Пациентите идват в болниците във все по-напреднал стадий на заболяването. Това каза в предаването "Кой говори" на Дарик радио хирургът от Александровска болница д-р Петър Грибнев. По думите му много хора предпочитат да не се лекуват планово и отказват да се оперират, въпреки индикациите, че имат нужда от това. Ето какво още каза д-р Грибнев пред водещата Нина Александрова:
Водещ: Разкажете ни малко за себе си, на колко години сте?
Д-р Грибнев: Първо искам да кажа, че това което прави Дарик радио, е един страхотен проект. На 38 години съм, във Втора хирургия на Александровска болница. Там съм вече около 10 години. В началото на 2002 г. започнах да специализирам там, след което бях назначен на работа, започнах да работя, изграждах се като хирург, за да стигна до днес до ниво, което…
Водещ: За да попаднете в тази класация на най-добрите лекари. Въпреки, че сте на 38 години, вие попаднахте в графата на опитните хирурзи, не на младите лекари.
Д-р Грибнев: Това беше голямата изненада за мен, приятна, разбира се. И затова ми направи впечатление, че самият този проект, който вие извършихте, мина така доста приятно в средите на хирурзите. Става въпрос за тези, които аз познавам. Бяха раздадени анкетните карти, попълнени и най-голямата моя изненада е, че аз попаднах там, което, разбира се, ме удовлетворява за момента. Страхотен проект, да ви кажа лекарите имат нужда от това нещо. Няма значение дали те са млади или не, всеки един лекар има нужда да бъде оценяван за неговата работа, защото много често работата на лекаря остава встрани, тя не се вижда. Пациентът обикновено забелязва няколко разговора, които са в рамките на минути, тъй като ние имаме много работа. Особено хирурзите, които сме постоянно в операционната и пациентът остава с убеждението, че едва ли не, не си му обърнал достатъчно внимание. Има такива случаи, а всъщност най-голямото внимание, което хирургът съсредоточава, е в операционната и в това, че той няма право на грешки.
Водещ: Покрай всичките тези интервюта, които Дарик направи с лекари, разбрах че пътят на един лекар в България е много дълъг и много труден, защото вие учите цял живот.
Д-р Грибнев: Така е, хирург се става трудно, хирург се изгражда. Ти не се раждаш такъв, трябва доста време, трябват учители, които да те научат, трябва разбиране от колегите, трябва работа в екип. Не можеш да работиш сам тази професия. Във Втора хирургия на Александровска болница го има това нещо, то е традиция. Аз съм страшно благодарен на съдбата, че успях да попадна там, успях да тръгна да се уча там и да се развия така, че да мога да осъществя моите мечти, това, което съм си мислел че мога, защото специално хирургията е призвание.
Водещ: Много ми е интересно точно това за хирургията, защо избрахте тази специалност? В много от случаите като че ли става наследствено. На някой родителят е бил хирург и така се получава. При вас как стана?
Д-р Грибнев: При мен стана с интуиция. Идеята ми дойде спонтанно. Спомням си, че бях в казармата тогава. Може би имах време да обърна внимание на себе си за това какво точно желая да стана. Тогава реших и някак си съдбата така ме подпомогна в случки и събития, така че да успея. Започнах в търговишката болница, година и нещо работих там като хирург, след което дойдох в Александровска болница и така или иначе животът ми се стече по този начин. Но го желаех и това е моментът, който мога да ви кажа, че когато човек силно желае едно нещо, то може да се случи.
Водещ: Помните ли първата операция?
Д-р Грибнев: Помня я, разбира се. Всеки се сблъсква с вътрешния страх да влезеш в операционната зала, да видиш пациент, който досега си го виждал да си говори с теб, да го видиш под упойка и под един друг поглед. И най-вече това, че всички ние сме хора, хирурзите имаме всички страхове, които и другите хора имат. Част от обучението е да ги преодоляваме тези страхове, за да можем да работим. Операцията беше не много сложна, стана добре. Апандисит на едно момиче, имаше остро възпаление на апендикса. Но ми е останало в съзнанието, няма как.
Водещ: Хирурзите напускат ли масово страната?
Д-р Грибнев: Да и този проблем не е от скоро. Ние имаме прекрасни условия за работа в България, но заплащането е малко.
Водещ: Апаратура не ви ли липсва?
Д-р Грибнев: Знаете ли, наскоро бях на специализация в Белгия и това, което видях там, съпоставяйки го с това, което имаме тук, трябва да ви кажа, че не ни липсва толкова много. Това, което ни липсва, е система за финансиране на тези неща, които са скъпи. И докато в Европа едни здравноосигурителни системи позволяват на болницата да използва апаратурата за сметка на здравното осигуряване, в България това все още не е така и това е проблем, който ни спира.
Водещ: Вие защо останахте в България?
Д-р Грибнев: Признавам, че много съм мислил по този въпрос. Останах, защото обичам тази държава и нещо ме свързва с нея. Второ, мисля че има какво да се развива тук, мисля че имаме добри екипи и мисля, че ледът започва да се пука, мисля, че е настъпил моментът в България нещата да стават по-добре. Това ме задържа.
Водещ: Кое е най-ценното качество за хирурга?
Д-р Грибнев: Търпението.
Водещ: Какво работи съпругата ви?
Д-р Грибнев: Не е лекар, работи в маркетинга, в бизнеса. Това е положителното, че няма някаква вътрешна конкуренция между нас и като се прибера да си говорим за лекарства.
Водещ: Какво ви чака днес като работа?
Д-р Грибнев: Втора хирургия в Александровска болница работи интересни неща. Туморни заболявания на дебелите черва, стомаха. Скоро оперирахме един такъв пациент с тумор на дебелото черво, имаше метастази на черния дроб и т.н. Общо взето работим широк диапазон коремна хирургия и примерно днес имаше отстраняване на надбъбречна жлеза по ендоскопска методика, само с три дупки. Това пациентите го наричат безкръвна операция. Това може би се прави само в нашата клиника, не съм чувал този метод да се прави на друго място. Така че, ние също се развиваме. С 10 години изоставаме от европейската хирургия, но това е така, защото нямаме достатъчно средства да извършим това, което искаме.
Водещ: Забелязвате ли българинът да става по-болен?
Д-р Грибнев: Знаете ли, българинът се уплаши да ходи на доктор. Наистина идват пациентите в по-напреднал стадий на заболяването, много от тях, които ги следим, губим връзката с тях, не можем да разберем какво се случва с тях и много от тях споделят, че предпочитат да не се лекуват планово. Защото ти му казваш на един човек, че има индикация за операция, но той ти казва: А не, докторе, аз ще изчакам още малко. Това е и народопсихология, ние обичаме да изчакваме заболяванията.
