Полк. Христо Христов, старши национален представител на батальона в Ирак в интервю за Дарик по повод излъчените на скоро кадри с наши военни.
Аз бях и заместник-командир на Многонационалната бригада, тоест и старши национален на Втория пехотен… на втория контингент, втория български контингент, защото фактически освен батальона, ние имахме и щабни офицери в Багдад и във Вавилон.
Кажете ми, господин полковник, за тази, един от бившите рейнджъри я нарече, „хайдушка дружина”. Вие бяхте най-висшият български офицер на тази „хайдушка дружина”. Такава ли беше тя?
Вторият контингент беше един от най-трудните контингенти още със сформирането си. Така, вие знаете, че ние заминахме почти с 1/3 състав по-малко. Трябваше да изпълняваме задачи в сложна обстановка. Впоследствие започнаха и въстания, имахме и взривявания в Кербала и много проблеми, много проблеми. Но истината е следната, че тази „хайдушка дружина”, както се изрази нашият колега, за което ми е много болно, болно ми е както за това, че той беше уволнен по медицински причини – иначе беше много добър и стабилен войник, но ми е болно, че той по този начин опетнява честта и достойнството на всички останали, които в най-трудния момент, когато се решаваше съдбата на Кербала, стояха на постовете си и отбраняваха това място. И не трепнаха, независимо от сложната обстановка, която се получи. И той беше един от тях и ми е много срамно, че сега така олицетворява усилията на своите колеги, на своите приятели и другари.
Аз мога да кажа, че тази „хайдушка дружина” израсна в една напълно боеспособна и много ефективно действаща бойна единица. Само един пример ще ви кажа – след епичните, както ги нарекоха, действия по защитата на Сити хола в Кербала нашите американски колеги, които наблюдаваха как се развиваха действията там, с една от случките, която стана, когато група успя да елиминира противник, който стреляше пряко с минометен огън върху главите на нашите момчета, те изпратиха дописки във Вашингтон и после се появи статия, в която се казваше: „Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв!” Което беше една достойна, как да кажа, едно истинско признание за възможностите точно на тази „хайдушка дружина” и за дейностите точно на Втория пехотен батальон.
Откъм психологическа подготовка беше ли подготвен вторият батальон?
Психологическата подготовка, ако кажем честно, се извършваше на място от психолога на батальона. Предварително имахме съвсем малко информация какви ще бъдат основните функции и задължения, които ще изпълняваме, тъй като имахме и много малко опит, натрупан от първия батальон до взривяването на база „Индия”. След взривяването на база „Индия” обстановката беше коренно различна за нас и се вече знаеше, че там нещата са изключително реални, изключително сериозни. И с нас заминаха най-достойните българи, тези, които смятаха, че не заплащането е важно, а изпълнението на задачата и изпълнението на служебния дълг. И най-важното – тръпката да докажеш, че си истински професионалист в реални бойни условия. В самия батальон действително в най-тежките моменти психологът провеждаше индивидуални беседи с всеки един. Имахме момчета и момичета, които си подадоха рапорти за напускане и някои от тях бяха откомандировани. Но с всеки един щателно и внимателно се провеждаше индивидуален разговор. И, в интерес на истината, немалко от тях се отказаха от идеята да се връщат в България и продължиха със своите колеги до края на мисията си.
Някой погрижи ли се за тези момчета, след като те се върнаха в България, защото наистина това беше „най-тежкият батальон” в Ирак? Някой погрижи ли се за тях в България вече?
Това, което аз знам за втори батальон, тъй като аз участвах и в четвърти батальон, след завръщането на контингента, специално и аз си спомням това момче как се случи с него, след преминаване на контролен преглед във военна болница същият беше оставен в последния момент заради откритите сърдечни проблеми. Психолозите на военна болница преминаха индивидуални беседи с всеки един, по групи, както ставаше завръщането на контингента. Те откроиха хората, които имат стрес и психически, как да кажа, състояния или отклонения. И с тях бяха планирани някакви действия, които впоследствие аз не мога да ви кажа как протекоха по-нататък.
Що се отнася, фактически за общия дух на хората – вярно е, че там си бил герой, бил си център на внимание, доказал си нещо, направил си нещо изключително. Но истината е, че в България като се завърнеш обстановката е мирна, че животът си продължава и че „колелото се върти”. И не можеш да бъдеш вечно на първите страници… Може би и това донякъде остана, така, едно усещане, че те останаха недочути и недоразбрани, може би, от обществото. И повечето от тях, след като останаха разочаровани и от системата на подготовка в момента в мирната ни обстановка, решиха някои от тях да напуснат редиците на армията и се включиха в структури на сигурност, в застрахователни там… в охранителен бизнес и така нататък. Може би се иска още повече да се работи в тази насока и нашите горнобански колеги имат много добре разработени механизми как след завръщането на контингента с него трябва да се пристъпи към индивидуална работа с всеки един военнослужещ. И най-малко година след завръщането от мисия той няма право да отиде на друга мисия, за да може да се ресоциализира, да се възстанови в семейството си, да си възстанови нормалните функции в нормалния ежедневен живот. И може би впоследствие това ще навлезе и в нашата армия.
Изненадахте ли се от тези клипове?
Клипът веднага ме върна в една реалност, в една операция, която беше проведена през февруари 2004 година в пустинята. Преди началото на операцията всички войници бяха изключително сериозни, както от стреса и страха, че може нещо да се случи с тях, така и от отговорността на самата операция. Операцията приключи успешно за нас и точно в този момент по наше разпореждане, на командния състав – на командира на батальона Петко Лилов и от моя страна, беше решено да се раздава храна и вода на децата, на майките, на жените, с цел да се успокои положението при тях и да останат добри отношенията между българите и местното население. Вие сами видяхте как той раздаваше храната и водата, нали, което беше планирано да се направи. Мога да ви кажа, че отпускането, явно си личеше едно отпускане след голямото „стягане”, на завръщането и на приключването на операцията, и това вече е отприщило и войнишкия, да го нарека, груб фолклор, как да кажа, ежедневие. Може би така… малко свобода на думите.
Допускате ли, това са били ваши войници, вие сте воювали, мога да кажа, с тях през тези шест месеца, може би малко по-малко от шест месеца, допускате ли, имате ли някакви съмнения, че тези войници може да са вършили нещо нерегламентирано, нещо, което да не е в реда на „законите на войната”?
Направо ви казвам, ние там служихме и се движихме по така наречените Правила за поведение по време на мисия в Ирак. Тези правила се знаеха много добре. Някои обаче от нашите колеги в началото, преди началото на така нареченото „въстание на Моктада Садр”, от рутината, която придобиха, от спокойствието, малко се отпуснаха. С тази цел командирът на батальона и с моята подкрепа върнахме в България двама или трима недисциплинирани войници – за всички, за които имахме информация, че започват да не изпълняват както трябва служебните си задължения. Но мога да ви уверя твърдо, че още след взривовете в Кербала по време на празника Ашура, когато всички установиха, че няма просто майтап с положението в Ирак и специално в Кербала, нямаше никакви опити за близки нерегламентирани контакти с местно население. А напротив, имаше предозирана подозрителност към местното население с цел, може би, както от създадения страх, така и от самото напрежение и динамика, които се развиваха в Кербала, особено през времето на април, май и до средата на юни. Така че, в това отношение съм абсолютно сигурен, че нерегламентирани контакти или действия с местно население не е имало…
Интервюто с полк. Христов чукте в аудио рубриката Интервю
