Френският фотограф Фредерик Шобен колекционира сгради, построени по каноните на комунизма и утопията, и ги събира в книга. Преди няколко месеца той издаде „Фотографии на Космически Комунистически Конструкции” (Cosmic Communist Constructions Photographed). Изписано на английски, първите букви формират добре познатата абревиатура СССР.
Според ексцентричния французин сгради от типа на „летящата чиния на БКП” на връх Бузлуджа всъщност са произведение на свободата, която са имали безименните архитекти на социализма заради абсолютната им липса на знания за тенденциите в световната архитектура. „За нас, хората от другия свят, нещата са хем подобни, хем различни. Точно тази близост прави всичко дори по-интересно, отколкото да посетиш някое африканско племе”, споделя в интервю за Дарик Шобен, който мнозина на Запад смятат за обикновен „Осталгик” - или носталгичен по всичко, свързано с бившия Източен блок.
И още: за това какво провокира един западен поглед върху утопичните сгради и предмети от тоталитаризма, за политическия контекст на мраморните здания по съветски шаблон, както и за т.нар. „тъмен туризъм” в бившите соцстрани:
(Фотографът Фредерик Шобен е очарован от най-иконичните екземпляри на социалистическата архитектура)
Кога за първи път пътувахте до Източна Европа? Какво си спомняте от това пътуване?
Аз съм главен редактор на лайф-стайл списание във Франция, което се казва „Citizen K”, и през 1998-а имахме идеята да направим специално издание за пътуванията в чужбина. Тъй като в списанието се стараем да даваме по-нестандартен поглед върху нещата, имах идеята да честваме отиващото си десетилетие от разпада на бившия Съветския блок. Първото ми пътуване беше до балтийските държави. Имах възможност да се срещна с Витаутас Ландсбергис, който тогава беше председател на Сейма във Вилнюс, и който е бил главния инициатор на прехода в Литва. Първоначално ме беше страх, защото ситуацията в тези държави тогава беше доста хаотична. Беше изненада за мен да открия този свят, той беше много различен и дори екзотичен – много повече дори от Африка или Азия. Роден съм в Камбоджа и исках да хвана някаква нова посока с нова за мен атмосфера. Исках да се изгубя в някаква нова среда и изобщо не бях разочарован от Литва. Пътуването ми беше доста кратко - прекарах два дни в тази държава и още толкова в съседна Естония. Там се срещнах с един композитор, който живееше в стара немска обсерватория от 19-ти век, намираща се насред нищото. Пишеше музика вдъхновен от звездите - беше луд, цялото място ми се стори такова и всичките ми разговори с хората там ми се сториха някак неловки. Когато бях отседнал в хотела на летището във Вилнюс, направо ме беше страх! Всичко беше странно, като започнем от вътрешния дизайн на сградата и стигнем до предметите... дори чешмата в банята беше само една и се движеше на някаква ос между мивката и ваната. Никога не бях виждал подобно нещо. Включих телевизора, нищо не разбирах, но имаше някакво криминално предаване. Никога не бях виждал подобни неща по телевизията - например труп на възрастна жена в някакъв разбит апартамент, направо кошмари. Бил съм два пъти и в България, запознат съм с някои сгради като например Бузлуджа.
Какво кара хора от Запада да са омагьосани от идеята за Източна Европа и социализма?
Аз изхождам от личното си предчувствие и винаги са ме привличали неща, които ми влияят емоционално, не съм много рационален човек. Но намирам, че повечето хора са привлечени от процеси на разпад. На каквото и да било. Със Съветския съюз това се случи в огромен мащаб. Това беше един цялостен свят, в който съществуваше една арогантна идеология. Всичко това се разпадна за месеци. Това е привлекателното, особено като се има предвид, че този въпросен свят е бил противоположен на нашия Западен свят. Той беше негов основен конкурент в продължение на половин век. Другата причина е, че такъв конкурент предполага и някаква близост – възможно е да проектираш самия себе си в позицията на този съперник. Чрез този огледален процес сме пленени от визията за онова, което е можело да бъде нашата участ, тоест разпадът на нашия свят. Особено, като се има предвид, че в момента сме насред епоха на тотален световен хаос, в който системата и принципите ни са подложени на изпитание. Затова този изчезнал съветски свят донякъде е бил и като алтернатива на модернизма и това е изключително интересно. Това си проличава като се вгледа човек в неговите останки. Например униформите на полицаите, колите, дори дръжките на вратите... Телефоните, телевизорите, мебелите - всичките тези неща са много близки до нашите, но все пак леко различни и изкривени по начин, който в чуждите очи ги превръща в нещо като елементи от филмов декор, като че ли са предназначени за някакъв научно-фантастичен филм. Помня веднъж как се возих в един самолет „Туполев” с перки и вътре седяхме един срещу друг като във влак! Всичко това е интересно за нас, хората от другия свят – нещата са хем подобни, хем различни. Точно тази близост прави всичко дори по-интересно, отколкото да посетиш някое африканско племе. Тази близост дори беше обезпокоителна. Много е странен в този контекст факта, че най-силната страна в света в икономически план е Китай - комунистическа държава. Това е много парадоксално.
Защо проповедниците на тоталитарните системи са се ориентирали и предпочитали тази внушителна архитектура, която в наши дни е станала по-скоро символ на една утопия?
Може би сградите изглеждат утопични, тъй като са с различен културен произход. Тук пак става дума за тънката разлика между този друг свят и нашия. Ако погледнете архитектурните произведения в Запада през същите години, там също ще намерите подобни сгради, които са също толкова изненадващи, колкото тези, които видях в бившия Съветски съюз. В Америка, Европа, Австралия или Южна Америка също има толкова шантави сгради, само трябва да ги потърсиш. Същевременно „утопията” е нормалният интелектуален процес на един свят, който се самопостроява и твори нови основи, за да си създаде легитимност. Една моя хипотеза е, че за да се е срутил този техен утопичен свят, сигурно е било защото разликите не са били достатъчно видими или радикални. Например, разликата с Китай беше радикална. Има голяма разлика между Запада и Китай, което не е характерно обаче за Съветския съюз. В Съюза хората започнаха да се омайват по Съединените щати и по идеята за американския начин на живот. Затова според мен загубиха войната. Те просто не можеха да се съревновават. Трябваше да творят разни неща, а нищо не правиха. Според мен това е защото съветското не беше достатъчно утопично.
(Националният Театър в Лондон, на брега на река Темза, е една от най-ненавижданите сгради в британската столица. Тя е пример на бруталистическия архитектурен стил наличен в Западния свят.)
Казвал сте, че и Източна Европа, и Запада са били много оптимистично настроени към бъдещето, за разлика от днес. Как бихте сравнил архитектурните стилове в тези две общества?
Ние изживяваме носталгия към тази стара идея за бъдещето. Сега ни е много трудно да предполагаме какво ни предстои, докато тогава перспективите бяха доста оптимистични. Важно е да се разбере защо хората сега са толкова заинтересовани от онази епоха, но самата тя включва много неща - освен съветската архитектура, и първите човешки стъпки на Луната, както и много други неща. Онези години, през които имаше съперничество, бяха много интересни, докато днес бъдещето е страховито. Днес вече няма такова съревнование и съперничество, но и нямаме идея накъде вървим. Голямата разлика е, че природата сега се е обърнала срещу човечеството, а това не беше така преди 40 години. Също така икономическата структура в Източния блок и в Запада не беше еднаква и поради това е било много по-лесно да се сътвори красива архитектура на Запад. Точно поради липсата на материали и административните пречки на Изток… Защото там системата е планирала всичко. Ситуацията в Източния блок не е била много различна от тази на икономика от Третия свят. Но пък затова архитектурата на Запад е нямало как да бъде толкова изненадваща, смайваща или внушителна. Докато на Изток идеята е била да се изрази силата на Съветския съюз и на съветската система чрез тази архитектура. Не ме разбирайте погрешно – аз лично не се впечатлявам от брутализма като архитектурен стил. По-скоро ме впечатляваха неочакваните форми, които са се изразявали в архитектурата през последните години на Съветския съюз. Тези форми за мен са много поетични и в много духовен стил, доста близък до експресионистичната архитектура от началото на 19-ти век. Докато най-лудите сгради дори не могат да се присвоят към който и да било стил. Много хора обръщат внимание на тоталитарните сгради в бруталистки стил, но това са по-скоро хора, които четат Джордж Оруел и считат тези конструкции като физическото изражение на даден тип страхове, които са внушени от литературата.
Справедливо ли е да се гледат тези сгради извън политическия им контекст?
Аз не съдя, и моята книга няма за цел да съди миналото. Не се старая да изразя каквато и да било морална оценка на комунизма. Просто се интересувам от творенията на тези „отшелници”, така да ги нарека - т.е. архитектите, които са изразявали едни много лични свои мечти. Аз успях да се запозная с много от тези архитекти. Някои от тях в момента са на постове, които ги задоволяват душевно, но други са в много лошо положение и са бедни. Интересното обаче е, че тогава те са се намирали в една система, която е била толкова подтискаща, че са се справяли с напрежението чрез възможността да изразят личното си въображение и визия, мечтата си. Тези конструкции, които съм събрал в моята книга, са най-специалните. Те са създадени от хора, които бих нарекъл „аутсайдери”. Или „естетически извратени”! Чрез архитектурата те са избягали от тежкото напрежение, давали са значимост на живота си и са се изразявали естетически. Другото парадоксално нещо е, че тези архитекти са
(Почивната станция „Дружба” в Ялта, Украйна. Висящ между пилоните е плувният басейн на станцията.)
Кои са най-интересните неща, които са споделяли с Вас тези архитекти?
Да Ви кажа честно, малко бях разочарован от тези срещи. Никой не ми каза нещо неочаквано, всичко беше много обикновено. С тези срещи се опитах да дам контекст на проекта си, да сложа рамка на цялата си концепция. Исках да знам доколко те са били информирани за тенденциите в архитектурата на Запад, дали са имали възможност да пътуват, дори в самия Съветски съюз, как функционират съветските академии. Например, естонският архитект Райне Карп ми разказа как веднъж са му разрешили да пътува в командировка до Чикаго, но през целия си престой е гледал града само през витрините на автобуса, с който са ги развеждали. Не са им разрешили да се разхождат по улиците. Нужна ми беше информацията им, но като цяло тя беше твърде техническа. Това, което успях да разбера най-напред, беше че самата възможност да бъдат упълномощени от държавата да построят нещо е била голям успех за тях. Дори след това, както при всеки архитект, е трябвало да се борят срещу бюрокрацията, за да успеят да изразят визията си. Сблъсквали са се с хора, които не са имали каквито и да било познания за архитектурата, но за това пък може би им е било по-лесно да сътворят неща, които са искали.
Как гледат местните хора в бившите тоталитарни страни на тези внушителни сгради и на съветските паметници?
Мисля, че те са толкова добре запознати с тях, че вече не им е останал никакъв интерес. Което впрочем е същото състояние, в което се намирам като се разхождам из Париж! Например, аз вече не се впечатлявам от Нотр Дам и от други забележителности. Другото е, че те гледат историческите събития и отхвърлят много от нещата, които са свързани с миналото. За повечето хора там съществува една много неясна връзка с миналото. Едновременно съществува и отхвърляне, и носталгия. Хората си казват: „Да, това беше ад, но същевременно поне имаше какво да ядем и къде да работим, имахме си и здравеопазване!…”, което вече не е реалността в Източна Европа. Но това за мен е една много праволинейна реакция към миналото, защото все пак има и друго, културно измерение. То води младото поколение, когато то предпочита да размишлява по тези творби, защото ако то не се замисли върху тези неща, се появява просто голяма необятна дупка…
Разбират ли младите в тези страни тоталитарните сгради? Изобщо интересуват ли се от тях?
Някои да. Макар, че на повечето изобщо не им пука. Но мисля, че това ще се промени. Мисля, че все повече хора се интересуват. Според мен, по-възрастните хора, които са живели в Съветския съюз, вече са изцяло погълнати от европейския и западния стандарт. Те вече не намират интерес в миналото. Докато най-младите, които нямат никакви спомени от комунизма, всъщност проявяват силен интерес към това „тъмно минало”. Между една държава и друга има съвсем малки разлики сред хората в осъзнаването на тези неща. Например в Талин има музей на архитектурата който се ръководи от млади хора които организират изложби на архитекти от 60-те и 70-те години на миналия век. Докато в Грузия президентът Михаил Саакашвили руши всичко възможно от този период - сигурно хората в България биха могли да разберат неговото мислене. Но същевременно, рушейки тези сгради в Грузия, той руши творенията на грузински архитекти. След което обаче, когато поиска да построи някоя нова сграда, той се обажда на негов приятел архитект италианец и му възлага
(Министерството на Пътищата в Тбилиси, Грузия)
В България разрушихме мавзолея на първия ни комунистически диктатор Георги Димитров, но не построихме нищо на негово място, премахнахме звездата Партийния дом, но пилонът остана да стърчи грозно. Какво трябва да се прави с такива сгради и паметници които, макар и мразени от повечето хора, са в централните части на големите градове и трудно можем просто да се отървем от тях?
Трябва да се излекува тази „алергия”! Трябва да има разграничение между онова, което си струва да се пази и да се смята за културен обект, и онова, от което няма интерес и което просто трябва да се премахне. Предполагам, че повечето сгради от този период би било редно да се премахнат, не само защото като постройки са твърде обикновени и унифицирани, но и защото материалите са твърде нискокачествени. Те са направо развалини. А какво е редно да се прави с едни развалини?… Но в същото време имате и някои съкровища, които трябва да се пазят.
Споменавал сте, че красивите за сгради символизират края на Съветския съюз, защото са строени най-вече по време на неговия залез. В същото време много от местните виждат в тях един вид продължение на живота на Съветския съюз, защото съхраняват неговата памет. Кое от тези две виждания е по-правилното или те могат да бъдат съчетани?
Според мен, България е част от европейската общност и нямате защо да се страхувате от комунизма. Нямам уроци, които да ви дам, но същевременно сигурно е по-добре да се гледа обективно на нещата. Въпреки, че е много трудно да се избегне политическото измерение, интересното за мен беше личният интелектуален процес който са изминавали архитектите. За мен те са пътеводители, пионери. Те са работели в един контекст, в който не са имали достъп до нашата информация. Те са се лутали. Една от целите ми беше да разбера до каква степен тези архитекти са можели да стигнат до важна за тях информация и какво са знаели за архитектурата като цяло. Излиза, че дори самите те не са знаели чак толкова за световната архитектура. Те са се движили като през мъгла. Така всеки един от тях е имал индивидуално интелектуално участие в това изкуство. Затова ги считам за пионери. Разбира се, говоря за специфични сгради, защото повечето, разбира се, са просто копия на еднообразни шаблони на съветския шаблон. Такива сгради няма в моята книга, аз не търсех това. Не целях да направя просто един каталог на съветската епоха. Всичко започна един ден през 2003-та, когато се озовах пред една много шантава сграда - Сватбения дворец в Тбилиси. Това е сграда, която щеше да си е съвсем на място в епизод на „Стартрек” или нещо подобно! За мен беше голяма изненада, защото всъщност гледах нещо, което не очаквах да видя в тази държава. И така започна
(Извънземните форми на Сватбения дворец в Тбилиси, Грузия)
Четох критично мнение за книгата ми в един англоезичен вестник в Русия, в който пишеше, че „въпреки интелектуалните ми претенции, аз просто съм изразявал чиста осталгия” - т.е., „носталгия към Източния блок”.
Но това не е вярно, не съм осталгичен! Просто се интересувам от един много необичаен интелектуален процес. Това е бил един променлив период. Архитектурата по същия начин е променлива. Това е интересното - прехода от един свят към друг, който се е развивал по време на съветската перестройка. Когато изведнъж е нахлула масовата информация от целия свят, с трясък са започнали да се отварят врати, а в същото време е трябвало да се справят и със собствените си проблеми и традиции, с историята на руската и съветската архитектура. Архитектите са съчетали авангардното от 20-те с новата информация и са го смесили - това за мен беше най-омайващото.
Забелязал ли сте специфични прилики и разлики между архитектурните стилове в азиатските комунистически страни и тези в Източна Европа?
Запознат съм с Виетнам и Камбоджа. От градоустройствена гледна точка, Пном Пен в Камбоджа е град, „закован” в 50-те, в периода преди войната там, когато още е бил под западно влияние. Така че той е модернистичен град и сградите са на камбоджански архитекти, но в стила на Льо Корбюзие. Интересното е, че през периода на Червените кхмери страната беше като че ли анексирана от Виетнам и съответно се е оказала под руско влияние. Има сгради, като например местния университет, построен от виетнамците, който е в същия стил, който ме привлича. Според мен, подобни сгради са още по-интересни точно в такива „периферни държави”, включително в България и в бивша Югославия. Като количество тези сгради са дори повече отколкото в Русия. Бих
(Кралският университет в Пном Пен, Камбоджа)
Защо според Вас Куба е успяла до голяма степен да избегне тази вълна?
Помнете, че Куба е била под блокада в продължение на половин век. Там икономическите условия са били страховити. В момента пиша статия за Академията на изкуствата в Хавана, която е една много впечатляваща серия от сгради, построени през 60-те години. В самото начало на революцията Кастро решил, че местният клуб за голф, който е обхващал голяма площ, трябва да се национализира и да бъде превърнат в университетско градче - Академия на изкуствата. Той наел един кубински архитект, Рикардо Поро, който е натурализиран французин. Поро наема двама италиански архитекти и тримата сътворяват нещо невероятно - концепцията им бих я описал като „еротична архитектура”. С много зелени площи помежду им те са построили няколко факултета - по балет, модерни танци, музика, класическо изкуство. Всяка от тези сгради, построени в това огромно пространство е с различни извити и обли форми. Строили са тази академия от 61-ва до 65-та година, но в един момент държавата решава, че този проект трябва да бъде прекратен, защото не съвпада с наложената им социалистическа идеология. Всъщност през този период в Съветския съюз не се е произвеждало нищо интересно в областта на архитектурата. Този терен в Хавана остава така недовършен около две десетилетия и обраства със зеленина. Същевременно, проектът става световноизвестен и се коментира във всички архитектурни списания. Толкова е силно влиянието му, че накрая
(Органичните форми на Факултета по Балет, част от комплекса на Академията на изкуствата в Хавана, Куба)
Как реагират местните хора на Вашия интерес към държавите им и по-специално към социалистическото им минало?
Понякога чувстват гордост, някои хора успяват да разберат мисленето ми. Помня, когато се опитвах да снимам една много красива турска баня в Алмати в Казахстан. Тя е част от много красив комплекс, строен през 80-те, наречен Арасан. Имах среща с човек там, но охраната реши да не ме пусне да вляза. Много се ядосах и изведнъж се появи една жена която щеше да се къпе, разбра какво се случва и им вдигна скандал. Беше около 60-годишна, местна журналистка и в крайна сметка ме пуснаха след като тя извика шефа на местната полиция! Според мен самата жена осъзнаваше ценността на тази сграда и затова реши да застане на моя страна.
(Банята Арасан в Алмати, Казахстан)
И друг път ми се е случвало подобно нещо, така да ми се отварят врати, и винаги съм го смятал за приятелски и дори горд жест от страна на местните хора. Защото за тях е неочаквано някой да прояви подобен интерес към страните им. Интересното е, че западняците и особено западните фотографи са привлечени от това, което бих нарекъл „тъмен туризъм”, т.е. търсенето на „оруелската” представа за реалността. Има една такава странна нишка в любопитството на хората към неща, които се разлагат и разпадат. В модерната фотография е интересен факта, че повечето от произведенията за Русия се асоциират точно с този вид тъмна представа за реалността. Това се прави целенасочено - да се снимат пияници и бездомници, развалини… това е необходимо на фотографа, за да продаде снимките си на някое списание. Моята цел обаче беше точно противоположната - да покажа нещата възможно в най-положителната им светлина. Не защото съм комунист, а просто защото в тях има красота! Те заслужават да бъдат показани по този начин!
