Не разпознаваме, че се разболяхме в по-слаба форма отново от болест, близка до тази, от която страдаше обществото ни през 90-те години на миналия век - разделението на обществото. Кулминацията на тази болест беше 1997 г., след това царят прекрати поляризацията, но тя беше възкресена отново през 2008 г. Днес елитът изкуствено прави опит да нагнетява напрежение, защото губи своята представителност. Тезата е на социолога Андрей Райчев, който в интервю за Дарик коментира поуките за власт и общество 17 години след 4 февруари 1997 г., когато БСП върна управленския мандат.
По думите му по време на управлението на Бойко Борисов противопоставянето се е нагрявало и то не само в една посока. „Сега вече година сме просто в поляризационен режим - два елита, които не се понасят, които толкова се мразят, че не си вярват дори за това да се питат един друг колко е часа, камо ли да се разберат за някакви приоритети", посочи Андрей Райчев. Според него обаче докато в началото на демокрацията разделението в обществото на „сини" и „червени" е било не само на върха, а е стигало до разводи в семействата, днес противопоставянето било изкуствено - елитът прави опит от него да извади допълнителни сили чрез телевизора.
Има необходимост от компромис в политиката, но шанс няма, коментира още Райчев. През 1997 г. страната беше с ужасни проблеми, сега проблемите ни обаче не са по-малки. Вземете демографския проблем - за няколко важни въпроса трябва да са новите съгласия, допълни той.
Като гледате ситуацията в политиката и държавата ни с днешна дата, стигаме ли до вечния извод, че не се учим от историята и нейните грешки нито като общество, нито политиците ни като хора, които сме излъчили?
Това е известно изречение на Георг Хегел, който казва, че единствената поука от световната история е, че хората не си вземат поука от световната история. Това е известна черта и има елемент на истина, но не е съвсем така. България се учи от грешките си и обществото се учи от своите грешки. Друг въпрос е, че тя вероятно не умее да разпознава ситуациите като приличащи на нещо предишно. Аз мисля, тези дни - 4 февруари, ние не разпознаваме, че се разболяхме, в по-слаба форма от болест, близка до тази, от която обществото ни беше болно през 90-те години. Мисля така. Нашето общество много силно се раздели около 90-та година,то се поляризира рязко на червени и сини, ако помните.
Помним.
Това не беше разделение само някъде във върха на обществото. То отиваше до най-голямото дъно. Аз имам приятели, които се разведоха заради политика, на сини и червени се разведоха, имаха и деца. Тази болест продължи 10-на години и 4-ти февруари е нейната кулминация. На 4 февруари 1997 година едната половина на нацията отстъпи на другата властта, без да има формално основание за това. Те бяха спечелили изборите, бяха легитимно правителство, те имаха право да съставят и не съставиха, за да не се скъса нацията на две. Затова някои казват преврат. Не е преврат, защото превратът е насилствено действие. Тук имаше заплахи, брожение, имаше една рухнала икономическа ситуация, но не мина през някакво насилие, мина през легитимни неща. И България може да поздрави тези хора, защото в един много тежък момент ние успяхме да действаме по процедури, по реда, не с насилие, не с прекъсване и не с това, че някой, който се смята за абсолютно прав, ще удари по масата, ще вземе на другия думата, и ще вземе властта. Още нещо да напомня. Тази поляризация, това разделение на обществото продължи някъде до края на режима на Иван Костов, на управлението на Иван Костов. Царят я прекрати. Човекът, който ни излекува от двуполюсната болест, от разделението на нацията на сини и червени се казва Симеон Сакскобургготски. Царят я прекрати със самото си поведение, не се очакваше той да взема някакъв реванш и така нататък. Той се яви като помирител на нацията, започна да говори, че всички сме българи. При първото си правителство още, при самото си влизане във властта покани и сините и червените да управляват заедно.
Да, факт е, че спря тази ожесточена реторика, която преди това се чуваше, дори трибуната на парламента не беше така ожесточена.
И спадна, няколко години ние живеехме спокойно, до 2008 година, ако ме питате, когато това същото се възкреси пак. 4 години години при Борисов това се нагряваше, нагряваше, такива противопоставяния едни на други. Не само на сини и червени, не само гербери и социалисти, не само това. Ако помните имаше едно нагряване по лекарите. Лекарите са убийци, които мачкат децата ни ... Имаше срещу богатите, срещу турците, циганите, срещу отделни прослойки и професии и така нататък. Тоест ние почваме пак да влизаме в това нагнетяване едни срещу други. И в момента се навършва, някъде около една година, когато сме просто в поляризационен режим - два елита, които не се понасят, които не могат да се разберат по никакъв въпрос, които толкова се мразят, че не си вярват, да се питат колко е часът не си вярват, камо ли да се разберат за някакви приоритети.
Тъкмо това ми се искаше да ви попитам. Докъде се простира компромисът в политиката и има ли шанс родната политическа класа, в името на обществото, а не на някакви партийни или части корпоративни интереси, да почне да прилага това нещо наречено компромис?
Има необходимост, шанс няма. Ще ви обясня защо. Когато кажем Волен Сидеров ние имаме предвид не човекът Волен Сидеров, колкото и да е интересен, готин, все едно как го виждаме, а имаме предвид хората, гласували за Волен Сидеров. Това са 250 000 души. Когато той си отвори устата и говори неща, които не ни харесват, на повечето не харесват, това говорят тези 250 000 души. Той е представител. Когото кажем Сергей Станишев, имаме предвид 1 милион народ. Когато кажем Бойко Борисов - 1 милион и сто хиляди. И когото Борисов си говори със Станишев лоши работи, този милион говори на другия милион едни лоши работи. Такава е природата на демокрацията, такова е представителството. Сега обаче ще ви обърна внимание върху следното обстоятелство. Има невероятно нагнетяване между ГЕРБ и БСП, между Станишев и Борисов. Има ли такова нагнетяване между един милион българи и друг милион българи по места. Виждате ли го на пазара, в къщи, в клуба?
По едно време протестите провокираха някакви такива усещания.
Пред телевизора, вечерта. Да, ама не като ходя на работа да сме настръхнали с колегите - едни мислят едно, други друго. Не като ходим на разходки или като заведем детето на басейн, или като отидем на почивка и така нататък. Взимаме, според мен, изкуствено противопоставяне, което не съответства на някакво противопоставяне на нацията. Ще ви дам най-драстичният пример в това отношение. Извинявам се, че споменавам за втори път господин Сидеров. Волен Сидеров направи една история пред джамия, някаква националистическа демонстрация, те да престанат да се молят пред джамията, той запали килими. И какво направи? Гадна националистическа работа направи. Той очакваше, че народът ще подхване това. Не само не подхвана, но настръхна... Тоест това е една илюстрация за нещо, което твърдя, че се случва в България. Понеже елитът губи своята представителност, понеже все по-малко хората ги слушат като техни представители, понеже им е представител от немай къде. Понеже той не толкова иска Станишев и Борисов, а просто не знае за кого да гласува, и гласува за този, който му е по-малко гаден. Понеже се губи тази връзка между елит и маса, понеже елитът губи силата си за представител, той се мъчи от противопоставянето да извади допълнително сила. Това не е някакво напрежение в народа, което е в телевизора, а напрежение в телевизора, който се опитва да зарази народа, казвам аз.
Добре го казахте. Трудно е да се сравняват периоди по стъпки и всяко събитие си има своите мотиви и аргументи, но според вас, по-мъдро ли постъпи Първанов през 1997 година в сравнение с Първанов през 2014 година с този нов политически път, който поема?
Това е съвсем друг вид отговорност и съвсем друга съдба. Първанов, Добрев са двама души, на които действително трябва, гледайки историята през 1997 година, да направим поклон. Те предпазиха народа от агресия. Ако не бяха те... Те направиха автоагресивен акт, политическо харакири пред публиката - сами си вземаме властта, сами предаваме властта на други. Защото имаха всички права и никой не оспорваше, че той има право да стане министър-председател. Но го направи, Добрев, и Първанов като шеф на партията, на един месец шеф на партията, много млад, но застана и смело подкрепи с голям вътрешен риск за себе си. Направиха тази автоагресия и по този начин не дадоха възможност на България да влезе в нещо, което виждаме в Украйна в момента, и което сме го виждали в Сърбия, да кажеш, че са много различи страни от нас. Това е гадна история, която щеше много....Имайте предвид, че гражданската война, преди да започне, тя изглежда като едни намерения, едни речи, пламенни истории, всички са чистички, белички. Щом запръска кръв, всичко озверява, всичко се забравя Тя сама започва себе си да храни - гражданската война. На третия месец вече никой не помни и защо са се сбили. Той вече помни само, че сестра му отишла или брат му не знам какво, баща му еди какво си, и край. И там започват едни работи по своя логика. И ние избягахме от тази възможност. И между другото си разчистихме пътя към НАТО, към Европа.
За днес обаче да ви питам, паралелът...
Няма такава история. Цената не е през гражданска война. Страната изпитва невероятно недоволство от своя елит. Елитът като цяло е поставен под огромно съмнение. И хората просто не им вярват, смятат, че са лъжци и крадци. Това не е справедлива оценка. Всяка оценка като цяло е несправедлива. Да кажеш всички цигани са еди какви си, вече е грешка, защото няма такова нещо - всички цигани. Това е само в главата ти.
Общият знаменател винаги вреди.
Да, като кажеш целият елит краде, това е лъжа, това не е вярно. Но чувството, че всички са крадци и лъжци е реалност в България. И това отчасти се дължи на все още погрешното им виждане, че те могат чрез натапянето на противника да излязат те в бяло. Това няма да стане. Те ще излязат в бяло, когато успеят да убедят нацията, че с общи усилия се опитват да направят нещо за нея.
Дано днешният повод да даде възможност на политическата ни класа да си вземе поука от това как можеш да направиш крачка назад, за да извървиш няколко напред, и нещо конструктивно да заложи в призмата за в бъдеще пред играчите на политическият ни терен.
Може ли още едно изречение? Тогава страната беше с ужасни проблеми, огромни, трудни. На фона на тези проблеми личните страсти бяха погасени, проблемите бяха решени. За жалост нашите проблеми не са толкова бързи, но не са по-малки. Вземете демографския проблем. В страната се родиха по-малко от 60 000 деца. Това е огромен проблем. Да, не веднага, но огромен. Такъв тип трябва да са новите съгласия. Те не трябва да са прегръдки на тема политика, да престанат да се карат. Но по няколко важни за страната въпроси, един от тях е демографският, да се разберат.
