Проф. Пламен Легкоступ влиза в битката за председателското място в Съвета на ректорите на висшите училища в България. Кандидатурата на ректора на Великотърновския университет ще бъде издигната официално на Общо събрание на сдружението на 7 февруари. Тогава сегашният председател проф. Борислав Борисов ще бъде освободен от поста, а на негово място ще бъде избран друг член на съвета.
Още двама професори ще се състезават да оглавят Съвета на ректорите. Това са ректорът на Медицинския университет в София проф. Ваньо Митев и колегата му от Библиотечно-информационния университет проф. Стоян Денчев.
Според запознати с най-големи шансове е ректорът на търновската Алма-матер. Мястото е не само престижно, но и влиятелно, защото председателят до голяма степен може да влияе върху политиката в областта на висшето образование на просветното министерство. Проф. Пламен Легкоступ е член на Управителния съвет на Съвета на ректорите. Той бе сред избраните ръководители на университети, които участваха в екипа, разработили проектозакона за висшето образование.
- Проф. Легкоступ, Вие сте един от кандидатите за председател на Съвета на ректорите. Защо се кандидатирате и тежка ли ще е надпреварата за поста?
- Да, всяка надпревара е тежка. Някои я наричат дори битка! Леко няма никъде. Свикнал съм да се боря и битките не ме плашат. Не се притеснявам от слуховете как правителството подкрепяло един от кандидатите, как друг си бил опекъл работата и т.н. Много колеги вярват в моя опит и доказани качества като ректор и член на Управителния съвет на Съвета на ректорите. Смятам че имам професионални познания в управлението и спе цификата както на висшето, така и на средното и основното образование. Такъв поглед върху проблемите е важен, защото един от основните проблеми на висшето образование е, че се къса връзката му със средното. Имам достатъчно контакти и на професионално-експертно и на административно политическо ниво. Ще посоча няколко основания, които според мен ми дават известни преимущества пред останалите кандидати:
1. Избран съм за втори ректорски мандат. Няма риск след седмица, месец или два да се налага нов избор;
2. Ректор съм на университет, в който се изучават широк спектър от направления във висшето образование, от което следва че съм съпричастен с проблемите на повечето университети;
3. Добре е да има известна децентрализация, т.е. председателят да е от извън столичен университет. Още повече, че Велико Търново е в центъра на България;
4. Като доктор на педагогическите науки имам професионални познания в сферата на теорията и управлението на образованието, а като художник съм запознат със спецификата на образованието по изкуствата.
Надпреварата ще е тежка, защото всеки един от кандидатите, а такъв може да бъде всеки ректор, е достоен за този престижен, но и отговорен пост.
- Смятате ли, че трябва да бъде променен статутът на Съвета на ректорите?
- Задължително. Един от проблемите, които стоят пред новия председател, са свързани със статута на съвета. Той уж се урежда от чл. 23. на ЗВО, но на практика не е уреден никъде, защото решенията му нямат административна тежест. Забележете, регистрацията му е като Сдружение „Съвет на ректорите на висшите училища в Република България" по смисъла на ЗЮЛНЦ. Съветът на ректорите дори не е сдружение на работодателите във висшето образование, макар че ректорите са точно такива. Той е със статут на сдружение с идеална цел. Дали решенията му имат по-голям или по-малък ефект, зависи от авторитета на членовете и председателя и от това дали имат личното уважение на министър, депутати и т.н.
Не случайно проф. Борислав Борисов, като председател, много пъти е посочвал, че проблемът може да се реши, като неговият статут, права и задължения се регламентират в Закона за висше образование.
- Трябва ли в новия Закон за висшето образование да бъдат регламентирани правата и задълженията на съвета?
- Да. Статутът задължително трябва да се регламентира в закона за висшето образование с ясно разписани права и задължения. Това и бяхме направили, когато на управителния съвет, под ръководството на проф. Борисов, заедно с представители на МОМН, беше възложено да изготви проект за нов закон. Предадохме го в указания срок - 31 март 2010 година.
В съвета е добре да има секции, защото в момента интересите на ректорите са разнопосочни. Това се определя от различния профил на висшите училища - от една страна като форма на собственост - държавни и частни, а от друга - според направленията, по които водят обучение - по изкуствата, медицински, военни и т.н.
Добре е в закона да се регламентира и възможност за помещение, където да се съхранява документацията и да се получава кореспонденцията, както и бюджет. В момента адресът се сменя с всяка промяна на председателя на сдружението, а финансирането му става от членски внос. Това е несериозно, след като в чл. 23, ал.1 от ЗВО се казва, че „Орган за изразяване на общите интереси на висшите училища пред държавните органи е Съветът на ректорите на висшите училища."
- Кои са, според Вас, основните задачи пред Съвета на ректорите?
- Най-общо това е изразяването на общите интереси на висшите училища пред държавните органи. Всъщност и сега една част от тях са разписани, в известна степен, в ал. 2 на чл. 23 от Закона за висшето образование. Да дава становища и предложения по проблеми, свързани с висшето образование и науката; да изразява мнение по проекта на държавен бюджет в частта му за висшето образование и науката; да изразява мнение по проекта на Класификатора на областите на висше образование и професионалните направления; да дава становища по критериите за присъждане на научни степени и научни звания. Основният проблем е, че рядко се искат тези становища.
Основните задачи пред съвета могат да се разделят в две групи: глобални и текущи. Към глобалните причислявам засилването на значението и ролята на академичната общност за формиране на гражданското общество и за възраждане на българската духовност. Релацията „академична общност - гражданско общество" е в двустранна зависимост и тук Съветът на ректорите, като браншова организация на работодателите във висшето образование трябва да намери своето подобаващо място.
Текущите задачи пред съвета са свързани със създаването на нов закон за висшето образование, който да отговаря на съвременните тенденции в европейското образователно пространство, но да се основава и върху положителните традиции на висшето образование в България.
Необходимо е да се дадат отговори на много въпроси: за държавната политика във сферата на висшето образование; за статута на Съвета на ректорите; за качеството на обучението; за модела на финансиране на висшите училища; за таксите за обучение; за срока на обучението за бакалаври и магистри и държавното финансиране при обучението на един студент; за публично-частното партньорство на университетите и т.н.
- Вече 20 години липсва държавна политика за развитието на образованието. Докога, според Вас, в сферата на висшето образование ще се работи на парче?
- Липсва концепция за развитие на висшето образование. Но най-напред трябва да има дългосрочна национална стратегия за икономическото развитие на държавата. От приоритетите в икономиката трябва да се развие и стратегията за научните изследвания и за висшето образование. Законът за висшето образование е допълван и изменян повече от 30 пъти и често се променя на парче. Надявам се скоро да има нов.
Преди време досегашният председател на Съвета на ректорите проф. Борислав Борисов беше казал, че със Закона за висшето образование трябва да се бърза бавно. Премиерът поиска от образователния министър през есента закона да бъде готов за обсъждане в академичната общност. Това още не се е случило. Как се отразява липсата на адекватен закон върху висшето образование?
Ще взема отношение като член на УС на Съвета на Ректорите. Казвам това, защото участвах в работата по формиране на проблемите и принципните постановки, залегнали в един проект за закон. Основният въпрос е дали тези наши предложения трябва да се отразят в сега действащия Закон за висшето образование или е необходимо изцяло да се приеме нов закон.
Статистиката сочи, че в Закона от 1995 г. досега са правени промени повече от 35 пъти, а да си спомним, че преди него имаше и Закон за академичната автономия. Според мен, може би наистина е необходим нов Закон за висшето образование. Друг е въпросът дали той не трябва да включва и проблемите на научното израстване на преподавателския състав, на научните степени и звания във висшето образование.
Тук би трябвало да си отговорим и на един друг въпрос - кой трябва да разработи този проект? В един кратък интервал от време на общественото внимание бяха предложени над 35 законопроекта. Според мен проблемът е, че те се разработват от екипи, които нямат подкрепата на академичната общност, които включват в определена степен хора, които са били по аудиториите за последно, когато са били студенти или не са ръководили дори и катедра. Смятам, че новият закон трябва да се да се разработва от експерти и да не робува на конюнктурни и предизборни интереси.
Възлагането на разработването на проекта за нов Закон за висшето образование на такъв експертен екип от академичните среди и зачитане становището на Съвета на ректорите би помогнало на политическите партии, като насочи вниманието към академичните среди, а не към политиците.
- Трябва ли да има смяна в модела на финансиране на вузовете?
- Много правителства смятат за приоритет образованието и науката. Няма защо да се заблуждаваме - няма качествено обучение и наука без необходимото финансиране. За мен не е редно издръжката, която държавата дава за обучението на един студент, да е по-малка от тази за обучението на един ученик.
Трябва да се промени начинът на финансиране на българските висши училища - да се дава субсидията не на брой обучаващи се, а да се вкарат и много други критерии, които да поставят напред качеството на обучение и качествените преподаватели. Естествено, че броят студенти е важен. Но трябва да се обръща внимание и колко професори обучават тези студенти, защото в един университет 100 студента могат да бъдат обучавани от 5 професора, а в друг - от 20. Има разлика. Трябва да се определи и сума за поддръжката на един квадратен метър разгъната застроена площ. Такъв подход е справедлив, защото си има справки. Великотърновският университет има разгъната застроена площ еди-колко си, по толкова лева... Софийският университет има повече, получава повече, друг университет има по-малко, получава по-малко. Трябва да се има предвид и научното развитие на академичния състав. Методиката на финансиране трябва да бъде комплексна, а не както сега на глава студент.
Когато се направи една такава комплексна оценка, няма да се налага всички университети да ходят да се „бият" за кандидат-студенти, защото държавната поръчка, която дават, е толкова, колкото учениците, които завършват. Трябва по друг начин да се подходи и към платеното обучение, защото всички правителства популистки казват „то не трябва да е платено". Да, но безплатен обяд няма, все някой го плаща... И ако държавата не може да го прави, да оставим да плаща този, който иска. Няма как да запишеш двойкаджии, защото законът го забранява. Необходимо е да дадем възможност на висшите училища да имат и платен прием в бакалавърската степен. Финансирането, не на последно по важност място, трябва да е обвързано с оценката от акредитацията на висшите училища.
Цялото интервю с проф. Пламен Легкоступ може да чуете в звуквия файл.
