1777 г. официално е утвърден Гербът на Сърбия от императрица Мария Тереза.
Гербът на Сърбия се появява за първи път по времето на цар Стефан Душан, на чиито печати има изобразен двуглав орел, а също и на деспот Оливер.
По-късно по времето на династиите на Лазаревичите и Бранковичите в сборника на Улрих Райхентал и Конрад Грюненберг сръбският герб е представен като двуглав златен орел на червено поле. Според Павел Ритер-Витезович - Христофор Жефарович гербът на Сърбия е сребърен кръст на червено поле с по едно сребърно огниво (очила) във всеки ъгъл на кръста. Мавро Орбини сочи същия герб с очила, но поставен на гърдите на едноглав орлел с корона и го представя като герб на крал Вълкашин Мърнявчевич.
Официално този герб се употребява през 30-те години на 18 в. като герб на карловацката митрополия и е утвърден от императрица Мария Тереза на 17 май 1777 г., а кръстът с очилата се разпространява широко сред сръбския народ като национален герб. И днес този кръст с очила е герб на Сръбската патриаршия. В щита на герба на Войводина от 1848 и 1861 г. е изобразен сребърен кръст на червено поле с очила във всеки ъгъл на кръста.
След утвърждаването на Кралство Сърбия е променен и сръбският държавен герб и чл. 2 в Конституцията от 21 декември 1888 г. гласи така: “Гербът на Кралство Сърбия е двуглав бял орел на червен щит. Над главите на двуглавия бял орел стои кралска корона. На гърдите на орела е гербът на Княжество Сърбия: бял кръст на червен щит с по едно огниво във всеки ъгъл на кръста”. Подобно е и описанието на герба в Коснтитуцията от 6 април 1901 и 5 юни 1903 г.
1792 г. е създадена Нюйоркската фондова борса. Това е най-голямата фондова борса за ценни книжа на света и втората по брой компании. На Нюйоркската борса се търгуват ценни книжа на над 1500 компании.
Основите на Нюйоркската фондова борса са поставени от 24 брокера, събрали се според легендата под сянката на един чинар на Уол Стрийт, за да приемат вътрешен кодекс за поведение и фиксирани комисионни - т.нар. “Споразумение под чинара”. Необходимостта от такъв кодекс е предизвикана от първия за Уолстрийт спекулативен скандал от началото на 1792 г., при който основни действуващи лица са Уилям Дуър и неговият агент Джон Пинтард.
По-късно сделките се сключват в разположената на средата на Уол Стрийт сграда Tontine Coffee House, където брокерите създават офиси. През 1817 г. организацията се превръща в New York Stock Exchange Board, на която се предлагат акции на жп компании, индустриални предприятия и други ценни книжа. През 1863 г. името се сменя на New York Stock Exchange, което носи досега. През 1903 г. борсата се премества в нова сграда на номер 11, където е разположена и до днес.
Търговията с ценни книжа се води от всеки брокер от строго определено място в залата на борсата. Вече 60 години броят на участниците в борсата не се променя - 1366. Много от тези места са собственост на големи финансови структури. Днес цената на място на брокер е над 3 млн. долара. За сравнение - през 1800 г. то е струвало 25 долара. Търговията се открива и закрива всеки ден със звънец.
Средно всеки ден на Нюйоркската фондова борса се търгуват 1,46 млрд. акции на обща стойност над 150 млрд. долара. На борсата присъстват 8000 компании от 55 страни, чиято обща пазарна капитализация достига 14,2 трлн. долара, което приблизително равно на брутния вътрешен продукт на САЩ.
1846 г. Адолф Сакс патентова саксофона. Антоан Жозеф Адолф Сакс е белгийски майстор на музикални инструменти.
Адолф започва да прави инструменти от ранна възраст, като по-късно изучава флейта и кларинет в Кралското училище по пеене в Брюксел. След като напуска училище, той започва да експериментира с нови видове инструменти. Първото му важно изобретение е подобрение на бас кларинета, което патентова през 1834 г.
През 1841 г. Сакс се премества за постоянно в Париж и започва да работи върху нова серия инструменти, които демонстрира през 1844 г. Те получават името саксхорни и се използват широко и днес. През 1845 г. изобретява не толкова успешните сакстромби, медни инструменти с по-тесен отвор от саксхорните.
Още около 1840 г. той изобретява кларинет-бурдон, неуспешен предшественик на контрабас кларинета. По същото време той разработва и инструмента, с който е най-известен - саксофона, патентован през 1846 г. С времето саксофонът придобива известност и през 1867 г. Адолф Сакс получава преподавателско място в Парижката консерватория.
От тогава саксофон се преподава в Парижката консерватория. Според една версия, през 1861 г. Рихард Вагнер в постановката на “Танхойзер” в Париж използва наведнъж 12 саксофона, тъй като в града не можело да бъдат намерени предвидените в партитурата 12 валдхорни.
Още през 1842 г. композиторът Хектор Берлиоз пише с въодушевление за новия инструмент, като отбелязва, че той, саксофонът несъмнено ще има революционно значение и че той, саксофонът, достига самите граници на тишината.
След конструирането си саксофонът се използвал главно във военните духови оркестри. В симфоничния оркестър е бил използван рядко. Включен е в творби на Бизе, Масне, Маербер, Барток и др. През 20-те години на миналия век навлиза в джазовата и танцова музика с типичен състав: два алт, два тенор и един баритон.
1860 г. е основаван германският футболен клуб “ТШФ Мюнхен 1860”. Отборът е
шампион на Германия през 1966 г., носител на купата на страната през 1942 и 1964 г. Играе домакинските си срещи на “Алианц Арена” в Мюнхен.
1890 г. се състои премиерата на операта “Селска чест” в театър “Констанци” в Рим. Произведението е първият представител на новото реалистично течение в оперното изкуство, известно като веризъм.
Преди да реши да участвува в конкурса за едноактни опери на издателя Сонзонио, Пиетро Маскани не е писал творба от този вид, а само малки произведения. Младият композитор се спира на новелата “Селска чест” (1884) от Джовани Верга. По това време особено популярна е нейната драматизация, в която играе и знаменитата актриса Елеонора Дузе. Либретото на операта написват двамата приятели на Маскани Джовани-Тоцети и Гуидо Менаши, които преработват драмата в едно действие.
След като Пиетро Маскани завършва операта, той почти не разчита на успех - на конкурса са представени 70 произведения, някои от които от известни автори. Ала журито присъжда първа награда на “Селска чест”. Интересно е, че в същия конкурс участвува и Леонкавало с операта си „Палячо”, но тя е отхвърлена, тъй като е в две действия и не отговаря на условията на конкурса.
Премиерата на „Селска чест” е на 17 май 1890 г. в театър “Констанци” в Рим, заедно с класираните на второ място „Лабилия“ от Спинели и на трето - “Рудело” от Ферони. Операта на Маскани има огромен успех и само след няколко месеца е поставена в редица големи градове, като Хамбург, Берлин, Виена, Прага и др.
1913 г. в Лондон е подписан мирен договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912-1913). Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (включително Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия).
Договорът е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Преговорите започват още след Чаталджанското примирие, но през януари 1913 г. са прекъснати от опита на османците за контраофанзива в Одринска Тракия.
Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война (юни 1913 г.). В резултат от нея през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския договор, с който условията на Лондонския мир са променени като империята си връща Одрин.
Договорът в Лондон слага край на Балканската война, но не и на конфликта на Балканите. Османската империя отстъпва почти всичките си територии върху европейския континент, но победата струва скъпо на съюзниците. Общите загуби на българската армия надхвърлят 84 000 души, на сръбската - 22 000, на гръцката - 11 000, на черногорската - 8000. Остава да се реши съдбата на освободените земи.
1928 г. официално са открити Деветите летни олимпийски игри. Игрите се провеждат в Амстердам, Холандия, до 12 август 1928 г. Единственият опонент на Амстердам през 1928 г. е Лос Анджелис, преди това холандкият град и отхвърлян два пъти за домакин - 1920 и 1924 г.
В тази година Международния олимпийски комитет приема две важни решения - в годините на Олимпийските игри да няма световни първенства, а самите игри да не продължават повече от 15 дни. По късно и двете решения отпадат.
Любопитен факт е, че за пръв път на тези игри олимпийският огън гори на олимпийския стадион до края на олимпиадата. За пръв път и парадът на страните започва с Гърция, като традицията продължава и до днес.
На тези игри освен това за първи път в леката атлетика участват и жени. Полякинята Халина Конопака става първата жена олипийски шампион в атлетиката.
46 страни с 3014 спортисти се състезават в холандския град Амстердам. На Деветите летни олимпийски игри България се представя само с петима спортиста - трима ездачи и двама фехтовачи. Причината за това е голямото заметресение в страната през април. Един от ездачите ни - Крум Лекарски, пада от коня, счупва си таза, но въпреки това пресича финала в безсъзнание.
1930 г. френският министър на външните работи Аристид Бриан се обръща с призив за създаване на Европейски федерален съюз.
След Първата Световна война се лансират и конкретни политически проекти, които имат обща цел - обединяването на континента на федерален принцип да гарантира европейския мир и сигурност срещу опасността от избухването на нова война. Между 1923 и 1927 г. Паневропейското движение на граф Ричард Куденхоф-Калерги си спечелва широка популярност в повечето европейски страни и получава подкрепата на много общественици и дейци на науката и изкуството, които се обединяват в проевропейски дружества, клубове и асоциации. Всички те провеждат конгрес през 1926 г. във Виена, на който си поставят задачата да привлекат към паневропейската идея не само обществеността, но и политическите лидери на Европа.
Паневропейското движение подготвя почвата за една важна политическа инициатива на френския външен министър Аристид Бриан - да бъде създаден Европейски съюз като регионална организация в рамките на Лигата на нациите (или Обществото на народите, предшественик на ООН). През септември 1929 г. той произнася пламенна реч пред Общото събрание на Лигата в Женева и получава задачата да изложи вижданията си в синтезиран стратегически документ.
На 1 май 1930 г. Аристид Бриан представя пред Лигата на нациите своя Меморандум за Европейски съюз от 26 европейски държави. Така трябва да започне процес на политическа интеграция, която да стигне до образуването на европейска федерация. Заедно с това участието на победена Германия ще доведе до помирение с Франция и другите воювали срещу нея държави.
Първоначално проектът на френския външен министър е приет с интерес и симпатия, но постепенно в реакциите проличават опасенията на по-малките страни в Европа. Те се страхуват, че чрез политическо обединение Франция ще гарантира своята сигурност и ще се опита да наложи господстващата си роля на континента. В началото на 30-те години за повечето европейски страни по-важни стават проблемите не на политическото, а на икономическото развитие.
Вече почти навсякъде в Европа се усеща световната икономическа криза - “великата депресия”, започнала от САЩ през 1929 г. Накрая призивът за помирение с Германия идва твърде късно. Френската политика на възмездие над победения противник след Първата световна война провокира сред немците настроения на реванш и желание за отхвърляне на Версайския договор и засилва популярността на крайно десни националистически сили.
Ето защо проектът на Аристид Бриан е блокиран, а след смъртта му през 1932 г. е и забравен. През 30-те години само отделни групи на английските федералисти обсъждат въпроса за обединението на Европа. Оказва се, че политическите кръгове във водещите европейски страни не са узрели да се откажат от Версайската система от междудържавни отношения. Ето какво довежда на власт фашистки и нацистки партии, сред които най-ярък пример са националсоциалистите на Хитлер. През това десетилетие в много европейски държави се установяват авторитарни режими, с които неминуемо се приближава катастрофата на Втората световна война 1939-1945 г.
През 60-те години на най-разрушителната война в човешката история Хитлер “обединява” Европа със силата на оръжието и с цената на много жертви и страдания. Но сред дейците на съпротивата в някои европейски държави отново се утвърждава необходимостта от отхвърляне на бъдещите войни чрез изграждане на федерална многофункционална държава. Един от най-изявените привърженици на федералните принципи е италианският политзатворник Алтиеро Спинели. Изработените от него документи посяват семената на многобройните усилия за интегриране на Европа след завършване на войната.
След края на Втората световна война в съзнанието на всички европейци отеква фразата “Никога повече това”. Трябва да бъде избегната опасността от повтаряне на преживения ужас. Даденият урок е достатъчен, за да се утвърди стремежът към мир чрез обединение.
1956 г. Народна република България е приета за член на ЮНЕСКО. Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура е създадена на 16 ноември 1945 г. в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН.
Целта й била да насърчи сътрудничеството между нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникациите. Мотото на организацията гласи, че “мирът e създаден, не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството”.
През 1959 г. ЮНЕСКО създава международен комитет за запазване и възстановяване на световното културно наследство. В Списъка на световното наследство са 9 културни и природни паметници от България, имащи изключителна световна стойност: Мадарският конник, Боянската църква, Казанлъшката гробница, Старият град на Несебър, Рилският манастир, Скална църква в Иваново, Тракийската гробница в Свещари, Национален парк Пирин и Резерватът Сребърна.
1969 г. съветският космически апарат “Венера 6” започва навлизане в атмосферата на Венера. Апаратът предава данни 51 минути, след което е смачкан от атмосферното налягане.
“Венера 6” е изстрелян от СССР на 10 януари 1969 г. в 6.28 ч. стандартно време с цел изследване на Венера. Изстрелян е с помощта на ракетата носител “Мълния-М”. Спускането е забавено с помощта на парашут. Правят се измервания на температурата, налягането, осветеността и химичния състав на атмосферата. При спускането на два пъти са взети проби за анализ на атмосферата. Спускаемият апарат спира изпращането на информация към Земята, когато налягането достига 27 атмосфери, това става на височина 18 км над повърхността.
Спускаемите модули на “Венера 5” и “Венера 6” навлизат в атмосферата на планетата откъм нощната и страна в два района отдалечени на 300 км един от друг. Според измерванията на двата апарата е определен приблизителния химичен състав на атмосферата на Венера: 97% въглероден двуокис, азот и инертни газове не повече от 2%, водна пара около 1%.
1991 г. Тим Бернърс Ли представя “интернет” в научна комисия в Европейския център за ядрени изследвания (CERN). 17 май е обявен за официалната рождена дата на интернет.
През лятото на с.г. проектът WWW, покорил вече учените в Европа, пресича океана и се влива в проекта Internet. Първият уебсайт, направен в CERN, се появява онлайн на 6 август 1991 г.
Създателят на интернет, Тимъти Джон Бърнърс-Лий, дори не си е направил труда да получи патент за своето откритие по онова време. Любопитен факт е, че на 16 юли 2004 г. кралица Елизабет II удостои Тимъти Джон Бърнърс-Лий с рицарско звание с формулировка, която е прецедент: “за служба в името на благото и на глобалното развитие на интернет”.
1995 г. след като 18 години е кмет на Париж, Жак Ширак встъпва в длъжността президент на Франция. Преди това играе важна роля в президентските кампании на Шарл де Гол през 1965 г. и Жорж Помпиду.
След смъртта на Помпиду подпомага президентските избори на Жискар д’Естен, за което е назначен за министър-председател (1974-1976). От 1977 до 1995 г. е кмет на Париж. През този период е замесен в редица корупционни скандали, но поради имунитета му те остават неизяснени. Повторно е избран за министър-председател на парламентарните избори през юни 1986 г., като съвместява двете длъжности - премиер и кмет.
Следва либерална политика по подобие на Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър в Англия. През 1988 г. президентът Франсоа Митеран разпуска Народното събрание и Жак Ширак вече не изпълнява функциите на министър-председател. Печели президентските избори през 1995 г. През 2000 г. съкращава мандата на президент на 5 години като по този начин го изравнява с този на депутатите от Народното събрание. През 2002 г. отново печели президенстките избори. През 2007 г. е заменен от Никола Саркози.
