадите и предавани на китайските земеделци.
По време на Китайската република Външна Монголия успява, със съдействието на Русия, да се откъсне от китайско владения. Същевременно, Вътрешна Монголия бива разделена на множество провинции, сред които Ръхъ, Чахар, Суйюан и Нинся. Източната част от Вътрешна Монголия, тогава принадлежаща към Манджурия, попада под владение на марионетната държава Манджугуо през 1931 г. и това положение се запазва до края на Втората световна война през 1945 г.
През 1937 г. избухва война между Китай и Япония. На 8 декември 1937 г. монголският принц Дъ Уан обявява независимостта на Вътрешна Монголия (с изключение на тези части от нея, които влизат в Манджугуо) под името Мънкян, или Мънгугуо. Той подписва споразумения с Манджугуо и Япония, чрез които Вътрешна Монголия също се превръща в марионетна държава на Японската империя. За нейна столица е обявен град Чан Пей. През август 1945 г. Мънкян е окупиран от войски на СССР и Външна Монголия.
След края на Втората световна война, ККП с помощта на СССР си връща по-голямата част от Манджурия и през 1947 г. установява автономния регион Вътрешна Монголия, заемащ само най-източните части на днешна Вътрешна Монголия. Останалите са присъединявани постепенно впоследствие с увеличаването на контролираните от ККП територии.
1927 г. последният автомобил „Форд Т” излиза от конвейера - той е 15 007 003-ият екземпляр на модела. Той е 15 007 003-ият екземпляр на модела. Именно моделът „Форд Т” превърнал САЩ в световен лидер на сцената на автомобилостроенето.
Моделът дебютира на автосалоните в Париж и Лондон през ноември 1908 г., а в търговската мрежа е пуснат месец по-късно. Поръчките буквално започват да валят. И струва два пъти по-малко от останалите автомобили. По-късно това ще даде повод да бъде наречен „автомобилът на неудачниците”.
До този момент автомобилите се сглобяват „на парче”, всички детайли се носят и се монтират след окачването на колелата. През 1910 г. на Хенри Форд му хрумва гениалната идея да приложи конвейера в автомобилостроенето, заимстван от колбасарската индустрия. По новия метод един работник изпълнява не повече от две операции, след което агрегатът се придвижва нагоре по производствената верига. Докато по-рано са били необходими 12,5 часа за сглобяването на един автомобил, пет години по-късно това се случва само за 93 минути при „Форд Т”.
Скоро „Тенекиената Лизи” завладява живота във всичките му многолики аспекти. Тя става част от поп-културата, от вицовете, музиката, киното, та дори и литературата, превръщайки се в емблема на човечността. През 1927 г. той е снет от конвейера и заменен от модела А, праотец на социалистическата Волга.
1974 г. Сирия и Израел подписват споразумение за слагане на края на Йомкипурската война. На 6 октомври 1973 g., денят Йом Кипур, Египет и Сирия нападат държавата Израел. Нападателите са подкрепени и от други арабски страни.
В тази война атакуват първо арабите. Египтяните преминават израелската военна линия Бар-лев на Суецкия канал. Израел не очаква атаката на два фронта и това улеснява арабските съюзници в началото на войната.
От друга Египет е въоръжен с ракети земя-въздух, които помагат на арабската страна да отблъсне въздушните атаки на Израел (загубите са толкова големи, че премиерът Голда Меир забранява използването на авиация). Египетските войници са въоръжени и с ново оръжие, което поразява наземните цели, а именно нови базуки, които могат да се пренасят в малки куфари, и се сглобяват лесно.
Израел изглежда притиснат до стената когато арабското командване заповядва на войниците и ракетите да навлязат навътре в полуострова. Тогава израелската авиация открива недостатък на съветските ракети - те са с неподвижна глава. Еврейските самолети започват да унищожават ракетите по-лесно и със значително по малко поражения.
На земята израелските танкове удържат някои победи благодарение на авиацията. Армията съумява да се прегрупира и отблъсква част от арабските сили. С посредничеството на американския държавен секретар Хенри Кисинджър са постигнати споразумения през 1974 и 1975 г. за разделяне на израелските от една страна и египетските и сирийските войски от друга страна в Синайския полуостров и на Голанските възвишения.
Макар арабските съюзници да постигат ограничени военни успехи във войната, те успяват да постигнат една важна политическа победа. Митът за израелската непобедимост е развенчан. На всички става ясно, че еврейската държава е силно зависима от САЩ. Военните действия струват на израелците сума равна на годишния брутен продукт на Израел. Войната предизвиква криза в израелското общество, което обвинява Мосад, че не е имало необходимата информация за готвеното нападение. Сформирана е даже специална комисия за разследване на обстоятелствата за конфликта.
Войната от Йом Кипур води до засилване на международната изолация на еврейската държава. Много страни от Третия свят скъсват дипломатическите си отношения с Израел.
1977 г. завършен е нефтопровода Трансаляска. Това е главният нефтопровод в САЩ, свързващ нефтените находища в Северна Аляска с морското пристанище в град Валдез, от където петролът се превозва до континентална Америка за рафиниране.
През 1968 г. в залива Прудое в Арктическия океан се открива петрол. Стига се до извода, че тръбопроводът е единствената възможност петролът да бъде транспортиран до най-близкото пристанище, което през зимата не замръзва - в град Валдез, отдалечен на почти 1300 км (800 мили). Петролодобивните компании сформират Консорциум Аляска и слагат начало на компания, която да проектира, построи и поддържа тръбопровода.
Американският президент Ричард Никсън подписва разрешително за тръбопровода на 16 ноември 1973. Въпреки че тръбопроводът в действителност е дълъг 1286 км (799 мили), обикновено се приема, че дължината му е 1300 км.
Изграждането на тръбопровода представлявало значително предизвикателство поради голямото разстояние и неблагоприятните атмосферни условия. Тръбата е сглобена на шест секции от петима различни предприемача, чиито работници достигат 21 000 души в пиковите периоди; 31 работника загиват в строителни инциденти.
На няколко пъти тръбопроводът е повреждан в резултат на земна активност. От откриването му през 1977 г. по него са пренесени повече от 15 млрд. барела петрол.
2000 г. за последен път се излъчва телевизионният канал на БНТ „Ефир 2”. На 11 декември 1973 г. ЦК на БКП взима решение за създаване на Втора телевизионна програма, като се предвижда тя да се синхронизира с програми на регионалните телевизионни центрове. На 9 септември 1974 г. е осъществено първото й експерименталното излъчване.
На 9 септември 1975 г. тогавашният директор на телевизията Иван Славков открива Втора програма. В началото редовните излъчвания са само за София три пъти седмично - във вторник, четвъртък и събота - от 19.00 до 22.30 ч. Основните цели на новата програма са развитие на духовните потребности на личността, като се набляга на научно-образователните програми и програмите за култура и изкуство.
От началото на 1977 г. Втора програма започва да излъчва кратки информационни емисии, от 24 май всеки ден се предават „Новини от БТА”, а в 22.00 ч. - повторение на „По света и у нас”. Към 1978 г. предавателната мрежа на Втора програма включва 9 основни предавателя и 15 ретранслатора, през 1979 г.
Сериозни промени в Българската телевизия започват през пролетта на 1992 г., след избирането на Асен Агов за генерален директор. От 1 юни 1992 г. Първа програма е преименувана на „Канал 1”, а Втора програма е наречена „Ефир 2”. Между двата телевизионни канала на единствената телевизия в България се заражда вътрешна професионална конкуренция на новинарските предавания и програмната дейност.
През 90-те години екипът на „Ефир 2” успешно налага новаторски практики в българския телевизионен ефир - с амбицията да се прави като журналистическа телевизия, с различно поднесени новини, с предимство на живите предавания, с културни рубрики, с различен спорт и шоу програми. „Ефир 2” остава в историята като първи опит за нов вид телевизия - авторска, свидетелска, неказионна.
Първите оригинални предавания на Ефир 2 са тричасовия публицистичен блок „Очевидци”, водено на живо от нови лица с познати радио-гласове, „Шок” - авторско предаване на Светослава Стаева (днес Тадаръкова), „Отвъд заглавието” с Петко Георгиев, „Маратон” със Сашо Диков, „Ах, тези муцуни” с Екатерина Генова. На 29 октомври 1993 г. за първи път се излъчва публицистичната рубрика „Частен случай”.
През декември 1993 г. „Всяка неделя” се завръща на екран, на честотите на „Ефир 2”. Кеворкян е глас зад кадър, а като водещи в следващите години се изявяват Веселин Дремджиев, Игор Марковски, Мартин Захариев и Стойчо Керев. Други нови предавания от 1993 г. са авторската аналитична програма „Наблюдател” на Димитри Иванов и Тома Томов, икономическото предаване „Кеш ТВ”.
На 24 октомври 1994 г. започва излъчването предаването „Как ще ги стигнем американците с … Тодор Колев”, на 30 декември стартира телевизионното състезание с решаване на кръстословица „Риск печели, риск губи” с водещ актьорът Къци Вапцаров.
През 1999 г. Министерския съвет решава втора национална телевизионна мрежа да бъде приватизирана. На 26 юли 1999 г. е излъчена последната редовна емисия новини „Днес” на „Ефир 2”. „Ефир 2” продължава да излъчва ежедневно от 18.00 до 24.00 ч. предимно филми и програми на запис, а в 18.00 и 22.00 ч. се излъчват повторения на новините „По света и у нас”. В 21.10 ч. на 31 май 2000 г. „Ефир 2” казва „Сбогом!” на българските зрители с прощалния филм на Екатерина Генова „Ефир 2 - снимка за спомен”. След този филм „Ефир 2” излъчва една последна емисия новини, филм и концерта „Само една нощ с Рики Мартин”. 40 минути след полунощ сигналът е изключен.
На следващият ден на вълните на „Ефир 2” започна излъчване първата частна национална телевизия в България.
2001 г. за химн на Българската армия официално е обявен маршът „Велик е нашият войник”. Заповедта е подписана от тогавашния военен министър Бойко Ноев.
Воинският химн „Велик е нашият войник” е композиран през 1916 г. край Охридското езеро от Михаил Шекерджиев, редник в 23-ти полк на Осма пехотна тунджанска дивизия по текст на журналиста подпоручик Константин Георгиев.
По политически причини, през различните исторически периоди, оригиналният текст се преработва. Особено драстични промени текстът търпи след 9 септември 1944 г.
Историята започва от 11 август 2000 г. Тогава популярната сред армейските среди общественичка Радка Чирпанлиева - съпруга и майка на офицер, пише писмо от Варна до министъра на отбраната. Поводът е тържество на ВМС. „Беше тъжно, отбелязва тя, дори обидно, че на него не прозвучаха нито един стих, нито една песен за армията, а беше празник на военния флот”. И допълва: „Помислих се, че ако нашата армия имаше свой химн, поне той задължително трябваше да се изпълни след националния”.
Нейното предложение е изборът да се направи между военните маршове „Велик е нашият войник”, „Един завет” и „Песен за цар Симеон” („Край Босфора”). Лично тя акцентира върху „Край Босфора”, като има предвид, че през 2000 г. се честват 150 години от рождението на Иван Вазов. Не получава отговор.
На 15 април 2001 г. тя пише второ писмо по същия повод, но този път до началника на Генералния щаб на Българската армия ген. Михо Михов. „Не е ли време най-после Българската армия да има свой химн? Много Ви моля, помислете”, пише жената. Месец по-късно (на 15 май 2001 г.) на първа страница на в. „Българска армия” с големи зелени букви бе написано: „Велик е нашият войник” ще бъде химн на Българската армия”.
На 6 юни 2001 г. Радка Чирпанлиева получава писмо от генерал Михов, в което се посочва: „Ние обсъдихме предложените пет български марша... Категорично се наложи мнението, химн на Българската армия да бъде маршът „Велик е нашият войник” и той беше обявен за такъв със заповед на министъра на отбраната Бойко Ноев на състоялия се концерт на сборен духов оркестър на Българската армия на 31.05.2001 г. на площад „Св. Ал. Невски” в София, който ден стана и Ден на военните духови оркестри. Сигурен съм, че това е в името и за доброто на нашата армия”.
2003 г. самолетът на Еър Франс „Конкорд” извършва последния полет на този модел. Историята на „Конкорд” започва през ноември 1962 г. Тогава Франция и Великобритания сключват договор за съвместна разработка на свръхзвуков пътнически самолет. В цялостното проектиране и изработване на самолета участват около 300 френски и 250 английски фирми. Проектът струва около 3,5 млрд. долара.
По идея на Шарл дьо Гол самолетите носят името „Конкорд”. На 2 март 1969 г. самолетът извършва първия си пробен полет от Тулуза до Париж. На 25 юли 2000 г. „Конкорд” се разби край Париж на път за Ню Йорк и загинаха 109 души. Тогава всички полети на свръхзвуковите самолети бяха спрени до 7 ноември 2001 г., когато полетяха отново след доста технически подобрения.
През април 2003 г. „Еър франс” и „Бритиш еъруейз” решават да прекратят полетите с единствения свръхзвуков пътнически самолет. Френската компания спира трансатлантическите рейсове на конкордите още през май с.г. като основна причина за спирането на полетите тогава е изтъкнато сериозното влошаване на икономическите резултати.
За окончателното спиране на свръхзвуковите стрели сериозно повлиява и ударът върху имиджа им, който нанася катастрофата в Париж. Въпреки че трагедията е първа и единствена за почти 30 години експлоатация на свръхзвуковите машини, повечето богати пътници спряха да летят с тях.
