Дали за Франция моментът е подходящ да направи ход, който може да промени световната геополитика, като реши отново да се присъедини към НАТО? Този ход не изглежда спонтанен.
Генерал Де Гол извади Франция от военните структури на НАТО през 1966 г., въпреки че страната остана член на политическата организация.
Де Гол стори това, за да подчертае френската независимост и суверенния й контрол над въоръжените си сили. Той задоволи желанията на френската антиамерикански настроената левица и на националистическата десница, които бяха против всякаква наднационална намеса във военните френски.
По различен начин към тази линия се придържаха всички следващи френски президенти. Трудно е обаче да каже как как точно суверенната, чисто френска геополитика е помогнала да се защитят френските национални интереси или се направи света по-безопасен.
Митеран не успя да изгради ефективна балканска политика, въпреки огромния обществен натиск във Франция за спиране на сръбската обсада на Сараево и убийствата на противоборстващите католици и мюсюлмани. В крайна сметка Балканите бяха стабилизирани от американските въздушни сили и безмилостното прилагане на военно-политическата дипломация на НАТО.
Жак Ширак смяташе, че има специални отношения с арабските лидери, които безспирно ухажваше. Но френските войници в момента са в задънена улица в Ливан и Афганистан, не могат да си идат, а не желаят да се бият.
Въпреки шума, който се вдигна покрай изпращането на френски войски в Ливан след конфликта с Хизбула през 2006 г., Франция не можа да предотврати трафика на оръжия от Иран и Сирия за Ливан и ислямистките сили се подготвят за ново нападение над евреите, живеещи в Израел.
Докато останалата част от Европа, като се почне от социалистическа Испания през 80-те години и се стигне десет години по-късно до посткомунистическа, се натискаше да се присъедини към организацията, Франция запази голисткото си безразличие към една НАТО, което търсеше нова роля.
Руските офицери, които сега работят в централата на НАТО в Брюксел и руските депутати в асамблеята на НАТО са повече от френските политици на важните срещи на Парламентарната асамблея на НАТО, където висши американски генерали разясняват своите възгледи и отговарят на трудни въпроси от страна на европейски и северноамерикански политици.
През 60-те години Америка беше водещата военна сила извън комунистическия блок. Днес Америка е ранен звяр.
Войниците й са заобиколени от все повече ислямистки врагове в Ирак и Афганистан. На американските лидери се гледа с тревога от проамерикански настроените среди и с не скрито презрение от по-голямата част от политическата класа в Европа.
И докато много европейци жадуват да изпитат удоволствието от силата на дипломацията, враговете на демокрацията не страдат от угризения при използването на твърда сила.
Германия е най-ревностният защитник на меката сила и отказва да позволи на своите войски в Афганистан да участват в сражения. Арестът на германски граждани, обучени от Ал Каида в Пакистан и готови да убиват свои съграждани, обаче показва, че за джихадистите Франкфурт е също толкова възможна мишена, колкото Лондон или Мадрид.
Неуспешната окупационната политика в Ирак не намалява насилието, извършвано от въоръжени ислямисти. Бившият германски външен министър Йошка Фишер нарече фундаменталиската джихадистка политика "новия тоталитаризъм".
През 30-те години на 20-ти век демокрациите не успяха да се въоръжат срещу фашизма. След 1945 г. те си взеха поука. НАТО изпрати недвусмислено съобщение към сталинистките идеолози, че демокрацията ще се защитава на бойното поле.
Де Гол си позволи лукса да извади Франция от НАТО, защото алиансът беше вече стабилизирал Европа. Дали новият френски президент Никола Саркози е готов да бъде толкова смел, колкото Де Гол, и да заяви, че е дошло времето Франция отново да се присъедини към Северноатлантическият съюз?
Това би бил възможно най-ясният сигнал към враговете на демокрацията, че новият тоталитаризъм, ако трябва да използваме думите на Фишер, няма да просъществува.
Британският министър Ед Болс с право отбелязва в току-що публикуван доклад, че палестинците се нуждаят от икономическо развитие. От това обаче се нуждае и всяка една част от арабския и мюсюлманския свят, от Мароко до Пакистан.
Но икономическото развитие не може да бъде постигнато, без да бъде победен джихадисткия тероризъм. А за това е необходима по-твърда сила. С Франция в своите редици НАТО би могло да оформи едно европейско измерение на нова политика за сигурност, целяща да помогне на избраните правителства на Афганистан, Ливан и впоследствие и на Пакистан, а дори и Ирак, да се справят със своите външни врагове.
Една Франция извън НАТО прави концепцията за обща европейска политика в областта на сигурността ако не невъзможна, то поне доста трудна. Франция в НАТО може да застане начело, заедно с Великобритания, на твърде закъснялата рационализация в европейската военна политика, профил и доставки.
Притесненията, че връщането на Франция в НАТО би означавало подчиняване на Вашингтон, са неоснователни. Горди страни в НАТО като Германия, Италия и Испания нямат никакви угризения да отхвърлят призивите на САЩ за военна подкрепа. НАТО е демократичен съюз, базиран на свободната воля, а не на подчинението.
Две препятствия ще трябва да бъдат преодолени. Първото е безразсъдната левица, която ще вдигне огромен шум, ако Франция реши да се присъедини отново към НАТО. Тя би трябвало да се поучи от Испания, където социалистът Фелипе Гонсалес спечели референдум за присъединяването на Испания към НАТО. Второто препятствие са консерваторите във Великобритания, които защитават суверенитета и ще се противопоставят на всяко увеличаване на европейската военна мощ.
Но докато британски войници загиват в Афганистан, вероятно и най-упоритите евроскептици ще се съгласят, че създаването на една европейска военна идентичност и самоувереност не е лишено от умисъл.
Нито една европейска нация не може самостоятелно да упражни ефективна военна мощ. Едно ново НАТО и ново пълно военно единство в Европа ще изпратят ясното послание на противниците на демокрацията, че няма да могат да победят.
Бел. на изданието: Денис Макшейн е депутат от Лейбъристката партия и бивш държавен министър за Европа. Той е делегат на Великобритания в Парламентарната асамблея на НАТО. /БТА/
През 60-те години Америка беше водещата военна сила извън комунистическия блок. Днес Америка е ранен звяр.
Войниците й са заобиколени от все повече ислямистки врагове в Ирак и Афганистан. На американските лидери се гледа с тревога от проамерикански настроените среди и с не скрито презрение от по-голямата част от политическата класа в Европа.
И докато много европейци жадуват да изпитат удоволствието от силата на дипломацията, враговете на демокрацията не страдат от угризения при използването на твърда сила.
Германия е най-ревностният защитник на меката сила и отказва да позволи на своите войски в Афганистан да участват в сражения. Арестът на германски граждани, обучени от Ал Каида в Пакистан и готови да убиват свои съграждани, обаче показва, че за джихадистите Франкфурт е също толкова възможна мишена, колкото Лондон или Мадрид.
Неуспешната окупационната политика в Ирак не намалява насилието, извършвано от въоръжени ислямисти. Бившият германски външен министър Йошка Фишер нарече фундаменталиската джихадистка политика "новия тоталитаризъм".
През 30-те години на 20-ти век демокрациите не успяха да се въоръжат срещу фашизма. След 1945 г. те си взеха поука. НАТО изпрати недвусмислено съобщение към сталинистките идеолози, че демокрацията ще се защитава на бойното поле.
Де Гол си позволи лукса да извади Франция от НАТО, защото алиансът беше вече стабилизирал Европа. Дали новият френски президент Никола Саркози е готов да бъде толкова смел, колкото Де Гол, и да заяви, че е дошло времето Франция отново да се присъедини към Северноатлантическият съюз?
Това би бил възможно най-ясният сигнал към враговете на демокрацията, че новият тоталитаризъм, ако трябва да използваме думите на Фишер, няма да просъществува.
Британският министър Ед Болс с право отбелязва в току-що публикуван доклад, че палестинците се нуждаят от икономическо развитие. От това обаче се нуждае и всяка една част от арабския и мюсюлманския свят, от Мароко до Пакистан.
Но икономическото развитие не може да бъде постигнато, без да бъде победен джихадисткия тероризъм. А за това е необходима по-твърда сила. С Франция в своите редици НАТО би могло да оформи едно европейско измерение на нова политика за сигурност, целяща да помогне на избраните правителства на Афганистан, Ливан и впоследствие и на Пакистан, а дори и Ирак, да се справят със своите външни врагове.
Една Франция извън НАТО прави концепцията за обща европейска политика в областта на сигурността ако не невъзможна, то поне доста трудна. Франция в НАТО може да застане начело, заедно с Великобритания, на твърде закъснялата рационализация в европейската военна политика, профил и доставки.
Притесненията, че връщането на Франция в НАТО би означавало подчиняване на Вашингтон, са неоснователни. Горди страни в НАТО като Германия, Италия и Испания нямат никакви угризения да отхвърлят призивите на САЩ за военна подкрепа. НАТО е демократичен съюз, базиран на свободната воля, а не на подчинението.
Две препятствия ще трябва да бъдат преодолени. Първото е безразсъдната левица, която ще вдигне огромен шум, ако Франция реши да се присъедини отново към НАТО. Тя би трябвало да се поучи от Испания, където социалистът Фелипе Гонсалес спечели референдум за присъединяването на Испания към НАТО. Второто препятствие са консерваторите във Великобритания, които защитават суверенитета и ще се противопоставят на всяко увеличаване на европейската военна мощ.
Но докато британски войници загиват в Афганистан, вероятно и най-упоритите евроскептици ще се съгласят, че създаването на една европейска военна идентичност и самоувереност не е лишено от умисъл.
Нито една европейска нация не може самостоятелно да упражни ефективна военна мощ. Едно ново НАТО и ново пълно военно единство в Европа ще изпратят ясното послание на противниците на демокрацията, че няма да могат да победят.
Бел. на изданието: Денис Макшейн е депутат от Лейбъристката партия и бивш държавен министър за Европа. Той е делегат на Великобритания в Парламентарната асамблея на НАТО. /БТА/
