Създаването на единен регистър на психично болните в България е добра и необходима стъпка, но това не е панацея, защото тези хора се нуждаят от комплексни грижи. Това коментира в интервю проф. Вихра Миланова - национален консултант по психиатрия.
Управляващите заговориха за създаването на единен регистър на хората с психични проблеми след инцидента с Петър Петков от Лясковец, който уби един полицай и рани други трима по време на операция по задържането му заради отправени от него заплахи да стреля по ученици в близкото училище. Темата за регистъра се поставя за пореден път през последните няколко години и то отново след инцидент с човек с психични проблеми.
По думите на проф. Миланова регистърът е само част от проблема, но е нужна система от грижи, служби, които да проследяват тези хора, когато излязат от психиатричните клиники. Има и много противници на идеята за регистър, не само от страна на пациентите, но и от правозащитни организации - важно да се прецени добре кои случаи да бъдат вписвани в базата данни, която ще е достъпна само за специалистите, коментира още тя. Допълвайки, че не трябва да се стига до другата крайност - всички, които са потърсили психиатрична помощ да бъдат вписвани в регистър.
Хората с психични заболявания не трябва да се демонизират, те не са по-страшни от другите - те извършват под 10 процента от тежките престъпления, коментира още проф. Вихра Миланова. Eто какво още каза тя пред Дарик:
Тези проблеми се дискутират навсякъде по света, не са само тук. Такива големи дискусии има в много страни, слава богу. Лошото е, че по такива поводи става дискусията. Що се отнася до болните, хората, които се обръщат към нас, получават помощ. Въпросът е колко тази помощ, която получават в момента, може да бъде продължена по-нататък. Става дума за приемственост, като отидеш на едни специалист, следващ и така нататък, веригата да работи безотказно.
От години говорим за единен регистър на психичноболните у нас. Защо се бави това?
Има много противници на това, че то по някакъв начин е нарушаване на правата на пациентите. И не само на пациентите, и правозащитни организации, и експерти са против. Това е сложен въпрос.
Има съпротива, казвате?
О, как, разбира се. Това е една от причините да не се случи досега. От друга страна, искам да ви кажа, че трябва да се изработят нормативни документи, с които да се прави това. До 2001 година ние ги диспансеризирахме задължително всички. След това отпадна задължителната диспансеризация и след това няма. Вероятно трябва да не се стига до другата крайност - всички болни да бъдат в регистър, а само тези, които действително представляват риск за обществото. То не толкова тежките заболявания, колкото хора, които са извършили или има риск да извършат агресия или представляват опасност за себе си и околните. Всички хора, които се обръщат за помощ, не е редно да попадат в такъв регистър. И много хора се безпокоят - стигма, а после как ще докажеш, че нямаш проблем. Изобщо да не се отиде в другата крайност.
Иначе казано, не е въпрос според Вас толкова на пари и организация, колкото на дискусия, която още тече в обществото.
Има го това нещо. Макар че мисля, че повечето хора вече се убеждават, че е необходимо да има електронна система, която да дава възможност за проследяване, за справки и така нататък.
Ако може да се смята, че това е добра новина, че здравният министър съобщи, че такъв регистър ще бъде създаден до есента, намерени са средства по норвежкия механизъм и част от тях - тези за психично здраве, ще бъдат насочени за изработването на такъв единен регистър, оптимист ли сте, че най-после поне професионалистите ще могат да ползват поне тази база данни?
Това е добре, но не е само това. Това е част от проблема. Това не е панацеята - като има регистър и всичко се оправя. Нали трябва да има служби, които след като излязат тези хора от болничното пребиваване, да ги поемат, да ги проследяват. Тоест става дума за много повече, за система от грижи.
Ако приемем, че тревожността, а от там и заболеваемостта нараства във времето, имаме ли право да бездействаме и като държава, и като институции, и обществото, защото в случая...
Повече грижа трябва да има за тези хора. Не е само да ги сложиш в база данни, грижа трябва да има. Хората, които са осигурени, получават безплатно лекарства, ако има кой да ги следи. Хората, които не са осигурени, могат да си купуват. Лекарствата вече не са така скъпи. Няма други служби, които да поемат по-нататък грижата за тези хора, защото дори да получат медицинска помощ, те имат нужда от психологична и социална, даже бих казала комплексна грижа една част от тях да се обучават да живеят самостоятелно.
Може ли да се стъпи на настоящата структура в държавата или тепърва трябва да се създават по ваше виждане нови служби, нови органи.
Тези служби трябва да са със социална насоченост. Що се отнася до медицинската част, тези хора горе-долу получават помощ. Но извън медицинската помощ, има много други - да погледнеш дали на този човек не не му е изтекъл протоколът за пенсиониране, дали може да ползва всички права. Те, ако нямат близки хора, как се оправят? Трябва много добре да се огледат нормативните документи за принудителния начин на лечение, да има възможност да се съкрати тази процедура, да се улесни, да не е толкова тромава. Въпреки че тя е доста облекчена, но може още повече. Да има съвместни програми заедно с Министерството на труда и социалната политика и агенцията за социално подпомагане.
Каква част са онези хора, които действително имат тежки проблеми, но никога не са обхванати от грижи? Говорим на жаргон за "ходещите луди" по улиците.
Никой не може да ви каже. Тези, които се лекуват, ходят по улиците, няма къде да ходят. Но трябва да има друг вид грижа за тези хора. Те не трябва да бъдат както някои журналисти твърдят "Защо не ги прибирате?, Те не могат да живеят в институции, напротив, колкото е възможно институциите да се отварят и тези хора да бъдат извадени от институциите, но да има съответна и адекватна грижа за тях. Около 20 на сто от населението има или е имало някога психиатрични проблеми. И от многогодишни чужди изчисления, които са правени, може да се каже, че около 12 000 на 100 000 души население имат нужда от активни медико-социални грижи и медицинско обслужване. Може да се каже, че приблизително 80 на сто от тези хора могат да живеят съвсем спокойно извън институциите.
Въпросът е обаче някой да го констатира и да се знае, да се контролира този процес.
Как приемат лекарствата, дали си изпълняват всички указания, как минава времето им, всички тези неща са нормални и трябва да се случват. Големият проблем на тези заболявания, е, че тези хора носят голяма загуба на икономическа продуктивност и социален капитал, защото тези заболявания са инвалидизиращи болести. Психиатрията като медицинска наука е отишла доста напред, но грижата за болните като че ли изостава. Тоест ние имаме много лекарствени средства, с които можем да държим тези хора извън институциите, еднократно в деня да вземат медикамент и да се чувстват добре, да работят, да са самостоятелни и независими. Нека тези хора да не се демонизират, няма страшно. Те не извършват повече престъпления от така наречените здрави хора. Хората с тежки психични заболявания извършват под 10 на сто от големите престъпления. От хората с психични отклонения най-рискови са тези с личностовите разстройства, а тези с шизофрения и афективни разстройства не са толкова страшни, но независимо от това трябва да бъдат лекувани. И друго е много важно - че има начини, по които хората да бъдат убеждавани, да не бъдат маргинализирани и отхвърлени изцяло. Защото тогава винаги става по-зле. Ето, в Лясковец се оказа, че всичко хора са знаели, че Петко Савов има проблем. Най-вероятно той не е стигнал до психиатър. Психиатър може да помогне, когато застане до този пациент. Ние можем да дадем съвет, да кажем: да, този човек го заведете на доктор, потърсете помощ. Но не можем да отидем в дома на хората. В такива случаи трябва и личният лекар, и социалните служби... Това е комплексна грижа за хората, изпаднали в такава беда, близките също. Дано регистърът помогне. Защото пак казвам, това не е панацея, а внимателно трябва да се подходи кои хора ще попаднат в него. Не може всички, които имат проблеми, да бъдат вкарани вътре.
И кой ще има достъп до него?
той трябва да бъде само за служебно ползване. Даже ако искате и за издаване на разрешително за притежаване на оръжие той да служи. Вие разбирате, че всеки психиатър, който прави оценка, той не знае какво се е случило с този човек преди тази среща.
