Убивали ли сте деца?
Убивали ли сте деца? / netinfo

Тези дни като че ли целокупна България се мъчи и напъва да роди скандал... Въпреки че скандалите са „храната” за всяка уважаваща себе си журналистика, много ще се радвам това да не се случи. И то няма да се случи! Защото репликите на български военни към обикновени иракчани не са скандал и всеки, който се опитва „да надуе балона” около „непристойното поведение” на рейнджърите ни, явно не разбира, че проблемът не е там, в Ирак, а тук – в родната ни България.

Може би малцина вече се сещат, че Вторият пехотен батальон, именно този, в който служиха „героите” от видеоклиповете, беше първата българска военна част, която води реални боеве след края на Втората световна война. Може би малцина се сещат, че именно командирът на този Втори пехотен батальон беше върнат скоропостижно в Родината, след като нещо „заскърца” в отношенията му с местните шейхове и със съюзниците-поляци. И не на последно място, може би малцина се сещат, че именно тези българи се биха сами в продължение на седмици срещу „чернодрешковците” на Садр, за да отбраняват една сграда, наречена Сити хол, кметството на Кербала.

Биха се, когато поляци и американци, не бяха наблизо и в един момент се оказа, че комай тази сграда беше единственото място в цялата провинция, останало под контрола на така наречената законна власт. Тогава, през февруари, март и април 2004 г., всяка сутрин ставахме с усещането, че не можем да минем без жертви. Слава Богу, минахме!

Не става дума да се възхваляват просто така тези български военни и целта на тези редове не е такава. Не е такава, защото цялата мисия в Ирак си беше и остава една сделка, в която всеки един от бойците преценяваше опасността и отиваше, като си правеше сметката за риска, който поема. И в крайна сметка, идвайки си отново в България, беше овъзмездяван, най-вече финансово за работата, която е свършил там. Смешно е да се правиш на британски лорд, когато на главата ти падат снаряди! Всяка минута от тази мисия беше пълна със стрес и напрежение, дори със страх, затова оправдавам тези военни от клипа!

Оправдавам ги, защото кадрите не показват как българи бият иракчани, не показват как българи изнасилват жени, не показват как българи водят на каишка и се гаврят с местни жители! Тези, последните кадри ги има в други клипове, направени от действащи лица, които служат в далеч по-мощни и горди армии от българската. Кадрите са снимани няколко месеца след „кървавия 27 декември”, когато оставихме пет трупа, а половината от първия ни контингент се оказа в лазарета.

Със сигурност не е проява на добро възпитание да наричаш някого „циганин”, „рошав мангал” или да говориш нецензурно за секс, но тези българи имат своето оправдание. Защото си свършиха работата, смея да кажа, професионално...

Ако някой не разбира, че това е „езикът в армията”, може би е време да го разбере! Защото така се говори в българските поделения, а на тези, които говорят за „непристойно поведение” ще кажа, че така се говори по българските улици, в българските автобуси и трамваи, където си служим с извинителното „Опа-а-а”, когато настъпим или ръгнем един лакът на този до нас...

Затова е глупаво да се дава медийна популярност на хора, които я търсят съвсем целенасочено, дори не ми е интересно защо... Ако авторите на този „скандал” имат нещо по-уличаващо от тези нефелни клипове, да си го пуснат в интернет или да си изберат друг начин, изборът е техен. Но следващите материали за „българите в Ирак” трябва да са доста по-сериозни, толкова по-сериозни, че да затъмнят спомена за 13-те ковчега (дано останат само толкова!), които дойдоха на софийското летище от Багдад.

А дотогава, да ме прощава Момчил Русев (със сигурност и той си е свършил работата професионално), аз избирам Стефан Драганов – човекът, който загуби окото си в Кербала, но продължава да е в армията.

П.П. Между другото да попитам: „Убивали ли сте деца?” Върхът на абсурда беше този въпрос, зададен към „медийната звезда” Момчил Русев в едно много престижно телевизионно студио. Не е ли време да спре безумието, съчетано с бездарие и високо самочувствие?
Последвайте ни

Коментар