На 26 май сръбската полиция щракна белезниците на един човек, който беше търсен в западната ни съседка, с всички средства или пък наужким, в продължение на 16 години. След ареста на Ратко Младич отвсякъде „потекоха" възторжени коментари и благодарности към властите в Белград за волята да хванат и изпратят в Хага поредния военнопрестъпник.
Дарик потърси и друга гледна точка - тази на самите сърби, част от които протестираха по улиците срещу екстрадицията на генерала в Международния трибунал. Историкът д-р Боян Алексов от Лондонския университет от години се занимава с модерна история на Югоизточна Европа и по-специално на родината си Сърбия.
Разговор със сръбския историк д-р Боян Алексов за това как сърбите възприемат ареста на Младич, за манталитета на западните ни съседи, за историята, която е спомагала за оформянето на този манталитет и за противоречията между религиите на Балканите:
Сръбският президент Борис Тадич обяви, че Сърбия не е знаела къде се намира Ратко Младич. Колко е вероятно това да е истина, имайки предвид, че е живял в градче недалеч от Белград?
Това е официалната позиция и сигурно никога няма да разберем какво всъщност се е случило. Смятам, че това е малко вероятно, тъй като Младич не е живял в някое отдалечено или скрито място, а в село и то недалеч от главен път. Живял е със свои роднини, не би било трудно властите да проучат фактите, ако наистина си даваха зор да намерят даден човек.
Подобрява ли се като цяло сътрудничеството на Сърбия с Международния трибунал за военните престъпления?
Определено се подобрява, Сърбия вече е предала почти всички търсени от трибунала в Хага лица. През последните 10 години се вижда, че позицията на сръбското правителство винаги е била по-скоро да съблазни Запада и Евросъюза, отколкото да погледне към миналото си, въпреки изявлението на Тадич, че с ареста на Младич Сърбия е затворила „една грозна глава" в своята история.
Виждате ли реални жестове от страна на Евросъюза към Сърбия?
Правят се стъпки - Сърбия получава помощи, въпреки че те не са големи и всъщност не подобряват по никакъв начин всекидневния живот на хората. Но проблемът не е там - проблемът е, че международната общност праща доста противоречиви сигнали. Тя няма ясно определена политика, позицията й се променя и това дразни сърбите, които се намират все пак в един посттравматичен преходен период в историята си. Друг проблем е предубеденият подход, при който само някои военни престъпници и престъпления биват наказвани. Самият трибунал в Хага разглежда отделни конфликти, като например Югославия и Руанда, докато безброй други по света сякаш не съществуват... А да не говорим за намесата на великите сили - всекидневно разбираме за това как се извършват нарушения на човешките права и военни престъпления навсякъде - в Ирак, Афганистан, Либия, и виждаме неравнопоставения подход в това кой бива преследван и кой - не.
Какво можем да научим за манталитета на един народ, когато обикновени хора, които дори не гласуват за националистически партии, по свое желание укриват военнопрестъпници, какъвто е случаят с Младич?
Не съм психолог, но мога да отговоря от позицията на историк. Младич е бил генерал в Югославската народна армия. Тази армия след Втората световна война е екзекутирала десетки хиляди пленени вражески бойци. Сигурно не се знае в България, че след като паравоенните формации, по-специално сръбски националисти, хървати и други, са избягали към Австрия в края на войната, те биват задържани от британските войски, които веднага ги връщат на югославските партизани начело с Тито. Не се знаят точните цифри - но се знае, че са между двайсет хиляди и сто хиляди, като сред тях е имало и цивилни. Всичките тези хора са екзекутирани от югославската армия. Никой никога не е бил обвиняван за това - нито в Югославия, нито във Великобритания. Това е контекста на тази победоносна югославска партизанска армия. После, тя изгонва стотици хиляди етнически германци и убива още хиляди. Селото, в което Младич се е криел, навремето е било 100% етническо германско, но всички негови жители са били или изгонени, или избити в построени след войната концентрационни лагери. След това в къщите на германците са заселени сърби, най-вече от Босна. От тази гледна точка можем да разберем манталитета на генерал Ратко Младич, защото той е израснал в тази среда и традиция, с този начин на мислене. Въпреки че се е знаело, че това са престъпления, в Югославия тези събития никога не са били представяни като такива, а като „правосъдие", наложено от победителите, защото германската армия, и то не само SS, също е извършвала ужасяващи престъпления... Не ме разбирайте погрешно - престъпленията на Младич са зловещи и той трябва да бъде наказан за тях, но като историк съм длъжен да ги погледна в перспектива и да дам историческия им контекст. Разбира се, медиите никога не биха представили тази допълнителна информация...
Населенията в Сърбия, Хърватска, Босна и Херцеговина и Косово страдаха много по време на войните през 90-те години на миналия век и военни престъпления са извършвани от всички страни в конфликта. Защо, според Вас, винаги сърбите се представят като много радикализирани и националистически настроени?
Най-напред, Сърбия е най-голямата от държавите, наследнички на Югославия, и сърбите бяха най-многобройния народ. Като следствие от политиката на Милошевич, като наследник на цялото въоръжение на югославската армия и като най-воюващата сила в конфликтите по време на разпада на Югославия, най-общо погледнато може да се каже, че тя е отговорна за повечето извършени престъпления. Сърбите тогава са имали най-многобройните и тежковъоръжени сили. Казвайки това, медийната картина е отделна тема - медиите си имат собствена динамика и от две десетилетия насам Сърбия и сърбите се представят като „лошите" - това донякъде е реално, но до голяма степен е и несправедливо. Много по-лесно е за медиите да правят проучвания и да обвиняват за извършени злини една малка страна като Сърбия, отколкото да правят същото по отношение на някоя велика сила. Винаги е било така в историята и продължава да бъде така.
Югославия преди падането на комунизма беше някъде между Запада и социалистическия блок - до каква степен се е отразило това на сръбския манталитет и доколко последвалия разпад е наранил гордостта на сърбите като народ?
Наранена е, но това е заради политиката на Милошевич и на липсата на способност у лидерската класа в Югославия да се адаптира към световните промени. Дълго време Милошевич и сръбският елит продължаваха да се държат като че ли дивизиите от времето на Студената война още съществуват и отказваха да приемат действителността. Същото може да се каже и за сърбите, които през 90-те бяха изолирани и станаха жертва на международни санкции и ембарго. Така са пропуснали много от огромните и драматични трансформации, които се случиха по света и особено у техните съседи. Неочакван обрат в съдбата беше фактът, че повечето източноевропейски държави влязоха в Евросъюза преди по-голямата част от бившите югославски републики, които преди 1989-та бяха доста по-напреднали в икономически и социално-политически план. Това е много трудно за сърбите да го приемат и трябва да подчертая, че това е следствие точно на тази изолация, оставила дълбока рана върху Сърбия и особено върху младите. Затова толкова често се случват размирици в страната и затова са толкова ненаясно колко се е променил света, както и каква е ролята на Сърбия в този нов свят.
Каква част от младите са националистически настроени, и каква част са по-ориентирани към Запада?
Не знам точни цифри но е значителен процент, особено сред младите. Много от тях са националистически и ксенофобично настроени и им е трудно да разбират какво се случва. Това е и защото, както казах, политиката на страната е да се задоволяват наложените върху нея изисквания. Младите не виждат каква е причината и правното основание за тези изисквания към нас от Запада, а само ги виждат като самоцел. Това ги кара да се чувстват сконфузени и изолирани, и тогава лесно приемат радикалния национализъм или религиозния фундаментализъм, които виждат като вид спасение, което им предлага лесно решение за тези техни чувства.
Колко добра е системата в Хага, щом човек като Радован Караджич може да пледира срещу валидността на собственото си дело?
Подкрепям идеята за този съд и за това, че военнопрестъпници трябва да се подвеждат под отговорност. Той е учреден с единодушно решение на Съвета за сигурност на ООН и съответно е напълно законен. Този съд е изправен пред много трудности защото поради финансови и политически причини неговият обхват е ограничен върху определени конфликти, а и не може да изпълнява изцяло задълженията си, както могат да правят това държавните съдилища. Например, държавите в бивша Югославия са задължени да му предават всички поискани от него официални документи, които да се ползват срещу подведените под отговорност; същевременно американските институции като ЦРУ не предоставят своите, а Америка има правото да решава какво да даде или да не даде. Ричард Холбрук, който беше американски пратеник в Босна, отказа да дава сведения пред трибунала в Хага. Така че има трудности във функционирането на съда и затова той се старае, да кажем така, да предоставя на подсъдимите полагащите им се права. Но действително не може да става дума за „идеални условия" в този съд.
Има тези, че много от проблемите на модерния свят се дължат на форсираното струпване на много народи в една мегадържава - както например беше в Съветския съюз, Югославия, в които след години „кипене", историята приключва със силен национализъм от всички страни. Виждате ли такъв потенциален проблем в Евросъюза, който де факто е една мегадържава?
Светът много се е променил от 1989-а насам, не само в Източна Европа, ами и на Запад и оттогава, за разлика от тогавашните предсказвания за „края на историята", днес всъщност има много повече размирици и нестабилност. Трагичното и парадоксалното е, че по време на тази трансформация и преминаването от Европейска общност към Евросъюз, се случи и разпадането на една друга голяма многонационална държава в Европа. В момента виждаме засилване на национализма и на религиозния фундаментализъм в целия свят - част от причината за това са наложените промени от страна на неолибералния световен капитализъм, който разрушава много общества и хора по целия свят. Като реакция към тези агресивни и репресивни неолиберални капиталистически сили, хората в много вече нестабилни държави се обръщат към екстремистките идеи, в които търсят лесен отговор на проблемите си.
За първи път, откакто си отиде комунизма, през миналия месец в България имаше религиозни спречквания, при които привърженици на партия „Атака" се сблъскаха с молещи се край софийската джамия мюсюлмани. Учудващ ли е за Вас фактът, че това се случи в държава, която се слави с етническата и религиозната си толерантност?
Надявам се, че този инцидент ще остане изолиран, тъй като България е успяла да избегне междуетническите проблеми в един доста труден период в европейската история. Страната пострада доста от гледна точка на емиграцията и спада в стандарта на живот, така че знам колко крехко е било и продължава да бъде българското общество. Иначе случилото се в София не ме изненадва. В началото на 90-те години на миналия век имаше доста подобни случаи на насилие в Румъния, но в един момент това заглъхна. Не виждам причина тази ситуация у вас да прераства в нещо по-сериозно. Колкото по-скоро властите и цялото ви общество се справи с тези проблеми, толкова по-добре за страната.
Можете ли да сравните свободата на вероизповедание на Балканите - каквато е сега и каквато е била в миналото - например по времето на Османската империя, когато мюсюлманите са властвали над полуострова?
Има огромна разлика, а и историците избягваме да сравняваме толкова различни исторически периоди, защото става дума за два коренно различни контекста, разделени от един много дълъг период от време, както и от много социално-икономически и политически промени. Но все пак - до известна степен по османско време е имало религиозна толерантност, която по принцип е била по-развита, отколкото в други европейски държави. Исторически погледнато, ислямът по-често е бил толерантен към другите две религии - християнството и юдаизма - отколкото е било християнството. Все пак християните са останали най-многобройната общност на Балканите през петте века османско владичество, което само по себе си свидетелства за тази тяхна толерантност. Но тогава все пак е бил един друг свят, където всеки си е знаел мястото - например, християните са нямали право да яздят коне... В днешно време обаче виждаме налагането на различни религиозни свободи. Те често се налагат от чужди държави, които имат различна история. Подобни „свободи" в днешно време биват универсално „изнасяни" в други държави, ако мога така да се изразя, и ето, че виждаме проблеми в прилагането на тези „свободи" в различните контексти. Така всъщност се случва с много други изобретения на Запада, които в един момент биват налагани на други държави, но сякаш все не успяват да заработят според предназначението им. И затова бих избягвал подобни сравнения. Но в последните години определено има напредък от гледна точка на религиозните права в цяла Източна Европа. Същевременно обаче има и подем в религиозния фундаментализъм и в религиозните конфликти в почти всяка общност на Балканите. И това наистина е нещо тревожно.
