Доц. Анелия Буева: Педиатрите остават млади духом заради децата
Доц. Анелия Буева: Педиатрите остават млади духом заради децата / снимки: Sofia Photo Agency, Надя Коцева
Доц. Анелия Буева: Педиатрите остават млади духом заради децата
48956
Доц. Анелия Буева: Педиатрите остават млади духом заради децата
  • Доц. Анелия Буева: Педиатрите остават млади духом заради децата

Дарик започна национална кампания "Най-добрите лекари в България". Тази инициатива се прави за първи път в България и чрез нея ви показваме най-добрите лекари, които работят в 39 специалности. Кампанията продължава с доц. д-р Анелия Буева, национален консултант по детски болести, нефролог и ръководител на Клиниката по нефрология и диализа в Специализирана детска болница в София.

Каква всъщност е разликата между нефрологията и урологията?

Нефрологията диагностицира и лекува, без да оперира, докато урологията е активната част от бъбречните страдания, които се лекуват чрез оперативна интервенция.

Как се отнасяте към нашата инициатива да намерим най-добрите лекари на България?

Да Ви кажа честно, като чух по телефона, че имате такава идея, първата ми реакция беше, че се просълзих от удоволствие, че има един по-различен поглед към лекаря в България от този, който в последните години виждаме в обществото.

Вие и сега се вълнувате, което е страшно впечатляващо. Не би трябвало да е така. Вие всеки ден вършите своята работа, която е изключително важна, безценна и би трябвало да имате одобрение за това, което работите, а фактът, че реагирате по този начин, ми подсказва, че не получавате това одобрение?! Та нали сте всеки ден с децата, с родителите им. Не срещате ли от тях подкрепата?

Всеки ден сме там. Сутрин първият ангажимент на всеки лекар, особено като мен, който работи в болница, е да мине на визитация, да види болните си и дори преди работното време първото нещо е да се кача в клиниката си да видя как е минала нощта. Разбира се, не са чести случаите, в които и вечер, и нощно време се обаждам, за да проверя как стоят нещата. Това смятам, че го прави всеки лекар, който работи в болница и се грижи за болни деца. Така че, да, по отношение на нашите ангажименти към децата сме много внимателни. Всички познания, които имаме за всяко дете, независимо кое е то, сме готови да направим и приложим най-съвременните неща, които знаем, за да получим добър ефект и сме доволни, когато резултатът е добър.

Наистина ли сме толкова неблагодарни ние, пациентите, след като е останало у Вас впечатлението, че трудът Ви не е признат?

Да! Не бих казала, че е признат нито от родители, нито от управляващи, защото в пространството се чуват предимно неудачите. Аз бих искала да обърнем въпроса. Колко са излекуваните хора? Колко са излекуваните деца? Колко много са работили лекарите, за да има постижения всеки в своята област!

Вие сядате вечер пред телевизора и виждате един репортаж за трагичен случай, причинен от Ваш колега, без значение кой, кога и как. В този момент Вие сигурно сте раздвоена, идентифицирате се и с пациента, който е пострадал, и с лекаря, който носи отговорност?!

Това е драма и за двете страни, но вероятно зависи от случая. Вероятно трябва да се чуят двете страни, трябва добре да се прецени ситуацията, при която се реагира. При нашата професия ние много често работим при много голям стрес, например пристига тежко болно дете... Освен това не е редно отношението да е агресивно. Аз съм казвала и на Вашите колеги: „Елате във фоайето на болницата все едно, че сте чакащи за преглед и чуйте, и вижте отношението", за да не казвам неща, които няма как да докажа.

Как да направим така, че да преследваме лекарската безотговорност, без да обиждаме и накърняваме другите колеги във Вашата гилдия, които работят добросъвестно и си вършат работата, както трябва? Защото очевидно това, което се случва в медиите, Ви засяга. Вие знаете, че си вършите добре работата и тогава не би трябвало да се отнася към Вас.

Когато някъде (в автобус, в такси) се заговори, че си лекар, се разбира отношението. Чуват се реплики от типа „Има ли още някой, който е умрял?" или идват отвън за преглед, родителите търсят помощ и казват: „Само да се случи нещо!" или „Защо не преглеждате детето и се бавите с друг случай?", както и „Ей сега ще викна телевизия". А болницата е различно от поликлиниката и Бърза помощ. Идва да търси помощ, но идва да я търси с агресия. Аз не казвам 100% от хората, но има и това и не трябва на него да се обръща внимание.

Наистина, покрай това да търсим справедливост в интерес на пациента, може би не се прави по достатъчно добър начин и не успяваме да откроим едното от другото, може би нещата се поставят под общ знаменател, може би медиите носим и разнасяме тази зараза на неуважението и незачитането към труда ви, но е трудно като цяло.

Аз не искам да обвинявам никого. Аз смятам и като човек, и като лекар, и като майка, и като педиатър, че не може да бъде, без да се изслушат достатъчно точно и двете страни - гледната точка и на пострадалия, и на лекаря, и тогава да се каже, да се обобщи за какво става въпрос, а не да се изважда един факт от ситуацията и той да бъде развяван, а след това да доказваме, че може би не е точно така, че може би е било нещо друго. Като че ли се търси ефектът на новината и след това може би истината. Разбира се, че има и пропуски, има и грешки, както навсякъде. Само който не работи, не греши. Без да оправдавам грешките, но във всички случаи е добре да се излиза вече с истината, а не с шокиращата новина, за да се продава вестникът, например.

Струва ми се, че лекарите, като Вас, които лекуват деца, в по-голяма степен се доближават до представата ни за класическия лекар, за лекаря с хуманно отношение към своя пациент. Сякаш сте по-топли, по-разбиращи.

Благодаря Ви за това Ваше мнение. Аз като педиатър смятам, че педиатрите са такива, защото обичат децата. Освен това те остават някак си млади духом около децата. Ние си играем с тях, около нас има играчки, колела, различни нови постижения на техниката в детската възраст и играейки си с тях, водейки ги понякога родителите са изненадани, че децата на нас казват, а не са казали на родителите си. Но за това те трябва да бъдат предразположени. Така че единственият начин, за да си добър педиатър, е да обичаш работата си и децата.

Какъв е интересът към Вашата специалност като педиатър?

Не бих казала, че е голям вече. Не е достатъчно доходно да си педиатър, прекалено отговорно е и недофинансирано.

Колко Ваши млади колеги влизат в професията годишно?

За бройка не бих могла точно да кажа, но не са повече от няколко десетки - 40, 50 може би.

Това критично малко ли е?

Малко е, да. Преди години курсовете по педиатрия бяха огромни тълпи от желаещи да станат педиатри. Два пъти годишно имаше курс за избрани глави от педиатрията, където 60-70 човека идваха, а сега идват 15-18.

Когато хората на Ваша възраст след десетилетия напуснат професията, какво ще стане? Тази празнина как ще се попълни?

Много бихме искали да има младо попълнение, но за съжаление засега, дори в нашата болница, виждаме, че това не се осъществява. Няма желаещи.

Идват ли научени достатъчно добре? Добре ли ги подготвят?

По време на следването има прекрасни групи, които са чудесни, представят се много добре и след това се представят добре и в практиката. Както и обратно, има хора между студентите, които знаят, че няма да работят като лекари. Те предварително знаят, че ще работят във фирми.

Защо тогава започват да учат това?

Защото им трябва, за да отидат да работят във фирми. Няма да работят като лекари и съответно те не са хората, които са заинтересовани.

Какъв е рискът до Вас редом да застане млад колега, който не си е научил уроците, както трябва?

Специално в нашата болница няма шанс, защото там е с конкурс, но по принцип всеки, който е завършил медицина, може да бъде педиатър, ако вземе специалност. Понякога това не се осъществява, независимо от желанието му. Не може да стане педиатър, защото не получава изпита.

Една голяма болка на всички Ваши колеги, детските лекари, е липсата и до този момент в България на една болница специално за деца, която да включва в себе си всички специалности. Сигурно и Вие ще потвърдите това?

Това е много болезнена тема. Годината на детето беше 1979-а, на която се направи първата копка и все още стои скелето.

Къде?

То е в Александровска болница до първата детска клиника и тя не се довърши. Оттогава до момента имаше неколкократно активни разговори на тази тема и нищо до момента не е осъществено.

А защо е толкова важно да има такава болница?

Това улеснява нашата работа. Когато имаме всички и активните специалности, като хирурзи, детска реанимация и всичко на едно място, това е много по-различно, по-лесно, много по-полезно за децата.

Толкова ли е скъпо това начинание?

Естествено, че е скъпо. Аз с цифри не мога да бъда полезна в момента, но първо, построяването и после оборудването. Това съвсем не е евтино.

За това скеле от 1979 година какво знаете, има ли шанс да се превърне в болница?

Това, което знам, е че не е възможно да стане, поради това, че то е на открито - бури, дъжд, всичко е върху него, така че вече е некачествено като строеж и старо като проект. Така че то няма да се използва. Неколкократно правеха през годините оценка и се оказва, че то не може да бъде използвано.

Това е загубено, добре, но има ли перспектива въобще за някаква детска болница?

Говореше се, но сега актуално не се дискутира този въпрос. Говореше се преди около 7-8 години и след това затихна.

Доц Анелия Буева Педиатрите остават млади духом заради децата
netinfo

Какво е да работиш с деца, които ги боли, но не винаги могат да кажат какво става с тях?

Много удовлетворен, когато разбере това лекарят и успее да го преодолее. Всъщност там е магнетизмът на тази професия, че на едно мъничко, прекрасно същество, което дори не може да обясни, човек е в състояние да разбере и да помогне.

Вашите колеги казват, че най-сложното нещо в професията Ви е да сложиш диагноза, а при вас това става още по-сложно, защото няма отсреща разказ, обяснение.

За разлика от един възрастен, който може половин час да Ви обяснява къде и как го боли, детето или нищо не казва, или има един симптом, защото е много малко (например температура) и този симптом може да е резултат на различни органни засягания и насочените изследвания трябва така да направят, че да се определи болният орган, за да се лекува той. Дали температурата е от болно ухо, болно гърло, заболяване на отделителната система, на ставите. Сложно е!

Грешките може би са по-вероятни?

Стремим се да не са с цялото внимание, което обръщаме и с насочените изследвания, с алгоритъма, който съществува за бърза ориентация в тези случаи.

Интуицията помага ли тук?

Да, но и опитът.

Виждате едно дете, което е с температура, как решавате накъде да тръгнете и къде да търсите причините? Сигурно са поне 1000?

Разбира се, че това, което може да се види с око и да се пипне е важно, да се определи статусът със слушалката, да се пипне коремът, краченцата, гърлото да се види. След всичко това, ако ние не успяваме, ушният лекар ни помага, изследването на урината помага да видим дали не е бъбрек, например. Имаме визуализиращи методи, които бързо ориентират. Ултразвукът например през последните години помага много бързо за огледа на коремните органи и така може да се каже има проблем с жлъчен мехур, например, или бъбреци...

Въоръжени ли сте с добра техника?

В последните години, да! Имаме дарение от Българската Коледа. Имаме всичко, което е необходимо, за да работим много добре - и апаратура, и лаборатория, която усъвършенства нещата.

Това е за Вашата болница, а за детското лечение като цяло?

В болниците в провинцията също има достатъчно модерна техника.

Това не е било проблем за Вас, така ли?

Българската Коледа помогна много през последните години. Непрекъснато има апаратура, която се раздава по болниците.

Кажете някакви полезни неща на родителите на децата, които идват при Вас!

Специално в клиниката, в която работя и там работя вече 30 години, това са нефрологично болните деца. Много честа патология е заболяването на бъбреците и това, което е коварно е, че има симптоми, но те са незабележими и трябва да се търсят. Например едно дете пие много вода, напикава се нощно време, но казват, че като стане в пубертета ще спре или, че пие вода, защото е жадно. След това детето е с нисък ръст и се казва : „Майка му е с нисък ръст, баща му също е с нисък ръст и затова е и то ниско". Всъщност и единият, и другият симптом може да бъдат признак на сериозно бъбречно заболяване. Анемията случайно се изследва, пълна кръвна картина и тук казват : „Ще яде повече месо, повече спанак, ще му дадем капки, без да се търси причината". Но не трябва така. Анемията може да бъде симптом на бъбречно заболяване, пиенето на много течности също, нощното напикаване също, както и ниският ръст. Това са нехарактерни за бъбречно засягане симптоми, на които би трябвало да се обръща внимание. Тоест едно нощно напикаване, да, може да не е на базата на сериозно бъбречно заболяване, но може и да е. Трябва да се провери.

Вие правите скрининг във Вашата болница, нали така?

Да, ние имаме тази инициатива и преди година и половина - две започнахме. Това е инициатива за първи път в България и за първи път в Европа. Няма скрининг, направен за търсене на скрита бъбречна заболяваемост в детска възраст. Мотивът, за да го направим, е, че възрастните в България, както и в другите страни, в много голям процент са с бъбречна недостатъчност. Това са около 10% от възрастните. Често пъти вече със съвременните познания ние разбираме, че това е някакво малко отклонение, дребно наглед, което обаче продължава няколко десетилетия. Например нискостепенно количество на белтъка в урината. Когато има много количество белтък, те получават отоци и тогава е ясно, че отиват в болница, поставя се диагнозата. Малките количества белтък обаче не впечатляват никого, няма отоци и случайно се открива в едно-две изследвания, то е малко и никой не обръща внимание, но това не е редно. Не трябва да е така. Защото когато има белтък в урината, това е необичайна съставка и това уврежда нефрона, нефрологичната единица на бъбреците, която функционира и когато тази протеинурия продължава две-три десетилетия, тогава...

Ако имат някакви притеснения родителите и искат да изследват децата си при Вас, но и не само при Вас, какво може да се изследва и в кои случаи е добре да се направи това изследване, защото не бива да се изпада в другата крайност - хипохондрични страхове?

Когато се правят изследвания, профилактични например, кръв и урина се взимат винаги. Има малко количество белтък, нормално е, но не да се казва и да се приема, че то е малко и няма нищо, а напротив, трябва да се проследи този показател. Пак да се изследва неколкократно и да се обърнат към нефролог, защото това е моментът, в който може да се диагностицира. След това при такива случайни изследвания могат да се открият еритроците в урината, кръв в урината в малки количества, така че това също е повод да се проследи дали е случайно действително, или има заболяване.

Кажете за този скрининг, кога е подходящо да се прави, при какви условия?

Моята аргументация за скринингът, който решихме да проведем в България, основно е честотата на бъбречната недостатъчност при възрастните. 10% е много сериозен процент. Това е основният мотив. До момента около 4700 деца сме видели в цяла България. Освен София, ние бяхме във Варна, Добрич, Смолян и др.

От колко години има скрининг?

Изследванията са през последните две години. Миналата година и тази. Още не сме го завършили и ще имаме още. Последно бяхме във Враца и всички тези деца представляват огромен брой, разпределени по възраст. Така по възрастови групи решихме да направим и да видим какви са изследванията на урина, с ултразвук оглеждаме двата бъбрека, пикочен мехур, уретерия, ако се виждат, взимаме теглото на децата, защото това има отношение към бъбречната функция, ръста и артериалното налягане. Защо тези фактори? Защото всеки от тези моменти могат да дадат отклонение в бъбречната функция. Например наднорменото тегло. Обществото е информирано за това, че наднорменото тегло често пъти води до диабет, до артериална хипертония, но е непознато това, че уврежда и бъбреците. От нашите изследвания се оказа, че затлъстелите деца имат 4-5 пъти по-често белтък в урината в сравнение с останалите деца. Наднорменото тегло обременява бъбрека. Това е един съвет към родителите.

Тези скринингови изследвания, с които пътувате из страната, правите на всички деца или само на тези, които смятате, че имат някакво предразположение към бъбречни болести?

Ние имаме информирано съгласие, при което на родителите е обяснено писмено за какво става въпрос, какво ще правим и какъв е смисълът за това. Дават се на училищата, на директорите в съответните градове, където бихме искали да отидем. Трябва на място да се организират нещата и само срещу подписано информирано съгласие. Когато се събере бройката, ние отиваме в училищата по предварително определен ден, децата носят сутрешна урина, ние отиваме с техниката и правим изследването. За да се свържат с нас, трябва да се обадят и трябва едновременно да координираме действията си. Би могло да стане. Така че ние гледаме всички здрави деца, а не защото някъде има оплакване. Извън наднорменото тегло, артериалното налягане, рядко на дете се следи това, но това също уврежда бъбреците. Така че тези деца, както и родителите ще бъдат информирани, за да вземат отношение. Образът на бъбреците е важен, ако има аномалия. От една страна, това са вродените аномалии, като например липса на един бъбрек. Има деца, които са с един бъбрек, така се раждат, или раздвоен бъбрек, двойно-дренажна система, с кисти на бъбреците, камъни в бъбреците и др. Това са най-честите.

Най-важното е хората да знаят, че ако искат да са полезни на здравето на своето дете, могат да се организират, да се обърнат към вас и къде могат да ви потърсят?

В болницата, имаме и сайт. Това е Специализирана детска болница в София, бившата Университетска клиника, там е и Клиниката по детска нефрология и диализа. Освен морфологични, установяваме и функционални отклонения с ехографа. Например това е голям пикочен мехур. Това, за съжаление, е много често в училищна възраст, защото децата по различни причини не отиват редовно до тоалетна в училищата. Не им харесват тоалетните, има проблеми с отношение към тях, докато са там - отварят врати, чукат и т.н. Така или иначе тези големи пикочни мехури, когато ежедневно остават така, те са базата за получаване на инфекции на отделителната система. Това е нещо преодолимо, защото пикочният мехур е единственият орган в тялото, който човек си командва сам, може да реши кога да отиде до тоалетна и кога да не отиде.

Това е важно да знаят учителите и родителите и да поощряват децата да ходят редовно до тоалетна, за да не се стига до проблеми.

Именно, да. Точно това, че се командва, се използва от децата да решат кога да отидат, защото не е удобно по различни причини, а всъщност трябва да се обясни, че трябва да се прави обратното - да използват това, че могат да командват пикочния си мехур, така че да бъде здраво детето.

Доц Анелия Буева Педиатрите остават млади духом заради децата
netinfo