На 13 декември писателят Георги Господинов представи новия си роман, наречен „Физика на тъгата”. За книгата самия Господинов споделя: „Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои. Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва - постапокалиптичен читател, бог или охлюв”.
Дни след премиерата Георги Господинов гостува на Кирил Вълчев в обзорното предаване на Дарик „Годината”:
50-те седмици, които водя, каня човек, който е написал книга, направил филм открил изложба. Поводът е „Физика на тъгата” - една книга, която разказва за годините и как това, което се случва сега, тази година, е започнало от…
Времето на Минотавъра, да речем, или от началото на века, от Първата световна… Да „Физика на тъгата”, дано не звучи директно обобщаващо годината, точно с това заглавие, но идеята е… Героят е човек, който се вселява през чужди тъги и всъщност човекът е единствената машина на времето. Ако искаме да влезем назад във времето, можем да го направим през тъгата на отделните хора или през техните истории. Става дума за съпреживяване, за емпатия. Това ми се струва важно като емоция в такива времена на… вие казвате криза, аз казвам тъга. Но в крайна сметка говорим за сходни неща
Т.е. 2011-а - година на тъгата би казал Георги Господинов.
В известна степен да.
Това казаха и хората, които избират - че Събитие на годината е кризата.
Нещата са свързани, но не се изчерпват едно с друго.
Но това е третата година, в която е кризата. Миналата беше кризата в здравеопазването, по-миналата беше икономическата криза. Т.е. нашите събития, събитията на българите, са кризите.
В някаква степен това не е само наше събитие. Това е и европейското събитие, това, за което се говори в Европа, е отново кризата. Това започна с кредитната криза…
…която пътува две години и половина от Америка…
… докато стигне до нас. Имам такова есе за невидимите кризи. Но моята работа…
Аз го използвах безскрупулно днес като питах всички политици, които участваха, как ще кръстят кризата. А всъщност въпроса задавате вие. Как може една такава хубава, голяма криза да си няма хубаво, голямо име?
Хубавите имена са заети. 1929 г. кризата взима хубавото и голямо име Голямата депресия. За нас са останали негероични имена…
Никой не успя да измисли хубаво име.
Ние нямаме хубаво име за десетилетието, което си отиде, първото от този век. Някъде чух, че го наричат „нулевото десетилетие”, което пак е отказ от име.
Как да кръстим тази криза? Кризата на тъгата…
Аз в това есе съм я нарекъл „Невидимата криза”, криза, зад която дебнат други кризи. Ако трябва с една дума - за мен това е криза на смисъла. Защото в крайна сметка това е сериозната криза. Икономическите кризи идват и си отиват, по-тежка е кризата на изгубване на смисъла. Това е моето усещане. Има в момента като че ли спиране пред това, което ни очаква. За хората от нашето поколение, десет години назад да се върнем, бъдещето винаги е било нещо, към което се стремим, защото там ще се открие лекарство за рака, хората ще бъдат по-богати, всички ще бъдем по-щастливи… в един момент, като че ли 2011-а, има едно леко стопиране, напред е малко празно. Дали желанията ни се изпълниха и няма какво да искаме или разбрахме, че и да са изпълнени това не ни носи много щастие. Подозирам, че ще има едно бавно връщане към традиционни ценности. Нещо, което се случи и в Америка след 11 септември. Това ми е усещането. И в този смисъл, като идващ от литературата, предлагам спасение в литературата, в четенето, в историите. Напоследък има няколко изследвания, че четенето на романи развива емпатията и това също е решение срещу безкрайната самота и криза, в която живеем.
Най-трудният въпрос, който задавах днес на политиците, беше от какво се лишихте вие? И много ми е трудно да кажа всъщност какво казаха. Останах с впечатлението, че… Той Бойко Борисов беше най-директен - той каза „аз нищо не съм вземал, та да се лиша”. Но общо взето никой не можа да формулира някакво лично лишение, което би трябвало да се случи в година на криза.
Аз мисля, че това е проблем на страха да се говори лично в българското публично пространство. Това е остарял рефлекс от… ако щете и от преди 1989-а, в която някак в публичното пространство ние говорим абстрактно, общо…
Само Иван Костова разказа за това, че в семейството му баща му е зле. И това беше отговорът на въпроса за лишението... Повечето отговаряха, че те не, но са видели едни хора, които са се лишили…
Разказват че има такива…
Да, виждат ги навсякъде, срещат ги.
Аз не мога да се оплача, защото тази година прекарах, и това е лукс, давам си сметка, затворен около писането на романа. И затворен на различни места, не в България. В някаква степен това е някакво паралелно живеене, което си е луксозно.
Доколкото една от фразите в романа е „Аз сме”, после става „Аз бяхме”… всъщност другия голям дебат, който се водеше задочно между участниците, беше какво да правим заедно. Той е дебатът на Европа, мен не ми стана ясно какво си представя да направи Европа с проблема с парите. Казват правила, ние ще ги приемаме ли тези правила да се наказваме, ако похарчваш повече от колкото сме се разбрали, че ще харчиш. На мен не ми стана много ясно. Ти ако харчиш повече отколкото си се разбрал, значи ти трябва да ги харчиш. Откъде ще дадеш после да си платиш наказанието…
Не знам, на мен ми е още по-малко ясно. Това как да живеем заедно… то освен политически въпрос, европейски, е екзистенциален въпрос. Аз съм за в политическите въпроси да виждаме и екзистенциалното. „Аз сме” ще рече… Първо да имаме любопитство към другия, второ, да споделяме, онова, което го боли… Има една много хубава мисъл на Борхес, на който съм много задължен не само за тази книга, който казва за любовта, най-точното определение, което съм чел - „Боли ме една жена по цялото тяло”. Ако го върнем към това, за което говорим, би трябвало да ни боли един свят по цялото тяло. Другите да ни болят в нашето тяло.
В случая с Европа - боли ни една Гърция по цяла Европа.
Така е. Но това е, ние телесно сме в тази физика.
Да не би това, което става в Гърция, да е започнало някъде при Минотавъра.
Не е случайно това съвпадение на география. Защото и тъгата, и кризите си имат география. Говорихме и за други континенти, където нещата не са както тук. Не бива да бъдем крайно европоцентрични в този смисъл.
Единствено с Кристалина Георгиева стана разговора, че е пълно нахалство на Европа да твърди, че е в криза. Тя като разказа къде наводнения, къде глад, къде земетресения и на този фон да седим ние българите и да казваме кризата ни е проблема.
В този смисъл наистина е добре да ни боли целия свят в едно тяло. Защото другото е малко европоцентризъм, който ни затваря в някакви граници. Да ни боли света. Не да ни боли за света, а да ни боли света. Ясно е, че нещата са свързани, това е отвъд.
Нея я питах и за тази ваша бележка, че всеки шести, който е в държавата на бедните в Европа, по-голяма от всички други с изключение на Германия.
Да, това е невидимата държава, в която всъщност има доста българи, доста наши съграждани. Но точно затова трябва да се правят и други общества. Струва ми се, че можем да направим, нека не звучи утопично, едно общество на четящите в България, можем да направим общество на посещаващите галерии по света. Има микрообщества, държавите вече не са толкова важни. Натам се върви. Да се правят някакви общества през граници, които да се посвещават на някакви по-свети идеи, на утопия. Ние имаме дефицит на утопии.
Около един въпрос всички се обединиха в отговора - ние няма да участваме. В даване на пари България не участва, ние подкрепяме интеграцията, общите механизми, но ние сме най-бедните и затова няма да участваме. Чехи, поляци - могат, но ние няма да участваме. Всички намериха аргумента в това, че сме най-бедните. Със Сергей Станишев се опитах да обсъдя този въпрос, нали той въведе принципа, че и най-бедния един лев да изкарва ще дава 10 стотинки. И това е принцип, който действа в собственото ни общество. Няма минимална заплата примерно, която да е необлагаема. Но като се поставя въпроса България ще дава ли нещо политическият ни елит изразява изцяло това, което мислят българите. Ние не участваме да помагаме на никой - нито на африканско племе, нито на азиатци в наводнения, нито на собствената си Европа с някакъв фонд.
Както и се случи. Нека си кажем, че дялът, с който България участваше във всички тези бедствия, които бяха - и в Индонезия…
Пакистан…
…беше много малък. Беше обидно малък.
Добре, де, но как при тази бедност ще даваме? Ние сме най-бедните в Европа, ние сме оправдани.
Вижте, ние имаме един разказ на Йордан Йовков, който всички сме чели - „Серафим”, за бедния човек, с опърпаното палто, който си събирал парите за ново палто и който накрая видял друг беден човек и дал парите на него. Така че, ако бедният пък не даде, кой да даде.
Караме по събитията - арабите са на второ място според българите. Арабската пролет, поставена под съмнение от българския политически елит. Всички звучаха притеснено, казваха „хубаво, диктаторите паднаха, ама кои дойдоха, дойдоха религиозни фанатици”.
Това, което… Понеже се случи, че тази и миналата година преподавам Нови медии… Арабската пролет показа ролята на новите медии в новите революции. Революциите вече няма да бъдат същите и това е ясно. И това е много хубаво, това е нещо, с което ще се съобразяват всички режими. Опасенията остават. Аз не мога… Чувствам, че имам същите опасения - какво ще се случи и какво ще дойде нататък, но ясно е, че тази първа крачка трябваше да стане. За мен това беше едно от хубавите събития на тази година.
Трябва ли заради страха от ново робство, да се откажеш от свободата.
Да, ето точно това е. Някак втората крачка да спре първата. Това е в момента, ако се страхуваме, че ще дойдат тези…
Май премиерът го каза „аз сега си мисля тия хора щом пък толкова сега са карали, сигурно не е имало нещо по-добро”…
Така е, да…
Ама наистина ли няма нещо по-добро там. Трето място в класацията - Катуница.
Това е… Първо, отново става дума за новите медии, макар че тук по-малко се говори за това… Живеем в страшно бързо време и това, че разполагаме с интернет, Facebook и т.н. усилва много лесно, и то усилва по-скоро агресивните ни нагласи, отколкото добрите, позитивните.
Вчера Бойко Борисов каза „те палят, защото вие веднага написвате, че са запалили, давате ги по телевизията, по радиото, и те и други се научават и те ходят и палят”.
В някакъв смисъл „вие първо пишете, а те после палят”. Някак коментарът изпреварва събитието. Не, не… Зададох този въпрос на моите студенти - защо три месеца след Катуница във Facebook имаше 48, мисля, групи, въпреки изтриването и еди какво си, които са за смърт на циганите, цар Киро, палене и т.н. Защо няма поне една група, която да е на обратната страна. Много лесно се палим. И буквално, и метафорично.
Целият елит обаче, с малки изключения, се обедини около това, че това е криминален случай, това не е етнически. Просто съвпадение, че един ненаказан дерибей, цар в кавички, се случил, че е циганин.
Може и да е и криминален, и етнически. Скоро пак в някакъв вестник пишеше „Ром уби майка си”, да говорим с прости примери. Не съм видял вестник, в който да пише „Българин уби майка си”. А стават и такива неща. Някак си много е тънко, аз го наричам всекидневен расизъм, или всекидневна агресия, етническа нетолерантност. Тук не става дума за съзнателно организирани големи акции. Става дума за агресия на всекидневно ниво и в случая в Катуница тя пламна, тя тръгна. А това е най-опасната, защото тя не се вижда, трудно влиза в тежки изследвания. Общо взето ние за пред Европа сме си чисти, ние сме толерантна нация, но долу има един всекидневен расизъм, който си е жив.
Изборите - четвърти. Изненадващо поне за мен. Аз очаквах, че ще са по-напред. Мислех, че те ще изпреварят арабите в нашата класация според тези, които гласуват. Тук спора се въртеше около това честни ли бяха. Според управляващите - имаше проблеми, то нов закон, но честни бяха. Така каза и Конституционният съд. Според опозицията - най-нечестните в историята. Някой направи връзката, че били избори 1895 г., ония избори, разказани от Алеко Константинов…
Е, не… Като правим такива обобщения все пак, ако прочетем фейлетоните на Алеко и тукашните, някак си… не знам има ли бити на тези избори, но става дума за различно ниво на…, ако има репресия, на репресия. Така че нещата не са същите. Но според мен са на четвърто място поради това изгубване на смисъл, за което говорихме. Мисля, че хората не виждат смисъл и в отиването на избори. Големият процент…
Някои намират смисъла за 50 лева.
Това щях да кажа. Големият процент имат чисто техническо отношение към изборите.
Някой ми беше казвал защо пък толкова протестират българите срещу това, че се купували изборите. Те навсякъде се купуват. Само че в Америка, в Западна Европа…
Цената в по-голяма.
Не, не… Купуването е друго. Те ти казват - ти ако гласуваш за мен, аз ще променя този данък по този начин и най-накрая той пак печели примерно 5000 евро, само че не му ги дават кеш в плик…
И не веднага. Проблемът тук е, че искаме веднага. Всъщност какво си плащаме с тези пари - ние си плащаме статуквото. Т.е. плащаме си непромяната…, нещата да продължават по този начин. Печелиш 50 лева сега, за да изгубиш следващите години…
Не те интересува, че щели да ти опростят някакви пари. Всъщност другия въпрос, който отвориха изборите, е затова кой какво обещава, какво казва. Някак си не се избираше… Питах и това политиците - кажи, моята програма е, така и така, стари сме, ще вдигна пенсионната възраст, трябва, разберете го това. Би трябвало разумните хора да те разберат, тия, които ще гласуват, и да те подкрепят. Или ще съкратя хора от железниците, защото са много, няма толкова влакове. Те сигурно от железниците няма да гласуват, но другите би трябвало да гласуват. А никой не казва какво ще прави, и после го прави. И това не е само при тази власт.
Това не е само при тези избори. Нямам коментар затова.
И накрая, пето място, са МВР, подслушванията, специалните разузнавателни средства и Шенген. Вие спокойно ли си говорите по телефона?
Аз говоря спокойно, защото предполагам, че никой не подслушва писателите.
Би трябвало вие да си ги пишете нещата…
Това беше тема, която… Всъщност това беше към началото на годината, нали, след което се позабрави…
Да. И на премиерът не му беше приятно да се върнем сега към тази история.
Много добре, че се връщате. За мен това е важно, да се…
Той каза „монтирали ме бяха”. И това пак го обясни сега - монтирано е това, не е така, извадено е от контекста.
В това събитие проблемът е защо след това се забрави всичко. И в момента ако питате някой до къде стигнаха нещата…
Питах главния прокурор. Каза не стана ясно дали са СРС-та били, т.е. дали официални записи, някой подслушвал премиера организирано, държавата се самоподслушва, или някой тайно го е записвал. Това не го е изяснила прокуратурата.
Проблемът е в това, че се забрави темата. Дано журналистите след вас продължат да питат тези неща.
Ако трябва да търсим корените на нещата в тази година, в коя година от вашата книга, в коя история от вашата книга започва най-важното, което ни се случи сега?
В моята книга нещата свършват някъде на 1 януари 2012 г. Така че те още не са се случили. Вие знаете моята важна година е 1968-а, 60-те, 70-те…
За всеки годината, в която се е родил е важна. То по-важна от тази, в която си се родил, сигурно няма за някои.
За мен лично това са годините на моето детство - 70-те, 80-те години. Ако трябва да говоря за сегашната история на България, от последните години, 80-те бяха много мрачно време. Време, в което се забъркаха нещата, които сега по някакъв начин продължават да се случват. Ако искаме да се връщаме назад, 80-те са по-мрачното десетилетие от 90-те. Казвам го, защото много хора казват „оо, 90-те, как избухна този преход, как всичко ни се случи лошо тогава”… Не, не ни се случи лошо 90-те, малко по-назад е. 90-те оголиха проблема, но не го направиха.
Има още два въпроса, които задавах на всички. С пушенето какво да правим - да го забраняваме или не?
Аз бях много тежък пушач до преди пет години. Сега съм толерантен непушач, обичам миризмата на тютюн и в същото време съм за забрана на тютюнопушенето, защото ние имаме деца. Когато говорим за свобода, има нещо у нас, което не се разбира ясно, стои абстрактно. Например ако съседа под теб си усили музиката, тази музика влиза и в твоето частно пространство. Това не се вижда, тя е невидима, но някак влиза и в твоето частно пространство. Това по цял свят не е разрешено, да ти влизат в частното пространство… е охраняемо пространство. Ако дима на другия влиза в моето частно пространство, това също не е ок. Така че аз съм за това да има места, където не се пуши, и там наистина да не се пуши. И това да се спазва. И да има места, където се пуши…
Последният въпрос към политиците също беше изпитание. Странно, че се оказа изпитание не само за опозицията, която нали трябва да казва лошите работи. В годината на лошото, в годината на кризата, да питаш едно хубаво нещо, което се случи през 2011-а. Даже беше забавно - вицепремиерът Цветан Цветанов забрави, че му се е родило дете в желанието си да каже, че са спечелили изборите.
Ще има и други хубави работи…
Висят на елхата хубавите неща, които са се случили (бел. ред. всички гости в предаването „Годината” написаха на коледни картички хубавите неща, които са се случили през тази година според тях). Може би очаквано политиците видяха предимно големите обществено-политически неща. По-скоро беше какво не се е случило - не пропаднахме с две думи, финансовата криза, не се сринахме, останахме финансово стабилни. Иван Костов каза не се унищожи Южното Черноморие, защото махнахме Бургас-Александруполис… някак си ни липсва, имаше нещо позитивно, както се казва… Топ 1 ми е това, което каза главният прокурор. На въпроса ми кое е хубавото през 2011 г., той каза 55 000 осъдени тази година в България, но още по-хубавото е, че 10 000 влязоха в затвора. Може да се каже, че това е звездата на елхата. Та какво хубаво се случи през 2011-а?
55 000 читатели вероятно имаме, което е хубаво. За мен хубавото е, че продължи да се чете в България, продължиха да излизат хубави книги, продължи да има професионални издатели. Т.е. това, което се случва в литературата, а и изобщо в културата, въпреки държавата се случва. За мен това е хубаво.
По-лично ако трябва да го кажем - Георги Господинов - написах роман 2011-а.
Написах роман и ми се случиха читатели. Защото всеки може да напише роман, хубаво е да има кой да го чете.
Финал.
Подарете книга за Коледа. Нека само това изречение, това е.
;){kind=link}