Ирак - В окото на бурята, четвърта част: Обикновените необикновени неща
Ирак - В окото на бурята, четвърта част: Обикновените необикновени неща
/
снимки: Светослав Иванов
В обикновените градове по света ресторантите са или еднакво луксозни или еднакво безлични. В Ербил заведенията са единствено безлични, но това ги прави по-необикновени и от най-екстравагантния ресторант в центъра на Ню Йорк.
Има места по света, където свободата е блян, мечта, за която трябва да се бориш и заради която си заслужава да умреш. Най-яркият признак за това дали един народ се чувства свободен е неговият бит в неговите най-видими и прости елементи – движението по улицата, пазара, ресторанта и магазина.
Гидът ми ме кани на вечеря, защото това е първото ми посещение в Ирак. Мръква се. В ресторанта няма подрънкване на прибори, няма говор и музика. Хората ги няма. Качваме се на втория етаж в приятно разхвърлян ресторант, близо до централния парк на града, където вечер се разхождат младежите.
„Интересното на този ресторант е, че виждаш храната, която ти се предлага, и
netinfo
само посочваш какво да ти сложат в чинията”, обяснява ми гордо кюрдът.
Хубавото е и че си единственият човек в заведението и всичката храна е за теб. Нищо, че вътре има 20 празни маси. Те никога не са пълни едновременно. Последният атентат в центъра на града беше само преди месец и сега червените покривки по масите са най-редовните присъстващи. Иначе на нещо като шведска маса, която тук ще наречем „кюрдска маса”, са наредени самотни алуминиеви тенджери, пълни с вода.
След като видяха, че идват клиенти, сервитьорите се съживиха и само след 10 минути, тенджерите вече бяха пълни с ориз и стафиди, арабска салата и различни сочни кюфтета. Доматите бяха стари и леко понамирисваха на тиня, но абстрахирайки се от това, салатата си я биваше. Удивително, е колко различен е вкусът на храната, когато ядеш в ресторант, който работи само за теб.
„Тук земята е плодородна, но не е разработена”, обяснява шефът на ресторанта, който лично идва да посрещне странните си гости и да се убеди, че ни е вкусно. „Трябва всичко да внасяме от чужбина, но рецептата си е наша. Нахранете се добре.”, усмихнат ни подканва иракският ресторантьор.
Навън вече е тъмно. Докато похапваме блажено иракско ядене в центъра на Ербил, Северен Ирак, лампата над главите ни започва да примигва.
„След малко токът ще спре”, спокойно ми казва един от сервитьорите.
Какво повече може да иска човек! Намирам се в Ирак, вечер е, не познавам абсолютно никого, пък и след малко токът ще спира…!
Въпреки че Ирак е прословут с петролните си богатства, градовете страдат от хроничен недостиг на електричество. Рафинираният бензин е изключително скъп и се доближава до цена от 70-80 цента на литър, което е много с оглед на ниския жизнен стандарт на тези изстрадали хора. А това ме подсеща да не отмина и едни нетрадиционни бензиностанции, които и до сега не ми излизат от ума. Представете си в нашия, другия свят, изпъстрен със стикери, табели и други маркировки, които са разлепени по бензиностанциите, за да ни подсетят колко лесно запалимо е горивото.
netinfo
А сега си представете точно обратното. Десетки пластмасови бидони, пълни с бензин, подредени под открито небе на най-големия, 50-градусов пек. Над тях бди съсухрен от жегата мъж, който пуши. Така се продава бензин в Ирак. Представете си в една от най-богатите на петрол страни бензинът, контрабанда от Иран, се продава по улиците в насипно състояние. Колко струва не знам, защото да постоиш на такова място или да се поразходиш с някой камикадзе е еднакво лесно запалимо и води до един изход, който не е особено приятен.
„Това е единственият начин да карам джипа си”, споделя местен шофьор, изсипвайки туба бензин в резервоара си.
И като стана въпрос за камикадзе, нека се пренесем в тяхната мека. Пазарът.
По принцип пазарът е място за контакти. Пазарът е място за пълнене на
netinfo
кошници, където можеш да си купиш безброй ненужни неща. За много от нас, пазарът е просто място за убиване на време. На много места в Ирак обаче пазарът е място само за убиване.
Над 60 % от стотиците атентати в последните четири години се случиха на пазара. Един взрив посред бял ден има много по-тежки психологически последствия от всяко друго убийство. Атентатът на пазара показва най-ясно, че ти трябва да трепериш, да се страхуваш, защото твоята лична свобода не съществува. Затова в Багдад вече почти няма открити пазари.
В град Ербил обаче, който е плътно стегнат в обръча на кюрдските милиции, тероризъм фактически няма и хората се страхуват значително по-малко. Реших да си направя един експеримент и да проверя това лично. За целта се разходих из открития пазар в центъра на града, близо до стария арабски квартал.
Просто исках да докажа, че не винаги нещата в Ирак са толкова черни, колкото по принцип ги описваме в медиите. Пазарът ме посреща с ненатрапчива воня на нещо средно между мръсна вода, тежки ориенталски парфюми, вкиснати плодове и зеленчуци, а също и на влажни дрехи, които точно като на „Илиянци” са окачени по сергиите.
netinfo
Чудно нещо е пазарът в Ербил. Малък е, не е особено скъп и нещо нетипично - никой не се пазари. Сигурно защото хората са изнервени и лесно се палят. В буквалния смисъл на думата. След разходката из малките безистени, в които килими и нощници водят странно, но компактно съжителство, стигнах до закритата част на пазара. Тук продават злато. Няма обаче кой да го купи затова единствените хора тук са четири момчета на около 10 години.
Две от тях продават вкусни хлебчета, докато техните приятели играят на някаква
netinfo
неразбираема за мен игра пред витрините.
„По принцип и на този пазар има полиция, която проверява хората за оръжие и взривни вещества”, обяснява водачът ми.
Пред входа на пазара срещам и първите кибици за деня. Четирима мъже си подвикват и въртят броеници в очакване на чая си. Единият от тях има сериозен проблем. Има жена, две деца, но има и любовница, която също иска да направи своя законна съпруга. Не може да обаче да си го позволи.
netinfo
Очаквах тези хора да политиканстват, да обсъждат ситуацията в Ирак, защото само на няколко километра от тях, докато обсъждат любовните си неволи, гърмят бомби и умират хора. Нищо подобно, тези мъже си седяха така, както вашите съседи си седят на пейката пред блока.
Разходката продължава. Време беше да вляза в едно заведение, което за моето разглезено поколение е непонятно. Това е типичната кюрдска сладоледаджийница. Тя представлява тесен коридор със сини пластмасови столове, залепени до гладко измазаните стени. Пред сладоледаджийницата срещам и най-странния човек, който можех да срещна на това място. Старецът с броениците.
Този дядо, който изглежд
netinfo
аше на минимум 120 години, беше клекнал до тротоара и с поглед, забит в земята продаваше мюсюлмански броеници. Зелени и червени, сини и бели, къси и дълги, дебели и тънки.
Трябваше да се пазаря. Поне така си мислех. Той ми искаше 100$ за броеница от ситни дървени топчета. Чрез преводача ми аз му обясних, че бих му дал не повече от 5$ долара за нея. Спорът ни продължи 10 минути, в които дядото повишаваше все повече гласа си.
„Не те ли е срам да се пазариш със стария човек!”, укори ме остро дядото.
Засрамих се. Стиснахме си ръцете на 20$. Дори на раздяла го снимах.
netinfo
Но най-незабравимият спомен от тази екстремна „туристическа” разходка из Ербил ще си останат гладачниците. Трудно осъзнах, че в град, в който хората всеки ден се сблъскват с хиляди цивилизационни неудобства като ток, например, има гладачници. В помещения като гаражи, почти на улицата стоят отворени двойно отварящи се гладачни маси. Те се топлят от печки на дървени въглища. А суетните местни, без да се подтискат, че нямат ток, носят кошове с пране. Защото явно и тук по дрехите посрещат….
А аз, за да не изпратя деня на улицата, където щеше да се стъмни веднага след
netinfo
залез, тръгнах към хотела си. Минах през задните улички на арабския квартал. Гидът ми ме посъветва да ускоря крачката „Не се спирай. Не бива да се набиваш на очи”.
Тесните, неасфалтирани задни улички бяха плашещи. Нуждаеха се от ремонт. И то спешно. Докато вървях към хотела, се сетих за това, което видях точно преди година в космополитния Дубай. Там улиците се ремонтират от строителната фирма „Бен Ладен Кънстръкшънс”. На моята улица обаче Бен Ладен не ремонтира, а плаши…
