Интервю

Нася - как си представя живота на свобода

26 юли 2007 11:32

Интервю на Евгения Марчева с освободената след осем години мъчения в либийски затвор медицинска сестра Нася Ненова - какво очаква от живота на свобода.

За секунда ще те върна към нощта понеделник срещу вторник. Всичко стана толкова бързо, колкото вероятно започна вашата трагедия. Какво точно се случи, кой дойде, кой почука на вратата на затвора, кой каза „Хайде, тръгвайте”.

Слушахме новините до 12, разбрахме за новите искания на либийците и ни стана ясно, че няма да си тръгнем.

Строят се магистрали, оправят се жп обекти…

Да, просто това са нови искания, които ще искат договаряния, време. И нямах никакво усещане, че ще си тръгнем. Легнахме си да спим и в 5 ч българско време дойде полицайката, която е дежурна и ни събуди. Каза, че шефът на женското отделение ни вика. И той каза: „Приготвяйте багажа, след час-два-три ще летите с мадам Саркози за България”, това му бяха думите. Може би за час и нещо успяхме да се приготвим, иначе нищо не сме знаели.

Тръгнахте си с дрехите, с които си бяхте там в затвора?

Да, даже багажът ни в момента е в Триполи. Само с по една дамска чанта си тръгнахме, ако трябва да съм точна, нищо друго. Между другото – както влязохме, така и излязохме.

Качвате се на самолета, по стълбичките; сядате в самолета…

Сесилия, заедно с Марк Пиерини и Бенита Фереро-Валднер ни посрещнаха. Разплакахме се, не вярвахме. Здравко беше вътре, прегърнахме се всички и след пет - десет минути излетяхме.

Със Сесилия някакви думи обменихте ли?

Беше много посърнала в интерес на истината, много изморена. Много тежки преговори, едва се държаха на краката си. Но казаха „Успяхме”. Било много трудно, но за всичко, което е било поискано, те са били съгласни. Това ми е информацията.

Като стъпи на българска земя, когато слизаше по стълбичките – и виждаш някаква тълпа срещу себе си, усмихната; развяват знамена, махат. Какво ти беше усещането – това ли е реалността, в която искаш да попаднеш, или е сън, който не можеш да повярваш, че ти се случва и го сънуваш.

Може би второто. Хубаво беше, много хубаво беше. Сега някак съм още в шок, не съм си представяла по този начин посрещането ни, въпреки че съм си го представяла, може би не толкова пищно. Сега съм объркана, това ми е усещането сега, утре сигурно ще е нещо друго, след месец друго. Трябва да мине време, да отлежат нещата, не мога да се осъзная още.

Искрена ли ти се стори тази радост и внимание, с които бяхте обградени в първите минути, като стъпихте на българска земя?

Да, след осем години и половина, сигурно хората са били искрени, някакво облекчение са изпитвали.

Каза, че си объркана, какво те обърква?

Обърква ме бъдещето – как ще бъде по-нататък… Аз осем години и половина не съм била тук, как ще се подреди по-нататък животът ми. Изпуснах порастването на сина ми, той вече е на 20 години, нищо не може да се върне – да е жив и здрав. Тепърва ще мислим какво сме загубили, имаме нужда от време.

Искаш ли пак да работиш това, което цял живот си работила?

Не знам, аз съм загубила права да работя. Трябва тепърва да уча отново, това е единственото, което съм работила – може би.

Кажи ми сега, в момента от какво най-много имаш нужда?

От усамотение, да премисля всичко, да го възприема. Не да се срещам с много хора, не да говоря по проблема, а сама да... Аз като си легна, започвам да мисля, объркано е, всичко е много объркано. Сигурно всичко е много променено, и хората, май чувам, че са се променили.

Като отвори приказка за хората, да те питам – посрещнаха ви като светици. Но има и хора, които ще викат „Разпни ги”, „Тези не са светици”. Готова ли си да посрещнеш едно по-различно отношение на хората към теб?

Всеки има право на мнение и аз няма да ги съдя за тяхното мнение. Да, разбира се, ще приема всякакво отношение.

Толкова много неща сте преживели, колкото моята глава няма да може да поеме, но те питам кое ти беше най-тежкото и кога ти беше най-трудното?

Първата година беше най-трудна, защото бяхме сами, абсолютно сами. Тогава беше най-трудно, никой не знаеше къде сме, какво става с нас. Беше много страшно. Аз първата година много мислех, гледах в една точка и мислех – защо ми задават въпрос, на който не мога да дам отговор – кой е заразил 400 деца със СПИН. Аз не мога да отговоря, а трябва да отговоря, тогава беше най-трудно. Защо точно мене ме питат. Бяхме разделени по отделно, после някак си беше по-лесно, понеже сме пет заедно и по-лесно се понася.

Подписахте специални декларации, с които обещавате да не съдите либийската държава. Ако не бяхте принудени да ги подпишете, щяхте ли да го направите.

Не, нямаше да ги подпишем. Ние не сме били принудени, просто нямаме друг изход, да го кажа така. Това е, не бих ги подписала..

Как прие ти лично милостта на Висшия съдебен съвет, който благородно замени смъртната ти присъда с доживотен затвор?

Нормално, без емоции. Аз не съм очаквала и друго, в смисъл за пълното помилване. Някак ние сме престъпници за Либия и докрай ще си останем така. Поне близките години ще бъде така.

Ти си права, вие останахте престъпници за Либия.

Да, така е. Това беше целта, така че без емоции.

Има ли обаче момент – особено след първата смъртна присъда на 6 май, в който ти си мислила „Ще изпълнят смъртните присъди” и те е било страх за живота ти?

Когато на 6 май след смъртната присъда ни върнаха отново в затвора, бяхме в Бенгази, после в Триполи, два – три пъти изпълняваха смъртни присъди. И не, че сме мислили за нас, но е много неприятно усещането, когато чуваш, че в момента изпълняват смъртни присъди. Когато изпълняват смъртни присъди, на всички в целия затвор им беше неприятно.

Стига минало, да те върна тук. Като срещнах Иво, сина на Снежана, той каза „Искаме за един месец да избягаме някъде на самотен остров, никого да не виждаме”.

Да, така е. За един, за повече, не знам на кой колко ще му трябва, просто не знам. Наистина е много странно усещането, реалността.

Какъв вкус има свободата?

Не е сладък във всеки случай. Не съм мислила, не съм и очаквала, че ще ме освободят, започвам да се замислям какъв е вкусът на свободата, но е шокиращ. След нашия случай просто е шокиращо.