Борбата и художествената гимнастика са два коренно противоположни спорта. Te са сред най-популярните олимпийски спортове и през годините България е печелила значителен брой медали в тях на световно и олимпийско ниво. Въпреки това обаче в последните години родните клубове не получават толкова финансиране, колкото получават други, по-разпространени спортове. Затова и често се налага тези клубове да търсят частни спонсори, а треньорите лично да ходят, за да се рекламират по училища и гимназии. За тези, които се запишат да ги тренират, възнагражденията са значителни - и в спортен, и в житейски план.
За това разказва Дилиян от столичния клуб "Славия", навлязъл в спорта преди по-малко от две години:
Как реши да започнеш с този спорт?
Нямаше какво да тренирам и исках да се запиша на нещо по-хубаво, по-динамично.
Борил ли си се в състезания?
Да, борил съм се и в Републикански първенства. През 2010 г. в Сливен станах втори на 47 кг.
Какво най-много ти харесва в този спорт, на какво те учи той?
На всичко - хватки, да бъдеш по-спокоен човек, на дисциплина, изобщо на всичко.
Макар и индивидуален спорт, приятелствата които се създават сред борците, са толкова силни, колкото и в отборните спортове. По време на тренировка те оставят своите грижи и социални задръжки в съблекалнята, след което на тепиха вече всички са равни. За своя спортен и житейски опит разказва младият Мохамед от Афганистан, дошъл в България със своето семейството преди десетилетие, малко след началото на войната в неговата родина:
От колко време се бориш?
От година и половина.
Как така решихте да дойдете в България със семейството ти?
В Афганистан имаше война, не можеше да се живее спокойно. Затова решихме да дойдем тук. Отидохме в Иран, в Пакистан и в други държави и от Турция дойдохме тук.
Какви ти бяха първите впечатления от България?
Нямах впечатления, защото бях много малък, нямах преценка за това. Когато напуснахме, съм бил на шест-седем месеца.
Поддържате ли връзка с тамошните ти роднини и приятели?
Да, имаме скайп. Свързваме се, говорим си... Особено с чичо ми и с вуйчо ми.
Имал ли си възможност да се връщаш там?
Да, ходихме миналата година за месец, видяхме се със семейството и се прибрахме.
Кой е майчиният ти език?
Фарси.
Лесно ли ти беше да научиш българския?
Много!
Би ли желал да се върнеш там, ако се подобри ситуацията там да поживееш?
Ще поживея там, ако се подобри ситуацията, но ще се върна пак тук. Свикнал съм. Тук са ми всичките приятели...
За трудностите в подбора на млади спортисти разказва треньорът по борба Стоян Петков, бивш балкански, както и европейски шампион в спорта.
Труден ли ви беше подборът на деца?
Много труден беше в началото, започнахме с по едно дете, второ и постепенно се посъбраха към петдесетина души, от които останаха около 27-28 деца. В интерес на истината, за тези две години имаме медали от деца - от категории "момчета" и "кадети". Трябваше да се ходи по училища - всъщност ние продължаваме да ходим, защото просто няма откъде другаде. Ние нямаме готови борци. Децата ги взимаме от улицата и започваме от "А", за да стигнем до "Я".
Как бихте рекламирал борбата за нови хора? Какво бихте им казал, за да ги приобщите към вас?
Бих им казал, че борбата развива и оформя всички качества като спорт, като цяло. Нека първо да дойдат в залата, за да видят за какво става въпрос и ще установят, че борбата е много хубав спорт.
При момичетата също се изисква еднаква, ако не и по-голяма отдаденост - при тях в художествената гимнастика. За вложения труд, успехите, както и за паденията в този труден за овладяване спорт разказва бившата златна медалистка в републиканско първенство по естетическа гимнастика - Никол Николова.
От колко време се занимаваш с художествената гимнастика?
От осем-девет години.
Какво те накара да влезеш в този спорт?
По принцип като малка съм била много палава и майка ми е решила да ме запише на някакъв спорт. Започнах от петгодишна. Хареса ми спортът, започнах по няколко пъти в седмицата да ходя и вече го тренирам всеки ден и в събота. Започва се по два-три пъти седмично по два часа. Леки упражнения...
Колко време отнема преди да захванеш някой уред?
Доста, може да отнеме една-две години, зависи как се развиваш. Защото все пак, за да вземеш уред и да те пуснат на състезание трябва да можеш упражнения, които да ти включат в съчетанието, като шпагати, скокове и така нататък. Първоначално се играе без уред и с въже, после се включват топка, обръч и вече на моята възраст - "старша", както и "жени" - с лента, бухалки, всички уреди се включват.
Кога за пръв път участва в състезание?
В "Цветята на България" на 1 юни, когато бях на седем години. После започнах на Републикански да ходя, като станах осем-девет годишна - на "младша" възраст. С ансамбъл сме печелили на Републиканско първенство сребърен медал, а в естетическа гимнастика сме взимали първо място. Естетическата гимнастика е като художествената, но се играе без уред и с повече деца, осем или девет деца и е по същия начин, със същите упражнения.
Била ли си на състезания извън България - европейски, световни?
На такива все още не, защото има голяма конкуренция, но съм била на международни турнири - в Америка взех два бронзови медала, голяма конкуренция имаше; били сме в Гърция, в Испания...
Ще участваш ли догодина в Олимпиадата?
Силно се надявам, но наистина в "жените" има много голяма конкуренция и не мисля, че е възможно на моята възраст. Има ансамбъл на Олимпиада и индивидуално явяване. Мисля, че всяка държава има право по две състезателки.
Случвало ли ти се е някога да получиш травма?
Да, чупила съм си двата глезена. По всяко време може да се случи такова нещо. Единият път бях на състезание и почти в края стъпих на криво от един скок. Счупи се и... Някои казват, че спортът е за здраве, но всъщност вече елитният спорт хич не е за здраве! Като започнеш да се занимаваш доста сериозно, се получават травми, понякога наистина доста сериозни. Но аз имам амбиции за световни нива и не мисля скоро да се отказвам. Искам да достигна възможно най-високия си връх.
Какво е чувството да спечелиш?
Злато съм печелила на естетическа гимнастика. Бях малка, на девет години. Като чух новината се разплаках от радост. Просто си отдъхваш и виждаш каква е наградата за всичкия ти труд.
