Половин милион българи може да бъдат законосъобразно разкулачени

Според Стария завет Бог създава Света за шест дни. За пет дни и нощи избраниците ни в Парламента буквално взривиха „правния мир" в България, като йерархична система от концептуално и функционално свързани нормативни актове.

Това стана с приемането на новия Закон за отнемане на незаконно придобито имущество. Освен че драматично се бие с Конституцията и Европейското право, конфискационният акт загробва илюзиите ни за свобода и демокрация, базирани на частната собственост, свободното предприемачество и честната конкуренция. Ударният труд на депутатите е обясним. Това е единственият законопроект, внесен в Народното събрание от ПП ГЕРБ, чието приемане беше бламирано и от депутати от същата партия.

През юли 2011 година инстинктът за самосъхранение на парламентаристите от ГЕРБ надви страха им от премиерския гняв. Отговорността за провала беше поета от тогавашния министър на правосъдието М. Попова, която се закани, че законът въпреки всичко ще бъде приет и справедливостта в България ще възтържествува чрез предвидената в него гражданска конфискация.

Прецедентът, при който парламентарната група се опълчи на „Вожда", направи „залозите" за приемането на закона огромни. На едната везна е заклинанието на Бойко Борисов, че ще подаде оставка, ако законопроектът и този път не мине. От другата страна са правата и съдбите на близо половин милион българи, които могат да бъдат законосъобразно разкулачени пред любопитните погледи на европейските наблюдатели. Затова среднощните парламентарни битки за новия законопроект донесоха очаквана победа на здравите сили над здравия разум.

Според премиера: „Всеки български гражданин, който придобил незаконен имот, ще му бъде отнет - това иска народът и това сме приели."

Правната „еволюция" на законопроекта за конфискация проличава още в чл. 1, който предвижда конфискация на имущество, „придобито със средства, за които не е установен законен източник". Докато „старият" закон целеше отнемане на престъпно придобито имане, наименованието на новия визира незаконно имущество, а тестовете от същия закон предвиждат конфискация на необяснимото богатство.

От юридическа и морална гледна точка разликата между преследването на престъпното, незаконното и необяснимото богатство е колосална. Безусловно правовата държава трябва да налага законност във всички сфери на обществения живот и да санкционира нарушенията. Това може да става само с ясно и трайно законодателство, прилагано точно и еднакво спрямо всички.

В изключителни случаи, държавата може да конфискува собственост, когато е доказала, че имуществото е придобито по престъпен и/или незаконен начин. Според Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и правото на Европейския съюз (ЕС), всяка намеса в собствеността трябва да е пропорционална. Това означава да има разумен и справедлив баланс между целта на намесата и средствата, с които тя се постига.

Търсенето и намирането на този баланс предполага многопланова преценка, включваща юридически, етични, исторически, социално-политически и дори народопсихологически аспекти. Поради своята сложност и многопосочност, изискването за пропорционалност е „златното сечение" между правото и справедливостта като негова етична субстанция.

Правовата държава налага само тези ограничения, които отчитат многообразието на защитими интереси и нуждата от намиране на справедливо равновесие между тях. От тази перспектива новият закон е в драматична колизия с европейски правозащитни стандарти, въплътени и в нашата Конституция след ратификацията на КЗПЧОС и на договора за ЕС.

Нали същата държава ни осигури най-продължителния и най-болезнен преход сред държавите от „нова" Европа. Нали управленската некадърност и корупция ни сринаха в жестоките кризи от началото и средата на деветдесетте, когато хората в Европа се радваха на икономически просперитет.

Последваха деноминация на лева, валутен борд ... В калния и кървав преход, при галопираща инфлация, фалити на банки и предприятия, почти всички за кратко станахме милионери, въпреки че бяхме по-бедни от всякога. При курс 3000 лева за 1 долар жилище или кола можеше да купи на безценица почти всеки, който е спестявал във валута. Пак тогава, много почтени хора буквално бяха изтикани в сивия сектор от държавата и отглежданите от нея олигарси и мутри.

Някои от тях оцеляха въпреки държавата и станаха гръбнак на средната класа, на дребния и среден бизнес. Точно те, а не мутрите и олигарсите, са най-застрашени от новия закон. Заплашени са и хиляди българи, които работят в чужбина, но инвестират в България или изпращат пари на близките си тук. Малцина от тях ще могат да докажат произхода на средствата си и техните трансформации през последните 15 години. Освен че откровено поощряваше сивата икономика, държавата не изискваше съхранение на документите за получените доходи повече от пет години.

Сега законът стоварва върху хората непосилна доказателствена тежест - да докажат източника на средства за всичко придобито през последните 15 години. В много случаи това са средства комулирани много години по-рано - във вече фалирали банки, във възглавници и дюшеци, в буркани ... Ако сега започне проверка за имот, придобит преди 14 години, собственикът ще трябва да доказва произхода на средствата, с които го е придобил.

Тези средства може да са събирани десетилетия наред преди това, лев по лев от социалистическите заплати и влогове на родители и роднини, от дарения за сватби, за кръщаване на деца и т.н. Всичко това трябва да се доказва от хората, попаднали под прицела на Комисията.

Гражданската конфискация е неморална и затова, защото с нея фактически се признава неспособността на държавата да разкрива и наказва истинската организирана престъпност. Действащият НК предвижда в много случаи конфискация спрямо лица, осъдени с влезли в сила присъди.

Оказа се, че държавата, която разполага с най-много полицаи и прокурори в ЕС, съотнесен към броя на населението, просто не може да доказва престъпленията и да наказва престъпниците. Затова вместо да накара Полицията и Прокуратурата, които усвояват значителна част от нашите данъци, да заработят както трябва, властта реши да направи нещо по-лесно и по-атрактивно - да пренасочи общественото недоволство от провалената наказателна политика, от растящата битова престъпност, към заможните и успелите.

Така правова и европейска България вдъхна живот на позанемарения пролетарски нагон на омраза и саморазправа с класовия враг. Експлоатирайки безогледно болезнената за българското общество тема за несправедливостта на прехода, управляващата партия се сдоби с универсално оръжие за икономическо „зануляване" на всеки опонент.

Ясно е, че законът нито цели, нито може да „възстанови" социалната справедливост, както е записано в мотивите към законопроекта. Ако се приеме, че социалната справедливост е нарушена по време на прехода, това означава, че законът се стреми към „справедливостта" от времето на социализма, която е несъвместима с пазарната икономика и правовата държава.

Тезата, че новият закон не цели толкова възстановяване на социалната справедливост и „обезкръвяване" на „мафията", колкото „законосъобразна" саморазправа с неудобните, намира подкрепа в някои привидно необясними разпоредби.

Така например Глава IV предвижда, че Комисията може в продължение на година и половина да извършва финансово разследване на нароченото лице, без да го уведоми, без проверяваният да има право да представи намиращите се в него документи, доказващи легален произход на проверяваното имущество.

Ако целта на закона е да установи истината за произхода на имането, най-естествено е да се даде възможност на проверявания още в хода на проверката да направи своите възражения и да представи своите доказателства. Така в много случаи не би се стигнало до тежката и твърде скъпа съдебна процедура. Вместо това и въпреки прогласеното в Конституцията право на всеки гражданин на защита, Комисията действа на инквизационен принцип. Тя впряга шест държавни институции за финансово разследване на проверяваното лице, на начина му на живот, издръжката на семейството му и т.н.

В тази тъмна процедура Комисията безпрепятствено може да стигне до предпочитаното от нея или от поръчителя на проверката заключение. Ако в резултат на изчисленията, направени от експерти към същата Комисия, по неясни и противоречиви методи, се констатира „значително несъответствие" между доходите и разходите на проверяваното лице, Комисарите внасят в съда искане за налагане на обезпечителни мерки (запори и възбрани) върху неговото имуществото.

Едва тогава то може да развие своите възражения и доказателства за законен произход на доходите. Така осемнадесетмесечен труд на служители и експерти от шест държавни институции може да бъде компрометиран за минути. Липсата на правна и житейска логика в този конспиративен подход показва неговата паралегална цел - всеки проверяван да може да бъде изправен от Комисията пред съд с „гражданското" обвинение за незаконно богатвство и с произтичащото от това публично дискредитиране.

Откровено заблуждаваща е и разпоредбата на чл. 91 от закона, който предвижда, че лицата, увредени от незаконосъобразни действия на органите и длъжностни лица по същия закон имат право на обезщетение срещу държавата по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Материята на ЗОДОВ обаче не покрива специфичните процедури по конфискационния закон. Действащият чл.1 , ал.1 от ЗОДОВ предвижда отговорност на администрацията за незаконосъобразни актове, действия и бездействия при и по повод административна дейност. Отговорност от незаконосъобразни административни актове обаче може да бъде реализирана само след тяхната отмяна по предвидения в закона ред.

В процедурите по новия закон квазиадминистративен орган е само Комисията. Решението й за внасяне на искане пред съда за налагане на обезпечителни мерки не подлежи на обжалване, респективно на отмяна, нито по съдебен, нито по административен ред. Следователно Комисията не носи отговорност по ЗОДОВ нито за искането за налагане на обезпечителни мерки, нито за предявения иск за конфискация. По тях последна дума има съдът, който не носи отговорност по ЗОДОВ за свои актове, постановени в контекста на граждански и административни производства.

Хипотезите, в които съдебните органи отговарят по ЗОДОВ са изчерпателно изброени и визират главно последиците от оправдателни присъди и прекратени наказателни дела.

Отговорност по ЗОДОВ не може да се търси и от Прокуратурата, когато конфискационното производство по новия закон започва по сигнал на разследващите органи за образувано наказателно производство срещу проверяваното лице.

Актовете на разследващите за образуване на досъдебно производство и за привличане на дадено лице като обвиняем не подлежат на съдебен контрол. Те най-често се изготвят на бланка за няколко минути. След това автоматично се сезира Комисията за образуване на конфискационно производство. Следват проверки, запори, възбрани... Действието на чл. 2 от ЗОДОВ предвижда отговорност на Прокуратурата при оправдателни присъди и при прекратяване на наказателните дела.

Това обаче е отговорност за вредите от същинското наказателно преследване, а не от провокираната от него конфискационна процедура. Така спрямо нито една от държавните институции, участващи в производството по новия закон, практически не би могла да се реализира отговорност по ЗОДОВ и увредените лица да бъдат обезщетени.

Очевидно и премиерът и вицепрезидентът не си дават сметка, че веднъж създаден, законът, подобно на изчадието на д-р Франкенщайн, добива собствен живот. Той не се тълкува и прилага от своите идеолози и създатели, които нямат контрол върху разрушителното му действие. Затова не се прави лош закон за лоши хора, а добър закон за всички.

От тази перспектива е обезпокоително и изказването на министъра на правосъдието. Г-жа Ковачева определи закона като „чувствителен" и базира очакванията си, че той няма да бъде злоупотребяван с качествата на членовете на Комисията, които трябва да притежават поне 12 години юридически стаж. Ако това е решаващ критерий за благонадеждност, професионализъм и почтеност, най-добре би било начело на Комисията да бъде върнат „професор" Кушлев, чийто стаж, за разлика от академичната му длъжност, е несъмнен.

Законотворческият опит в България показва, че и добри закони могат да бъдат опорочени и профанизирани от хората, които ги тълкуват и прилагат по свой „образ и подобие". Затова приемането на лош закон, с надеждата да бъде облагороден и очовечен по тълкувателен път, е опасен експеримент с живота и съдбите на хиляди хора.

Едва ли са оправдани надеждите на депутати и анализатори, че новият закон ще придобие европеидно звучене след евентуална намеса на Конституционния съд (КС). Практиката на този съд показва, че когато е сезиран със сериозни правозащитни проблеми, той най-често е бягал от тяхното решаване.

Съдът в Страсбург, който вече е сезиран с множество жалби по „стария" закон, несъмнено ще осъди държавата за произволната конфискация. За разлика от стотиците дела, по които държавата плаща скромни обезщетения за морални вреди, вредите от конфискационния закон ще бъдат имуществени и лесно доказуеми. Те ще се съизмеряват с пазарната стойност на отнетото имущество, увеличена с лихви, пропуснати ползи и разноски. От тази перспектива икономическите ползи от действието на закона ще бъдат краткосрочни.

За сметка на това моралните загуби от поредната национализация в България ще бъдат неизмерими. Отново ще изгубим крехкото усещане за индивидуална свобода, което е немислимо без икономическата еманципация на човека от държавата. Личната свобода е мислима само на базата на частна собственост, гарантирана от държавата. Само свободни и икономически независими хора могат да изградят силна държава с просперираща икономика. Затова и България не е такава.

Михаил Екимджиев е изтъкнат адвокат по международно и наказателно право. С богата практика по делата пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Учредител е на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека.