С идеята си за 4-дневна работна седмица русенският предприемач Петър Петев се прочу в цяла България. Професор Ивайло Дичев представя кратка история на "безделието" като инвестиция.
Една новина рискува да потъне сред потока от медийни куриози: решението на русенска консултантска фирма да въведе 4-дневна работна седмица. Управителят г-н Петев прочел статия, от която научил, че когато се намали стресът на работниците, производителността на труда се повишава. И се решил на авангардната стъпка. Последваха ритуалните дискусии между работодатели-изедници и профсъюзни бунтари, после се отегчихме, както е винаги с идеологическите сблъсъци.
По света обаче темата е в центъра на обществения дебат поне от два века. Свързваме я с борбите на работниците за осемчасов работен ден, но любопитна е една друга линия, в която се вписва г-н Петев: тази на предприемача-филантроп, който решава да спомогне за напредъка на човечеството.
Такъв е утопистът Роберт Оуън, който преди два века решава да раздели деня за работниците си на 3 равни части по 8 часа: труд - сън - свободно време. Още по-интересен е Хенри Форд, който през 1926 въвежда 5-дневна, 40-часова седмица в предприятията си. (Да не забравяме, че през 19 век седмичната заетост все още е стигала до 100 часа!) Форд не само изчислява, че по-дългата почивка ще направи работниците по-производителни, той стига и до една неочаквана прогноза: работниците са и потенциални консуматори на продукта, който произвежда неговият завод. Повече свободно време означава повече консумация, включително на новия масов автомобил модел Т.
През 30-те години на миналия век Хитлер задължава предприятията да въведат 40-часова норма за целия Райх (разбира се, до концлагерите подобни регулации не стигат). От 1967 Тодор Живков поетапно започва въвеждането на петдневна работна седмица и в България. Освен мирното съревнование между „системите“, за това решение има и една куриозна причина: да се пести електричество за осветление и отопление на работните места в съботните дни.
В края на 90-те премиерът Лионел Жоспен наложи за Франция 35-те часа с идеята да се разкрият нови работни места: мярката предизвика яростни критики отдясно, но Жоспен устоя.
Английската „Нова икономическа фондация“ пък агитира за 21-часова седмица, т.е. два и половина дни работа. Докъде може да стигне това намаление на работното време? През 1930 известният икономист Джон Мейнард Кейнс предрича, че през 21-ви век ще са нужни само 15 часа за задоволяване на нуждите ни, но пропуска да предвиди, че нуждите ни главоломно ще нарастват. Американският антрополог Маршал Салинс пък твърди, че в зората на човечеството бандите от ловци-събирачи са отделяли само 15-20 часа седмично за поддържане на живота си: откъм свободно време палеолитът е първото общество на благоденствието. Оттогава насам ние се трудим все повече и повече.
iStock/Getty Images
"И аз не пиша бележки на студентите според отделеното от тях време"
Какво да е съотношението работа-почивка? Защото и сега всеки, който се съгласи да работи на половин щат, ще има много повече време, нали така? Но дали държавата да се бърка в уреждането на работното време? В една консултантска фирма, театър или научен институт обикновено не мерят работното време в часове. Впрочем, и аз не поставям оценки на студентите си според времето, което са употребили в писане на курсовата работа.
Вярно, има места, където компютърни програми следят колко време натискате клавиши, но това ми се вижда архаизъм. Как ще измерите труда на човек, който измисля подобни програми? Който ръководи предприятие?
През финансовата криза гърците, обидени от това, че ги мислят за мързеливци, доказваха с цифри, че всъщност работят значително по-дълго от германците. Защо ли? Защото гръцката заетост е основно в сферата на услугите, а да работиш в кафенето означава да бъдеш на разположение, не да завиваш гайки на поточна линия. Тази разполагаемост на работната сила днес размива разликата между работа и почивка – във всеки момент може да се появи клиент и да те вдигнат под тревога. Мобилният телефон, мейлът, GPS-ът те привеждат в едно непрекъснато състояние на полу-работа.
iStock/Getty Images
Защо повече работодатели не направят като г-н Петев?
От една страна най-добре в този пластичен свят трудовите отношения да се решават според ситуацията: едни ще искат да работят повече и да печелят повече, други ще предпочетат свобода и качество на живота. Всъщност чудесно е да има предприемачи като г-н Петев, които – в утопическия дух на Роберт Оуън – експериментират заедно с колектива си нови форми на трудови взаимоотношения. В освободеното време работникът не само ще подпомага икономиката консумирайки повече, както е смятал Форд. Ако истински се е идентифицирал с фирмата си, той ще се развива, ще разширява сферата на връзките, от които тя се нуждае, ще я пропагандира.
Помислете какво прави един журналист, мениджър, продавач, НПО-деятел във фейсбук – забавлява „приятелите“ си с разни лични неща, но от време на време пуска някое служебно съобщение. Ето в такъв свят живеем.
Но липсата на регулация рискува да постави работника в неравностойно положение спрямо далеч по-мощния работодател. Държавата трябва да гарантира някакъв колективен минимум, над който вече се постигат индивидуални договорки. За някои утописти днес този минимум е безусловният базов доход – нулева работна седмица, гарантирана на всеки, който се е родил човек. С развитието на технологиите ще изчезват работни места, колкото и невероятно да изглежда това в обезлюдена България. И неминуемо ще се върнем към разговора, подхванат около русенската фирма.
Времето е пари. Но не само работното, а и свободното.
Най-важно е да преосмислим самото си отношение към труда. Доскоро трудът изглеждаше неизбежен и съдбовен. С развитието на капитализма стигнахме до такова равнище на икономиката, което може да осигури приличен живот на всички. Но не спряхме. В бясното разрастване на потребностите обществото се раздели на такива, които се побъркват от работа, и други, които се побъркват, защото не могат да си намерят работа. Времето е пари, казал Франклин, но това може да се разбере и в друг смисъл: светът днес е богат благодарение на това, че разполага с все повече свободно време. Трябва да започнем да ценим хората не само според това колко пари изкарват, а и в какво инвестират свободното си време. В шопинг, в зяпане на сериали, във Фейсбук заяждане? Или в учене, граждански инициативи, благотворителност.
