Лаура Ескивел е мистична, загадъчна, неуловима дама.
От една страна, срещите с мексиканската писателка на живо или пък с книгите й карат да я чувствате близка, все едно цял живот ви е омайвала с поглед и думи.
Тук обаче се крие уловката - от същите иначе близки поглед и думи усещате още, че всичко е така безкрайно, че е невъзможно да опознаете нея или мистичните й проникновения. В този неуловим ритуал в нейните отговори отекват вашите въпроси.
Лаура Ескивел нашумява с книгата си "Като гореща вода за шоколад", която излиза на бял свят преди 22 години. Освен че й носи световна слава, този бестселър я преобръща интимно и емоционално. Затова писателката дели живота си на два периода - преди книгата и след нея. След първия успех следват заглавия на бестселъри като Законът на любовта", "Малинче", "Със скоростта на желанието" (издадени у нас от "Колибри").
Лаура Ескивел бе специален гост на церемонията за връчването на журналистическите награди M-Tel Media Masters преди дни в София. Голямата награда във второто издание на конкурса е за Дарик радио и проекта "Иноваторите" с автор Константин Вълков, който получи отличието лично от Лаура Ескивел. Следва разговор с нея:
Илиана Найденова: Нека започнем разговора така - какво ви изненада за последно?
Лаура Ескивел: Много неща ме изненадват. Да вземем пример от вчера: за мен беше много специално да споделя с непознати хора церемония в църквата "Света София" - вероятно панихида или погребение на жена, имаше нейна снимка.
Влязох в храма като турист, просто минавах от там, още на входа ми дадоха свещ. Това беше интровертен момент, в който се обърнах към себе си; споделих този момент със семейство, което въобще не познавам, макар и за кратко тези хора станаха и мое семейство. От все сърце и с цялото си уважение опитах да се сбогувам с тази жена, участвайки в непознат ритуал. Там беше абсолютно магическо, дори имаше хор. Беше красиво - начинът, по който пееха; дълбокото и искрено уважение на всички присъстващи, наредени със свещи и цветя. За мен това беше трогателно.
Как бихте описали този емоционален момент накратко?
Емпатия. Прочувственост.
Радвам се, че насочихте разговора ни в тази насока, тъй като самонаблюдението е съществено за всеки писател. Какво се промени при вас през годините - нека сравним периода преди да напишете първия си бестселър "Като гореща вода за шоколад" и настоящия момент.
Много неща са се променили. "Като гореща вода за шоколад" беше важен учител или учебник, който изведнъж ме обърка, ако щете... Преди тази книга моят свят беше абсолютно интимен, беше свързан с моите си ритуали и спокойствие.
Когато излезе, романът незабавно постигна голям успех. За шест месеца вече имах три превода, на три езика; след една година имаше 20 и няколко; канеха ме на интервюта от цял свят. Честно казано, исках да се завра под леглото и да не излизам.
Най-лошото е, че самите хора вече те гледат по друг начин. Когато твоята книга има успех, схващането на близките ти хора - не говоря за другите - се променя. Т.е. нещата свършват с развод, с откриването на някои истини... Дори имаше моменти, в които съжалявах, че съм написала тази книга. Казвах си: Добре де, а ако не я бях написала, нямаше да се случи еди какво си... и щях да си водя живота, който си имах и в който си мислех, че съм много щастлива.
Обаче с течение на времето се наложи да поработя усърдно върху себе си и да си дам сметка, че не бях чак толкова щастлива. И всъщност "Като гореща вода за шоколад" беше първият път, в който аз имах собствен глас - реален мой глас, възникнал вътре в мен.
Тази книга ви преобърна, така ли е?
Да, моят живот се дели на две - преди тази книга и след тази книга.
Докато пишете истории, които вече са се случили или пък няма как да се случат освен на хартия, не ви ли се струва, че сте толкова вглъбена в тях, че непременно пропускате нещо от актуалната реалност. Предполагам, всеки творец усеща този страх понякога.
По-скоро съм в реалността, така мисля (смее се). Всъщност това, което възприемаме от заобикалящия ни свят, и това, което си мислим, че е реалността, е една илюзия. Понякога човек е в един сън, който се намира в друг сън. Сервантес е казал: Животът е сън. И сънищата са наистина това, което възприемаме.
Според съвременната психоанализа това, което човек вижда навън, е собствената му проекция. Виждаме образи, които самите ние сме произвели. В голяма част от случаите се случва абсолютно несъзнателно - това е проблемът.
Затова е толкова важно писането, защото писането често ти показва образи, които те свързват с една част от самия теб - несъзнателна. И в процеса на работата автоматично я изкарваш на показ. Като я проектираш извън себе си, можеш да я излекуваш. В моя случай това е очевидно до такава степен, че в момента пиша един наръчник, който се нарича "В процес на писане на нова история". В тази книга чрез драматична структура човек развива своя собствен персонаж.
Наръчникът е част от културна програма, която в момента въвеждаме в Мексико. Намерението ни е да покажем, че чрез изкуството човек може да трансформира, да преобразява, да преодолява собствената си загубена самоличност.
Повод за гостуването ви у нас е церемонията за връчването на журналистическите награди M-Tel Media Masters. Фокусът на събитието, разбира се, са новите технологии. В този дигитален свят не е ли все по-трудно да останем аналогови... необработени?
И да, и не (смее се). Живеем във време, в което почти не си даваме сметка, че сме абсолютно взаимосвързани. Всички, всички сме свързани помежду си. Но технологията ни кара да вярваме и твърди, че за да мога да се свържа с вас, ми е необходим мобилен телефон или профил във Facebook. Изведнъж се оказва, че най-голямата проява на любов е да поканиш някого на вечеря и да си изключиш мобилния телефон.
Видяхте какво се случи в Египет с Twitter. Така че от друга страна, новите технологии притежават мощта да генерират в един миг само солидарност и мобилизация, които са невероятни.
Ето какво би било моето предложение, щом сме толкова свързани: вътре в тялото ни има 70 процента вода и кварцови клетки, т.е. вътре в нас се съдържа всичко необходимо, за да бъдем част от една технологична мрежа. Гениалното би било да не се нуждаем от апарата и да сме само това, което носим в себе си.
Това са казвали и маите. Те твърдели, че живеем във вселена, която е една вибрираща матрица и от нея получаваш цялата информация, щом се свърже чрез пъпната връв. Надявам се технологията да ни доведе до това съзнание.
