Дарик започна национална кампания "Най-добрите лекари в България". Тази инициатива се прави за първи път в България и чрез нея ще ви запознаем с най-добрите лекари, които работят в 43 специалности. Като част от кампанията ви срещаме с националните консултанти по специалности. Продължаваме с доц. д-р Константа Тимчева, национален консултант по медицинска онкология и химиотерапия:
Мислите ли, че ще се справим с тази наша инициатива? Има ли много добри лекари в България, които все още са тук?
Да, смятам, че имаме много добри лекари, които са оценени и в чужбина, и голяма част от тях остават тук. Тъжното е, че млади хора, новозавършващи лекари отиват в чужбина, но за това има конкретни причини. Всъщност ние засега имаме чудесен потенциал от специалисти в различни области. За бъдещето обаче имам големи притеснения.
Какво е за Вас бъдещето? 5-10 години или повече?
Поне 10 години, защото един студент медик следва минимум 6 години. След това се бори да вземе специалност поне още толкова. Защото точно там са неуредиците и последните промени, които бяха направени в наредбата за специализациите бяха всъщност съвсем бегли и без да засегнат конкретните проблеми, които касаят тези млади хора, а именно финансовата част на въпроса. Тъй като с две минимални работни заплати всеки семеен лекар не би могъл да издържа семейство. Те се принуждават да работят и на второ място. Така, както специализират, дават дежурства, или шофират таксита, или работят денонощно, което е непосилно и аз ги разбирам. Затова отиват в чужбина и затова се издават по 10 сертификата на ден за лекари, които имат желание да заминат.
Не искам да прозвучи цинично, но Вашата специалност - медицинска онкология и химиотерапия като че ли изглежда много перспективна, защото с всеки изминал ден се увеличава броят на онкоболните или на болните от рак.
Да, специалността ни е много актуална, беше, продължава да бъде и ще бъде. Това е световна тенденция за нарастване на броя болни от тези заболявания. За съжаление има и съществено подмладяване на тези диагнози, така че това е една много интересна област и смело бих казала, че това е областта, в която най-бързо напредват научните открития. Там буквално всеки час имаме нещо ново. Наистина са необходими млади хора, които да бъдат в крак с времето, да обичат професията си, да са любознателни, да четат. Имаме такива хора и аз се радвам, че при нас в момента, в клиниката има трима-четирима млади лекари, които имат желание да специализират медицинска онкология и това е много радостно.
Казвахте, че буквално всеки час се открива нещо ново. Това ново обаче, което се открива, стига ли до България?
Да, да. Бих казала, че да. Като стига най-напред под формата на клинични изпитвания на нови медикаменти и това е един чудесен начин нашите болни да имат достъп до най-съвременните лекарства, които са вече в последна фаза на изпитване. Има достатъчно убедителни доказателства за тях, че работят добре, че нямат страшна токсичност, която да ограничава приложението им. Всъщност ние можем да ги лекуваме, докато получи разрешение този медикамент и регистрация.
Има ли хора, които наистина са готови да експериментират, да се подложат на тази експерименти?
Има хора, защото нямаме друга алтернатива в много от случаите. Изчерпани са възможностите на стандартното лечение и когато поговорим с пациенти и им обясним, че това е едно перспективно лечение с много добри резултати, те се съгласяват и след това не съжаляват, защото наистина е така.
Защо българинът се стряска най-много от диагнозата рак?
Това според мен е една отживелица. Всъщност това е едно хронично заболяване, както са хронични заболяванията на бъбреците, неврологични, хронични заболявания, диабетът. В голяма част от случаите се изисква едно поддържащо лечение. Основното лечение е оперативна интервенция, евентуално лъчетерапия, след това едно наблюдение или поддържащо лечение. Тоест става дума за хронично болни, които след приключване на активната част от лечението са вече и трудоспособни хора, биха могли да работят и живеят активно. Така че това е една отживелица и аз мисля, че в най-скоро време няма да се възприема като най-страшната диагноза. Има не по-малко страшни диагнози.
Кои например?
Неврологичните заболявания. Един болен, който е прекарал инсулт не е в по-малко тежко състояние, напротив, той е инвалид за цял живот, докато нашите пациенти са физически здрави.
Защо има толкова болни от рак? И в списания, и в интернет хората основно търсят информация за това. Дали това е наследствено, или стресът отключва рака? Въобще има много митове, които е важно специалист като Вас да каже сега.
Стотици са причините за възникване на онкологичните заболявания. Има значение начинът на живот и храненето. Има, разбира се, и генетични механизми, които все повече насочват към такава генеза на заболяването, но за да се отключи един генетичен механизъм е необходим външен фактор, който да допринесе, за да се диагностицира такова заболяване. Така че факторите са страшно много и е въпрос на лична отговорност на всеки гражданин да провежда профилактични прегледи и наистина да се старае малко по-стойностно да живее и да се храни, въпреки че стресът е наистина фактор, който винаги съществува при нашите болни. При снемане на една подробна анамнеза винаги се установява, че има предшестващ стресов момент, който отключва диагнозата. Така че факторите са много, не можем да кажем, че е един и това, което липсва в нашето общество е здравно ограмотяване. Според мен имаме безкрайно много предавания. Не искам да обиждам нито телевизии, нито радио, но така или иначе малко повече здравна информация е необходима, за да се повиши здравната култура на населението.
Профилактиката, за която наистина много говорим, има и безплатни профилактични прегледи и навременно ранно откриване на диагнозата. Още ли са проблеми в 2011 г. в България?
Абсолютно. Ранното откриване е основният проблем, а всъщност ранно откритите заболявания биха могли да се лекуват 100% и да се излекуват. Така че профилактиката някак си остана на по-заден план откакто започна тази реформа в здравеопазването, но пак казвам, че то е въпрос на лична отговорност към себе си и към близките. Всеки би могъл да си проведе един профилактичен преглед и той трябва да се провежда поне веднъж годишно. Жените над 40 години трябва да имат една мамография и периодично да се следят при мамолог. Гинекологичните прегледи също. Аз доста години работя вече и това беше правило, беше практика преди 20 и повече години.
И бяха ли по-малко болните?
Като че не беше такъв бум от пациенти и то пациенти в напреднал стадий. Аз съм в няколко комисии в болницата и трябва да Ви кажа, че идват интелигентни хора с най-различни професии, които са с такива напреднали тумори, просто да не повярваш, че този човек не вижда какво се случва с него и не предприема нищо.
Можем ли да кажем колко са онкологично болните в България?
Над 250 000, като над 30 000 са новозаболелите всяка година.
А възрастовата граница как се движи? Казахте, че пада възрастовата граница.
Общо взето в по-възрастните популации по-често се срещат заболяванията. От 55-60 години нагоре, то така или иначе има локализация, при които в по-млада възраст се наблюдава, дори сме имали 20-годишни, 26-годишни. Много е страшно, но има и такива случаи. Трудно е да се обяснят механизмите на възникване на туморите.
Мъжете или жените страдат по-често от онкологични заболявания?
Зависи от локализацията. Белият дроб например и белодробният карцином е по-често срещан при мъжете, въпреки че тютюнопушенето, който е един от основните фактори за рак на белия дроб, е разпространено и сред жените. Най-честото заболяване при жените е ракът на гърдата и пак казвам, че това е една достъпна локализация. Гинеколог, хирург, всеки би могъл да прегледа една такава жена и да се стигне до ранна диагноза и до избягване.
Ракът на гърдата ли държи засега първенството по най-голям брой болни в страната?
Да, сред жените е той. Имаме над 3100 болни, новозаболели жени.
И ако си представим сега картата на страната, можем ли да кажем къде са най-много болните? По-важно е обаче имат ли достъп до лечение, защото и на мен много често ми звънят хора от провинцията - близки, роднини, приятели на приятели, искат да дойдат в София да се лекуват. Там, където са те, в малките градчета, няма онкология, няма как да се лекуват.
Специално за онкологията не стоят точно така нещата, тъй като ние имаме 12 диспансера. Те сега се наричат по различен начин, получиха пререгистрация, но така или иначе има университетски болници с отделения по химиотерапия, в диспансерите има химиотерапия, лъчетерапия и хирургия. Тази помощ е пръсната в цялата страна. В Хасково има диспансер, в Благоевград, в Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Търново, Стара Загора, в София са няколко лечебните заведения. Няма кътче от страната, където да не може да се прегледа един такъв човек и да не бъде обслужен. Вярно е, че не сме много лекарите и специалистите в тази област. Просто болните са много повече от нас и много често нашите пациенти не знаят кой им е лекуващият лекар. Няма как да знаят, защото през деня един лекар обслужва 10 души, по 20, 30, 40 болни на ден, което е една страшно динамична работа и няма как един пациент да бъде лекуван от един лекар. Това е и наша мечта, и ние искаме така да работим. При тези условия обаче, няма как.
Казахте, че лекарите не са достатъчно, а техниката, медикаментите, които идват достатъчно ли са? Съвременни ли са?
Техниката би трябвало да се усъвършенства, да се повиши нивото на съвременната апаратура, да се достави такава. Има тенденция към обновяване на апаратурата за лъчетерапия, на диагностичната апаратура, но трябват още средства и усилия в тази област. В диспансерите апаратурата е доста остаряла. По отношение на лекарствата бих казала, че достъпът е много по-облекчен тази година и смело мога да твърдя, че този състав на Министерство на здравеопазването направи най-съществените реформи последните десетина години. Разбира се с голяма доза критичност се отнася всеки към това, което се случва в здравеопазването, но проблемите са толкова акумулирали през времето, десетилетия, че с магическа пръчка не могат да бъдат решени. Необходимо е време и средства. И Слава Богу, нашата не толкова богата държава отделя достатъчно средства. И тази година в бюджета са гласувани още повече средства за лечение и на онкоболни. Така че това е радостно. Основната промяна тази година беше, даже в края на миналата се случи, отпадане на изискването за тези централни комисии към Министерство на здравеопазването, които разпределяха т.нар. скъпоструващи медикаменти. Това беше една тягостна, убийствена процедура, защото заради забавяне много от пациентите не си дочакваха лечението. Другата голяма промяна, която се подготвя сега, е преминаване на нашите медикаменти към здравна каса, което е нормално лекарствено снабдяване в цял свят и ще се случи и тук. Малко се случва прибързано, както повечето неща у нас. Имаше разговори, но конкретни задачи към нас специалистите все още не са поставени, но надявам се да стане, както трябва.
Химиотерапията още ли е метод, който се препоръчва? Много жени гледат да пропускат тази химиотерапия.
Да, пациентите се стресират от това лечение, но то е необходимо при голяма част от нашите диагнози. Навлизат все по-модерни лечения, но пак в комбинация с химиотерапия. Става дума за таргетна терапия (прицелна или мишенна терапия), което е най-съвременното лечение в онкологията. Обикновено е в таблетна форма, има и венозни, но те са по-малко. Тя също е по-ефективна, когато се прилага с химиотерапия. Да не говорим за лекарствено-чувствителни локализации, какъвто е ракът на гърдата, където жената след операцията, след лъчетерапията, е здрава и това е профилактично лечение с цел да удължим т.нар. „светъл период", т.е. периодът без рецидиви и метестази и да намалим риска от възникване на рецидиви. Така че тя е необходима и в цял свят е много широко прилаган метод и няма как да се лишим от него на този етап.
Теодора Захариева - жената, която се бори с рака и с правата на пациентите - тя също призовава за химиотерапия и тя да се ползва, да не се пропуска като метод за лечение.
Така е. Благодарение на химиотерапията много пациенти живеят години наред и пак казвам, че те са трудоспособни, физически активни, полезни и за семейството си, и за обществото.
Има ли, според Вас, дискриминация към хората, болни от рак, защото наистина има предразсъдъци, че болен от рак ще умре след няколко години и колкото и да са го излекували не е трудоспособен?
В отделни случаи има, според мен. И семейството понякога елиминира такива хора. Знаете ли колко тежко се отразява на ефекта от лечението. Подкрепата от семейството е повече от 50% от лечението, което трябва да получи пациентът. И когато има негативно отношение, някак си отчаяние в семейството, това се отразява и на ефекта от лечението. Да не говорим и, че в обществото такива хора нерядко са отритнати за това, че са с такава диагноза, а не би трябвало да бъде така. Това са предразсъдъци, които трябва да преодолеем. Пак казвам, че това е хронично заболяване.
За това, че в даден момент от живота си са без коса, или са по-слаби и повръщат вкъщи. Това е момент, минава.
Това е временно състояние. Има добри медикаменти, които биха могли да облекчат поносимостта. Има страни, в които хората провеждат химиотерапия и си ходят на работа, защото лекарствата против гадене и повръщане са толкова добри, че те не чувстват, че провеждат лечение.
Ходят ли много българи да се лекуват от рак в чужбина? Тези, които могат да си го позволят.
Голяма част от нашите пациенти ходят и се консултират в чужбина, а след това провеждат лечението си тук. Една по-малка част се лекуват в чужбина, тъй като е доста скъпо. Един от ангажиментите ми като национален консултант е да давам становища, които изисква от мен Здравната каса за лечение в чужбина и трябва да Ви кажа, че голям процент, за да не кажа над 90% от тези хора са просто подлъгани. Това са напреднали случаи, при които кой знае какво не може да се направи, а това, което може да се направи, може да го направим и тук. Но те искат да се лекуват там. Те дават мило и драго да вземат заем, продават къщи и други безсмислени неща заради очакванията. Човек се хваща за сламка. Изобщо условията, в които работим са много важни. Те са безумни и за пациентите, и за нас. Просто няма условия.
В „Токуда" например е удоволствие да влезеш. Аз бих казала, че не само в Европа, в азиатска държава също, където бях преди месец и там има разкошни болници, ред, няма стълпотворения, но у нас условията в болниците са под всякаква критика.
Стигнахме до една друга тревожна тенденция. Поправете ме, ако греша. Тя е самолечението. Когато ти поставят страшната диагноза, дори и хронична да е, ако ти кажат рак, започват врачки, баячки.
Това е пак въпрос на здравна култура. Това е едно огромно поле за работа на медиите. Нашето население има нужда от ограмотяване, тъй като много хора отиват при лечители, отклоняват се от основното лечение и идват в един много напреднал стадий, когато нашите възможности вече са много ограничени. Аз имах една пациентка преди време, която с голям тумор на гърдата месеци наред беше ходила при един лечител в Красно село, който я намазваше със сярна киселина, туморът се разви и тя дойде в един стадий с метастази, когато нашите възможности бяха много малки. Да не говорим за билки, гъби. Имала съм пациентка, която си отиде от токсичен хепатит, защото се лекуваше с някакви китайски гъби, без аз да знам. Това е много рисковано и винаги трябва да се съгласува с лекар. Това, което аз препоръчвам на моите пациенти, тъй като повечето хранителни добавки, които се рекламират непрекъснато, за тях няма научни доказателства, че помагат, че са необходими, но така или иначе всеки преценява и пациентите купуват много такива неща. Едно добро хранене е винаги достатъчно, за да се набавят на организма всички необходими вещества.
Само до преди няколко месеца беше бум да се пътува до Виена, да се изпращат факсове за едно лекарство, което трябваше да се достави в България и да бъде легализирано. Много хора пътуват до Куба, за да носят едно друго лекарство.
Да, чувала съм за всички тези неща. При консултации с пациенти всичко се разбира. Сега последна мода са пътуванията в Истанбул до клиниката „Джон Хопкинс", където веднага се правят необходимите скенери, няма чакане, както е при нас. И химиотерапията се прави, но всичко това става срещу хиляди евро и който не може да си го позволи...Малко са нещата, които не правим у нас и то не ги правим, защото нямаме съответна техника. Имаме добри специалисти, наясно сме със световните стандарти, стараем се да работим по европейски стандарти. В химиотерапията това е закон. Ние не правим нищо, което е измислено в България, правим това, което се прави в Европа. В течение съм за дебата за генеричните лекарства. Това е световна тенденция, няма как да го избегнем, но пък наша задача, задача на лекарите е да съобщаваме нежеланите лекарствени реакции, за да си прави извод и Изпълнителната агенция по лекарствата. Може да се окаже, че някой от продуктите не е достатъчно качествен и в нашата клиника за мен и за моите колеги е закон - имаме ли някакво странично действие, което не сме срещали досега, или пък го срещаме често при пациенти, го съобщаваме.
Нека да завършим оптимистично този разговор. Разкажете за някой свой пациент, при когото всичко е свършило добре!
Имам такива пациенти, които до ден днешен ме поздравяват на празници. Много им се радвам. Няма да забравя едно момиче от Шумен, когато започвах като млад лекар в онкологията. Тя беше с белодробни метастази, с един тумор на женските гениталии, много чувствителен на лекарства, с мъничко дете. Слава Богу, там се стигна до пълно излекуване. Тя до ден днешен е жива и здрава. Предполагам, че вече си е оженила и децата, защото беше преди повече от 20 години. И други млади хора има. Това са малките ни радости. Не са много чести, но ги има.
Миналата година Вие бяхте лекар на годината. Печелили се тази награда, заслужава ли се?
Това е голяма отговорност и много изисквания към този, който я притежава. Това наистина е голяма признание. Не го очаквах и бях дълбоко изненадана. Това е една голяма отговорност и аз го приемам с благодарност това звание. Това е признание не само на Лекарския съюз, но мисля, че съм уважавана и след колегите си и най-вече сред пациентите. Усещат, когато си обичаш работата, да обичаш човека насреща. Трябва да се раздаваш. Нашата професия изисква да имаш призвание и сърце.
