Дейвид Ремник е главен редактор на едно от най-успешните списания в света - The New Yorker. Започва кариерата си като нощен криминален репортер във Washington Post през 1982 година. Шест години по-късно става кореспондент на вестника в Москва. По време на работата си в Москва пише книгата Lenin's Tomb, за която получава награда Пулицър през 1993 година.
От 1998-ма е начело на The New Yorker и за няколко години успява да върне списанието към славните журналистически и финансови дни - най-добрите американски журналисти пишат там, изданието е на печалба.
През 1997 година е номиниран за една от най-престижните американски журналистически награди именно за статия в The New Yorker - материал за Майк Тайсън. През 2000 година получава и награда "Редактор на годината".
Във времена, когато продажбите на печатни издания намаляват, списание The New Yorker продължава да продава по над 1 милион броя седмично. След няколко месеца преговори Дейвид Ремник, който дава сравнително рядко интервюта, е поредният гост на проекта "Иноваторите" по Дарик.
Константин Вълков: Суеверен ли сте?
Дейвид Ремник: Не съм. Не съм, наистина.
Все пак има ли нещо, което правите всяка седмица, преди да изпратите списанието за печат?
Нищо магическо, просто си върша работата. Не са намесени нито черни котки, нито нещо подобно.
Интервюирах главния редактор на Economist и той ми разказа как авторите на списанието си вземат по няколко дни почивка, за да пишат по-дълги теми, да правят проучвания. Как е положението при Вас, като се има предвид, че New Yorker изобилства от дълги материали?
Лично аз не мога да правя това, макар че някои от авторите тук проучват и пишат не със седмици, а с месеци дадена история. Моите основни занимания, около 99 процента от работата ми, са свързани с това да редактирам списанието. Писането за мен е като почивка, като ваканция. Няма да ме видите на плаж например, не съм добър в това. Не мога да бъда турист. По-скоро пиша, за да може мозъкът ми да отпочине.
Преди няколко седмици бях пак в Москва - това е стара и позната територия за мен. Работил съм като кореспондент там. Написах материал за лудите истории и скандалите в Болшой Театър. Така си почивам.
Вие пишете за удоволствие, за забавление, ако разбирам правилно. В каква среда пишете? Имате ли любим стол, любимо питие, определено време на деня, в което пишете най-добре?
Започвам с кафето рано сутрин и завършвам с него вечер. Мисля, че това е единственото общо нещо между мен и Балзак (смее се). Той е пиел по 25 чаши кафе дневно. Някои пишат прави или в определени дрехи, аз не правя нищо от тези налудничави неща.
Вашият ориентир за това дали сте добър или не? Имате ли определен конкурент, с когото се съревновавате?
Да, имам. Това е собственото ми идеалистично чувство в каква посока трябва да върви списанието и как трябва да изглежда. Уважавам вестник New York Times, уважавам и други списания. Трябва да призная, че чувствата ми са наранени, когато видя друго издание да е пуснало история, която бих искал да имам в моето списание. Няма две мнения по въпроса.
Но най-големият конкурент е - както ние обичаме да казваме в редакцията - веднъж на синя луна да достигнем до тези свръхвисоки стандарти, които сме си поставили за качеството на историите в списанието, качеството на журналистиката. Разбира се, излишно е да казвам, че почти никога не достигаме това високо идеалистично качество, което е в главите ни.
Случва се така, че понякога работя в едно странно състояние на раздразнение и разочарование.
Въпросът ми беше чрез кой външен критерий разбирате кое работи и кое не, иначе - както Вие казвате - човек може да се лута до безкрай в собствената си неувереност. Ето, телевизиите имат рейтинги например, вие - продажби...
Вижте, има две различни неща. От една страна - говорим за редакционното представяне на списанието, а от друга - за бизнес резултатите. Живеем в достатъчно объркани времена за бизнеса на вестниците и списанията, няма смисъл да казвам това. Поради ред причини, които знаем, все се опитваме да се адаптираме към новите технологии и възможности. Да открием навиците на хората, как се променят те, към какво се насочва вниманието им. Моята цел в The New Yorker е да продължа да правя едно дълбокомислено, вълнуващо списание без компромис с качеството. В същото време знам, че то трябва да бъде в здравословно финансово състояние, защото все пак това е комерсиално издание, което се издържа от приходите си. Това не е благотворителна инициатива, нито пък институция, спонсорирана от правителството.
Коя е последната смислена критика, която сте получили за списанието, защото очевидно похвалите са достатъчно много?
Мисля, че основната и най-конструктивна критика за цялата американска преса се случи през 2003 година, когато пропуснахме да хванем наистина голямата история и се подведохме. Става дума за оръжията за масово унищожение и Ирак. Всички се провалихме с малки изключения. Трябва да призная, че онзи провал е в главата ми вече десетина години и в резултат на това сега работя по-добре. Днес списанието има много силна разследваща журналистика, имаме доста успехи по локални разследвания, които няма да бъдат чак толкова интересни на Вас, международната публика.
Не е ли прекалено силно казано всички да са се провалили. Такава беше ситуацията тогава, журналистите отразяваха случващото се, следваха събитията и инстинкта си дори...
Не, вижте, това няма нищо общо с инстинкта. Германското, израелското, американското разузнаване, дори определени арабски служби твърдяха, че Саддам Хюсеин има ядрена програма. Вярно, че я е развивал в миналото. Химични оръжия са използвани срещу кюрдите. И Саддам, който беше определено луд, се опитваше да убеди и своята управляваща класа, че работи върху създаването на ядрено оръжие. Всичко това се оказа невярно. В един момент се оказа, че има странна съвкупност от фактори, която ни накара да повярваме. Не се опитвам да се извинявам, по-скоро описвам ситуацията. За мен повечето неща тогава бяха едно ужасно изживяване, което ни научи да бъдем по-добри в работата си.
Кое е последното интервю, което направихте?
Аз не правя кой знае колко интервюта, основната ми работа наистина е да редактирам списанието. И все пак последните бяха в Москва, свързани със скандала около Болшой Театър.
Питам Ви, защото преди всяко интервю някак инстиктивно човек си припомня за безбройните правила, които е чел за правене на интервю. Първи въпрос, последен въпрос и така нататък. Но рядко се пише за тишината по време на интервю. Когато и двете страни за известно време мълчат. Сблъсквали ли сте се с подобно нещо?
Аз не съм в радио или телевизия, поради което не се страхувам от тишината. Но понякога тези тихи моменти са много важни, тъй като позволяват на някого да спре да ръси глупости и да помисли за минута. Като човешки същества понякога сме като някакъв автопилот - включват ни и започваме да говорим, да говорим, да говорим. Вие питате въпрос едно - аз Ви отговарям на въпрос едно и така нататък. Добре е да събереш мислите си и да оставиш другия да помисли. И после да не го прекъсваш.
Трябва да призная, че първите Ваши материали, които четох, са профили на интересни хора. С изненада научих, че не държите да се срещате с хората, за които пишете дълги профили. Тоест - може ли човек да опише някого, без да се е срещал с него?
Да, разбира се. Най-добрият профил, написан някога, касаещ американската популярна култура, е за Франк Синатра. Автор е Гей Талийз. Имайте предвид, че Талийз никога не е разговарял с Франк Синатра. Никога.
Още нещо. Когато пишете профил за някого, интересувате ли се дали после той е харесал историята?
Тъкмо обратното. Въобще не ми пука. Аз не пиша за тях. Пиша, за да доставя удоволствие на себе си и - надявам се - да доставя удоволствие на читателите. Не е моя работа да се харесам на обекта на моя материал. Ако пишете за някого с идеята да му се харесате, това е корупция.
Имате репутация на много добър човек, който не се нервира, работи спокойно.
А не, ужасно копеле съм (смее се).
Така се говори за Вас, какво да се прави. Все пак кои са добрите и лошите страни на това да имате репутация на добро момче?
Най-вероятно лошото е, че те затрупват с повечко работа. Но пък аз вярвам, че най-лошото качество на хората е да бъдат жестоки.
