Близо 90 процента от българите, които имат желание да посещават психотерапевт, не могат да си го позволят по финансови причини, защото психолозите са извън здравната ни система. Това коментира в интервю за предаването на Дарик „Междуредие" председателят на Дружеството на психолозите в България д-р Пламен Димитров.
Той определи като добра, но много закъсняла и недостатъчна стъпка намерението на служебния кабинет и здравното министерство да започнат безплатни консултации в цялата страна с психиатри и психолози срещу зачестилите самоубийства в страната. По думите на д-р Димитров една голяма рискова група в страната са хората с лоши кредити.
Мерки, които трябва да действат при групи със завишен риск от самоубийство. Доколко реалистично обаче са те, първо, като знаем, че много малко населени места в България могат да се похвалят с добре развита мрежа за психологична помощ и изобщо достъп до такава помощ и такива специалисти, които има в страната.
В навечерието сме на професионалния празник на психолога - 4 април, и ми позволете да поздравя колегите, които работят във всичките проявления и роли на тази благородна професия. Това, което трябва да кажем, е, че такива мерки са необходими, но недостатъчни. Ние отдавна създаваме проекти и предложения за това как цялостно да се реформира системата за психосоциално обслужване на българските граждани. Това далеч надхвърля задачата за превантивни мерки за текущата ситуация с поредицата самоубийства, тъй като грижите са с много по-широк обхват. Ние сме една от двете страни в Европейския съюз, в които професиите психолог и психотерапевт не са регулирани професии. Статутът на тези професии не е регламентиран с ясен национален акт, професионалните асоциации на психолозите и психотерапевтите не са поставени от държавата, въпреки нашите усилия в последните три парламента, не са поставени в съсловната си роля, подобно на лекарския съюз. За това има много причини. Част от тях са чисто политически, а други са кадрови, квалификационни, бих ги нарекъл дори интелектуални.
Дори финансови.
Финансовите са обикновено оправдателните на последните три парламента. Това, което нямаме в България, е ясен статут на професията психотерапевт и психолог особено в неговата консултативна функция, каквато е безспорно обходима. Единствената професионална общност, която има регламентиран статус, е психиатър. България е една от малкото страни, в които здравно-осигурителната система не създава условия хората, които плащат своите осигуровки, да получават достъп до първични форми на помощ, както това е в другите европейски страни, включително бивши социалистически държави. И цялостното решение предстои да бъде обсъждано със следващия парламент и това ще бъде първото, което дружеството на психолозите, надявам се и други професионални общности, надявам се и сега хората, които се опитват да бъдат полезни, важно е това, което правят, но не е достатъчно, за да се създаде широк, достъпен за всеки български гражданин портфейл от програми. Тези програми са мерилото за хуманизацията на социалните и здравните услуги. И отсъствието им показва къде сме - дехуманизиран капитализъм с крайно лишена от експертна ориентация администрация.
Това, което се случва в страната, тези зачестяващи опити за самоубийство наистина трябва да бъдат знак за следващата власт какво и как да бъде направено. Вие сам го казахте преди малко. От гледна точка на пациента психологът и психиатърът са хора извън неговия обсег на здравни услуги. Какъв процент от българите не могат по финансова причина дори да си позволят посещение?
Когато психотерапевтичните услуги, като изключим тези, които са съчленени в колективни практики между психиатър, който има такава квалификация - трябва да ви кажа, че преобладаващата част от българските психиатри нямат системна квалификация като терапевти, но когато има такива възможности, това е един ограничен кръг. Разбира се, съществуват центрове за психично здраве, те са интегрирани в национална система, но близо 90 на сто от гражданите на България, които са заявили интерес към това да посещават психотерапевт, не могат да си го позволят по финансови причини, тъй като квалифицираните психотерапевти са извън тази система, те са предимно в частния сектор или в колективни практики, които не са обхванати в здравно-осигурителния апарат.
Системата всъщност предполага пазарни отношения. И ние в сравнение с другите европейски страни имаме по-голям процент от висококвалифицирани психотерапевти и консултиращи психолози, които са в частни практики, отколкото в една Великобритания, която работи в мрежа от широкодостъпни, общински програми. Също така в Германия. А пък представете си САЩ, където такива програми има на всеки уличен ъгъл, защото след 11 септември 2001 година правителството там инвестира огромни средства. Не е нужно да подчертаваме, че ние отдавна даваме данни за субективното неблагополучие на българите и преживяването. Обикновено критично се отнасяха политиците към тези данни, които всъщност идват от сравнителни европейски изследвания през последните десет години. А те са едни и същи - ние сме на дъното по субективно благополучие. И тази тревожност, тази екзистенциална криза, която се приживява и избуя в тези радикализирани форми и на отношение към себе си, каквото е едно такова решение публично да се самоунищожиш в името на някакво справяне било то илюзорно или екзистенциално смислено, но всъщност отричащо живота. Тези данни ние отдавна ги казахме. Какво стана, че тези три парламента, които изтекоха, не обърнаха внимание на тази реформа. Дори тези структури, които в момента се опитват да бъдат адекватни под натиска на новото служебно правителство, не направиха нищо да се финансират системно националните програми за реформа в психиатрията, въобще в областта на психичното здраве.
Говорим за здравните инспекции.
Да. Направете одит да видите каква е материалната и кадрова ситуация в много от психиатричните клиники и центровете за психично здраве. Плачевно е състоянието от гледна точка на дехуманизацията на средата и невъзможността на кадрите да реализират системни профилактични, терапевтични и превантивни програми. Това, което се случва в момента, е много закъсняло и би трябвало да понесат последици тези, които го забавят.
Кой основно го забави? Здравното министерство ли?
Там не видяхме системна реакция. Сега реакцията е по-скоро кризисна, но не е това, което може да реши системно проблема. В България не се прави системен анализ, оценка на риска, за да видят точно тези ключови групи. Няма системни програми за обучение от квалифицирани специалисти, например дори общопрактикуващите лекари да имат повишена психологическа култура, за да разпознават индикациите, камо ли да правим скрийнинг. Предлагат се регистри на пациентите, които всъщност ги стигматизират, вместо да се регистрират професионалистите, практиките и да се акредитират програми. Няма механизъм, по който, както е нормално в европейските и да не говорим за задокеански страни като Канада и САЩ, професионалните асоциации, не просто лекарския съюз, а тази асоциация на психотерапевтите и тази на психолозите да акредитират програми за подготовка на различен вид специалисти. Дори тези програми, които сега се правят, не са акредитирани от професионално съсловните организации, където всъщност би трябвало да се изработват стандартите как да се прави. Никой не поиска нашето експертно становище за това как да го направим, просто беше спуснато.
Много хора, които имат нужда от вас, се насочват от личния лекар към психиатри например. Даже на много места те стигат до лекарства, от които изобщо нямат нужда.
Това е една от дилемите - от какво имат нужда, какво чувстват хората и какво може да се направи. Свръхмедикализацията на голяма част от психиатричните услуги води до това, че психотерапията, която е същински елемент и на превенцията, и на терапевтичния процес, бива изтласквана встрани, включително и от квалифицирани лекари. Това, което се случва, е, че в нашето общество хората не само не получават достъп заради финансови ограничения до този вид услуги, а заради липсата на разбиране, че този вид програми трябва да са дългосрочно осигурени от бюджета. Истината е, че там ние не срещаме нито разбиране от здравно-осигурителната система, която изключва този вид услуги, но най-вече законодателят. Когато двете професии, които реализират този вид програми, създават ги, реализират ги, оценяват ги - психолог и психотерапевт, не са регулирани както е в нормалните европейски страни, това създава възможност първо много хора да се представят за такива, без да са квалифицирани и отговорни спрямо етичните и професионални стандарти. Масово е у нас. Това естествено подкопава доверието на хората в този вид програми. Същественото е просто да се препишат тези закони, които имат всички страни в ЕС, включително нашите съседи румънци, а и македонци, сърби и турци.
В каква част от ЕС - вероятно познавате опита на значителна част от тези държави - помощта, услугата психотерапевт е включена в здравната система?
В голяма част. В добре работещите социални системи има цяло подразделение, което се нарича „човешки услуги". Там се обединяват дейности, които не са само в параметрите на здравната система, говорим за психосоциални услуги. Те са на границата между социалните и здравните услуги и обхващат много по-широка територия. Например има много програми, които са базирани много ниско в детската градина, в училището, за да се прави редовен скрийнинг и да се предвидят рисковете. Могат да се предскажат близо с 10-11 години такива рискови поведения. Но затова трябва системно да се анализират данни. Освен това тези програми не могат да бъдат кампанийни, бих ги нарекъл „от проект на проект", а това, което трябва да се случва, е, че те са широко достъпни, буквално във всяко читалище би трябвало да има консултативен кабинет, илюстративно го казвам, който е широко достъпен или поне мрежа от кабинети, които са асоциирани от една интегрирана супервизирана програма, за която професионалните общности да имат ясно наблюдение кои са кадрите, с какви методи те са готови да помагат, кои от тях имат нужната квалификация, тъй като голям риск е кампанийно да се въвлекат хора, които нямат нужните умения, знания и опит.
Не се инвестира, нямам спомен някой от нашата държавна администрация да се е обърнал, като изключим да речем общините - имам два конкретни примера, да се обърнал и да работи системно с нашите експерти, за да се разработят такива програми, а не просто да се печелят проекти, които се раздават от едно министерство на друго.
Сам заговорихте за общините. Убедена съм, че в много от по-малките населени места в страната няма и психолози по простата причина, че щом бедността там е доминираща и няма кой да ползва услугите им, логично те няма да имат място там. В момента се прави опит за някаква терапия в страната. Аз оставам с впечатлението, че на някои места няма да има дори кадри.
Да, това е вярно. Да не говорим за това, че някои от младите ни кадри при първа възможност напускат страната, тъй като най-лесното нещо е да загубят работата си, защото са видите ли луксозен придатък на системата била тя училищна, здравна или социална. Сега започват да се правят опити, бих ги нарекъл много закъснели и палиативни. Много от тях се правят по административен път без нашето участие и мнение. Това, което се случва, е, че отново се опитват да се създадат правилни решения за всяка една ситуация, които да се спускат отгоре и да са контролирани по един такъв начин. Плачевно е състоянието в някои сектори. Наскоро ние давахме становище - превантивно, но то не бе чуто на автомобилната инспекция. И до ден-днешен професионалната общност не знае как тя лицензира, въпреки че е овластена от закона, центрове за психотестове, в които работят хора, които не са психолози или нямат нужната квалификация, за да се регистрират при нас като такива.
Дружеството на психолозите от 2005 година е член на Европейската федерация на психолозите, приело е всички професионални стандарти на Международната психологическа общност, но българската държава и конкретно някои администрации и законодателят отказва да признае тази европейска идентичност на професионалната ни общност и да я легализират по един елементарен начин. Защото това, което трябва да се случи, е професионалната общност на психолозите и професионалната общност на психотерапията да се изравни със статута на юристите, архитектите, на сериозните професии, на лекарите. Чак тогава тези структури ще могат да бъдат ролята си, както е в нормалния свят. Само заради това, което се случи в училището в Кънектикът в последните месеци в САЩ от 30 мерки, които президентът Обама прие, 20 касаят и са предложени от психолозите.
При нас обаче се случиха много тежки неща в последните няколко седмици. Епидемия ли е вече това, превръща ли се в модел за реакция - самозапалванията, посягането на семейства?
Много хора го правят. Може би са надхвърлили 200 случая от началото на годината. Данните не се обсъждат, не се прави системна програмираща дейност. Да не говорим, че няма системно обучение на специалисти. Това се случва в отделни проекти, често пъти по начин, който не е регламентиран от общите ни професионални стандарти. И това за съжаление продължава. Истината е, че не просто в дадени места няма специалисти, които да са достъпни, а че има огромен брой хора, които са в тази система без нужната квалификация да работят с нуждаещите се.
Към кои целеви групи трябва да се насочи вниманието?
Аз бих казал, че това е много простичко - погледнете списъка на хората, които имат лоши кредити. И вече знаете една голяма рискова грипа. В която между другото по света инвестират и самите корпоративни структури, банките, защото те имат интерес тези групи да се справят. Нещо друго - когато говорим за такава психосоциална криза с екзистенциални проявления, стигащи да крайни саморазрушителни действия с публичен елемент, трябва да кажем, че това въобще не е психично-здравен проблем, а е психосоциален проблем на обществото. И това изисква интердисциплинарен подход, тъй като не само психолозите и психиатрите трябва да бъдат въвлечени. Тук трябва да има безплатни финансови консултации, изключително разгърната система от социални услуги, зя помощи, за решаване на конкретни казуси. Социалното министерство наскоро провъзгласи, че ще започне да назначава психолози. Това не е достатъчно. Трябват ресурси, реални ресурси, за да могат хората да се справят, каквито и да са схемите, с текущи проблеми - битови, семейни. Има нужда от национална политика за подпомагане на семействата в затруднено положение, независимо дали това положение е затруднено, защото хората са безработни, това са рискови групи, или защото има много сериозни задължения поради неефективно стопанисване или управление на собствените средства, каквито и да са причинете.
Другото, което в България трябва да се окуражи и е световна практика, показва, е, че трябва да се създадат политики, регламенти, които окуражават работодателите да инвестират в психичното здраве на своите ключови сътрудници. Тази рамка у нас е парадоксална. Има само броящи се на пръстите на едната ръка международни компании, които правят това системно. Те привличат специалисти, покриват част от разходите, за да се грижат за своите мениджъри и служители. А по света това е основната буферна система. Защото най-близко до проблемите и най-рано разпознават риска за суицид или крайни поведения от типа на зависимости и други симптоматични групи именно колегите, хората, които те познават и живеят с теб толкова близко. Така че скрийнинг на семействата, скрийнинг на младежката огромна група, която е извън работа и училище, скрийнинг на работното място.
Преди няколко години бяхте казали, че ние, българите сме на Бойко-успокоителни. Сега изборите ще ни поднесат ли или ще търсим ли в тези избори новата си упойка?
Хората имат нужда от системна готовност да се самозаблуждават. Това е едно от упражненията, които умът ни поднася като средство да се защитим, когато безспокойствието, че реалността е болезнена и неприемлива стигне до такива степени, каквито са системно и хронично при нас. Тази висока тревожност много често се потушава с илюзии, самозаблуди, бягство от реалността. Затова казвам, че сега най-важното нещо е да внимаваме в какво ни карат да внимаваме.
