Репортаж 4 от 10, Месец на Япония по Дарик
Градът, който днес се нарича Токио, бил мегаполис още в края на 18-и век. В онези години населението му вече надвишавало един милион души, далеч повече от Лондон, най-големият западен град тогава. Вярно, официалната столица на империята била Киото, но по-скоро това бил церемониален факт. Военната и политическа власт била съсредоточена в Токио. Името „Токио” всъщност значи „столица на изтока”.
Независимо по кое време на деня се разхождаш в Токио и къде търсиш автентични останки от едо-ерата, вероятността наистина да се пренесеш в онези години не е голяма. Серия от големи пожари, земетресението от 1923 година и разбира се нападенията от 1945 година, зачеркнали този велик град.
Историята на града днес няма да откриете в монументи, запазени улички или серия от забележителности, а по-скоро в съзнанието на хората. Защото това съзнание се усеща в хората, които срещам навсякъде в града – от твърде актуалния нощен клуб Le Baron de Paris до сумо-школата на Котоошу.
Това „съзнание” се усеща на улицата, вижда се и отгоре. Ако не сте отседнали в традиционните хотели риокан, то е твърде вероятно да бъдете настанени над 30-ия етаж. Когато лягате късно вечер, когато се събуждате рано сутрин, когато минавате през стаята си следобед, за да вземете чадър или топла дреха, Токио живее под вас на изключително бързи обороти. Но въпреки това, живее бавно и подредено.
Предната вечер, докато опитваме различни видове саке и вечеряме в японски ресторант, където кухнята не е шлифована по европейски вкусове, става дума за бързите и бавни обороти, за сумото и сакето, за ориза, който ни носят и разликата му от останалия, който сервират на други места. Вечеряме около Токио Мидтаун, внушителен нов комплекс, пример за гениално градско планиране. Доскоро това беше най-голямата търговска промишлена площадка в Япония. Днес комплексът засенчва всички подобни по света. Не задължително по размери, а по умно планиране. Под зоркото око на господин Митсуи Фудосан, поредният японец, който разбира от това какво трябва да се направи, за да се живее добре в един град, Токио Мидтаун е това, което всеки един търговски комплекс трябва да бъде. Важна забележка – това не е мол.
В Токио Мидтаун има арт-музей, готварско училище, пет-звезден хотел, зелен парк, радио-студио и най-важното е прецизна селекция от магазини, които се одобряват лично от Митсуи Фудосан.
Миксът от магазини е необичаен, но перфектен. Сякаш наредени като лего-кубчета, те преливат един в друг и те оставят с объркани впечатления. Всичко е балансирано до последният детайл, повечето от марките са непознати, което допълнително наостря сетивата.
Разказвах ви обаче за японския ресторант, сумото и сакето. Разбира се, същата вечер, след като дегустацията се прехвърли и към японски марки бира, стана дума и за българското кисело млято. Някак естествено разговорът се насочи и към Котоошу.
Предната нощ пред Токио Мидтаун бяха задържали популярен японски поп-изпълнителен, доволно пиян, да се разхожда гол. Това беше и темата на днешните вестници. „Котоошу е пълната противоположност”, разказа японският ми домакин. „Пълната противоположност. От него не можеш да очакваш такова нещо. Може би поради тази причина е толкова уважаван. Днес в Япония има немалко чужденци, които се занимават със сумо, мнозина от тях доста успешни, но Котоошу печели сърцата на всички с поведението си. Трябва да отидеш да го видиш. Просто е задължително”, казва още той.
И аз отидох.
На следващата сутрин, след точно четири часа сън, чакам в лоби-бара на хотела си. Часът е 6.15 и е време да тръгваме за сумо-школата Садогатаке. Там тренира Котоошу. Точно в 8 часа сме пред вратата на къща в покрайнините на Токио, където е залата за тренировка. Остава непонятно как е възможна такава точност. По време на целия ми престой в Токио не е имало и миг закъснение, независимо какво се случва, независимо с какво пътуваме.
Подготвен съм предварително, че правилата са изключително строги, не трябва да заговарям Котоошу, да не говорим за треньора, неговия „мастер”, не трябва да седя с изправени напред крака, не трябва да говоря по телефона и т.н.
Единствените посетители сме аз и придружаващата ме дама от Япония. Заставаме точно зад „мастера” - внушителен господин, със строго изражение, огромни ръце, ръст над 200 сантиметра, който може да те събори само с поглед. Дамата до мен, очевидно разбрала, че веднага ще се опитам да заговоря Котоошу, ме моли да не го правя: „Виж мастер-а, много е строг, трябва да се пази абсолютна тишина, по-добре недей”, шепне ми тя.
Само след секунди вече съм до въпросния „строг” мастер и му поднасям скромен подарък от България. На лицето му грейва усмивка.
„О, за Котоошу?”
„Не, за вас, но имам и за Котоошу”, учтиво казвам аз.
Тренировката за миг замира и мастера ми предлага да отидем до другия край, където е Котоошу. Без да съм разговарял преди с Котоошу, за мен ще остане загадка как е възможно един от тримата най-известни сумисти в Япония да бъде толкова земен и спокоен и най-важното – как е възможно да не бъде достатъчно известен в Япония. Разменяме само няколко думи, съвсем накратко. Отзад битката продължава да тече.
По програма трябва да останем точно 60 минути, но за първи път нарушаваме стриктния протокол с разрешение на мастера и оставаме два часа. Истинските битки тъкмо започват. Котоошу е с висок ранг и се бие накрая. За самата битка, как да кажа, става ти жал за противника. Блъскан в стената, изхвърлян за секунди от очертанията на тепиха, изпотен, плачещ почти, с развята прическа, безпомощен, той буквално е прегазен от Котоошу.
В съседната стая вече се чуват съвсем тихо, но отчетливо, домакински уреди. На дървена дъска се реже нещо с равномерни движения. Приготвя се обяд.
Махаме за чао и тръгваме към следващата среща, Олимпийският комитет на Токио по кандидатурата на града за домакинство на летните олимпийски игри през 2016. Там ще стане дума за друг „славен” българин, Иван Славков.
