Идеята за „Европа - на две скорости" би означавала всъщност две Европи, нова Берлинска стена и край на идеята за силен Европейски съюз. Това коментира в интервю за Дарик председателят на Института за модерна политика Борислав Цеков. Според него кризата в Европа трябва да се приема като възможност за реформа - най-вече на самия Брюксел. Малкото, от което може да се започне, е реформа тъкмо на европейската бюрокрация, смята Цеков. „Това е една многохилядна армия - от еврокомисарите до последния еврочиновник, която разполага с гигантски ресурси, която живее много охолно за сметка на европейските данъкоплатци и в същото време няма по-непрозрачна и по-слабо отчетна институция в света, която да управлява милиарди и трилиони евро, от ЕК и цялата й система", обясни той.
На фона на събитията в еврозоната все повече се говори за „Европа - на две скорости" - очертава ли се реална промяна в структурата на самия ЕС?
Наистина вече се задават все повече въпроси дали тази конструкция на Европейския съюз може да издържи занапред. Не само с оглед на тази финансово-икономическа криза, но и на това, че очевидно се създава напрежение между различните държави, тези които играят водеща политическа и икономическа роля - главно Франция и Германия, и останалите, които като Великобритания например винаги са защитавали малко по-различна идея за европейската интеграция. Това е традиционната дилема в европейската политика - тези, които искат много тясна, почти федерална идея за развитие на ЕС и тези, които са малко по-умерени във виждането си и смятат, че е невъзможно да има „Европейски съединени щати". Всъщност с Лисабонския договор като че ли превес взеха привържениците на политическата интеграция. Сега обаче се вижда, че практиката и животът са съвсем различни и това, че се заговори все по-настойчиво за „Европа - на две скорости" не трябва да се разглежда само от икономическо гледище. Да, ако се получи едно обособяване на страните от еврозоната, като по-тясно интегрирани икономически и политически държави, и от друга страна - една периферия от десетина държави, които бидейки вън от еврозоната остават и вън от най-тесния кръг за вземане на политически решения. Това на пръв поглед ще има в дългосрочен план добри последствия за финансовата стабилност на държавите от еврозоната. Но в политически план това означава зачеркване на големия европейски проект. Липсата на такъв тип европейско единство, което да представлява пред света единния субект ЕС, създаването на една нова Берлинска стена с обособяването на тази „Европа - на две скорости" ще означава, че няма единна Европа, а ще има „две Европи" и един слаб Европейски съюз. Тук е голямото предизвикателство днес пред европейските лидери. Аз винаги съм харесвал повече Тачеристката идея за ЕС. Това, което Маргарет Тачър и голяма част от британските консерватори винаги са защитавали - всяка държава равнопоставено със собственото си лице, без излишни идеи за претопяване на националните идентичности и без съсредоточаване на прекалено много власт в едно наднационално правителство, каквото някои виждат в ЕК. Струва ми се, че ако ЕС търси път да се стабилизира не само икономически, но и да спаси политическия проект, трябва да се върне малко към тези идеи и да изостави това, че животът на цяла Европа ще се командва от Брюксел. Защото ние виждаме дори и тези идеи, продиктувани от кризата - да се даде право на ЕК буквално да се намесва във формирането на националните бюджети, пак влекат към това еврокрацията, европейската бюрокрация, която на практика не е кой знае колко отчетна и прозрачна, но пък управлява гигантски ресурси, да взема решения вместо суверенните държави. С други думи, тази криза трябва да изведе на преден план отново въпроса каква Европа искаме - „Европейски съединени щати" или Европа на равнопоставените държави, а не общност, управлявана от наднационално правителство, което реално няма кой знае каква демократична легитимност.
Тази политическа дилема обаче се измества от аргументите, свързани с икономиката и финансите. Виждаме как Гърция практически е без суверенитет поредица от месеци. Ще действа ли според вас Брюксел на всяка цена, струва ли вече на всяка цена спасяването на Гърция и оставането й в еврозоната?
Докато има ресурси, които могат да се дадат за спасяването на гръцката икономика, вярвам, че това ще се прави. Все пак този принцип за солидарност е основополагащ за ЕС, но струва ми се, че наистина грешките в конструкцията на Лисабонския договор и идеята за въвеждането на единната валута, вече избуяха. Това, което се случва в Европа днес, достатъчно ясно показва, че тя не може да бъде онова, което някои заслепени от прекален евроентусиазъм твърдяха, че това ще стане първата икономическа сила на света, ще стане политическият лидер на света - очевидно е, че това не може да стане. И трябва да се търси реформа и на институционалната система на ЕС. Меркел се изказа за ограничени промени в Лисабонския договор, но струва ми се, че това, което се случва, показва доста системни недостатъци на конструкцията на европейските институции и трябва да се използва цялата криза, цялата неясна ситуация като възможност за реформа не само на национално ниво, а най-вече - реформа на Брюксел. Има една огромна бюрокрация от европейските комисари до последния еврочиновник - това е една многохилядна армия, която разполага с гигантски ресурси, която живее много охолно за сметка на европейските данъкоплатци. И заедно с това е с изключително ниска степен на прозрачност и отчетност. Няма по-непрозрачна и по-слабо отчетна институция в света, която да управлява милиарди и трилиони евро, от ЕК и цялата й система. Докога ще се търпи това например Европейският парламент ежемесечно да харчи милиони евро, за да се пренася от Страсбург в Брюксел с цялата многочислена армия от чиновници, експерти и т.н. Въобще има прекалено много луксове в създаването на тази наднационална бюрокрация на ЕС, за които кризата е повод най-после да се чуе справедливият глас на едно широко обществено мнение в Европа, защото това са теми, които се поставят отдавна. И да се разбере, че когато тези проблеми се поставят, това не е евроскептицизъм, а еврореализъм. В момента няма нужда от прекален евроентусиазъм. Трябва да си дадем сметка, че „Европейски съединени щати" няма да има. Те не могат да се случат в континент, който има толкова силни национални идентичности, толкова дисбаланси в икономическото развитие, толкова различия в културно отношение. Трябва да се гледа реалистично и да се създаде силен съюз на държави. Разбира се, това е прекалено гигантска реформа сега, защото процесът отиде доста напред с Лисабонския договор и сега, въпреки че кризата поставя под съмнения много идеи, механизмът това да се промени радикално е достатъчно тромав и муден. Но малкото, от което може да се започне, е реформа на европейската бюрокрация. В условията на криза това, което представлява ЕК - включително с тези огромни обезщетения и привилегии, които получават бившите еврокомисари, с всичките огромни заплати, които получават тези хилядни чиновници. Всичко това трябва да се преосмисли, да се намери ефективна формула и Брюксел да стане наистина орган не толкова за налагане на всякакви регулации и стандарти, колкото един гъвкав административен орган, който е в полза на държавите. Трябва да се изостави все повече това разбиране, че ЕС е единствено и само икономическа общност, която се занимава с квотите в земеделието, в риболова и растениевъдството. Ако ЕС иска да има сериозно бъдеще, той трябва да засили политическото измерение на своята дейност. Това означава човешки права, това означава принципи на добро управление, а за съжаление виждаме, че ЕК е изключително неактивна в полето на човешките права. Дори ползва някакви съмнителни основания за тази си пасивност в Лисабонския договор, което не е така, но ако трябва нека да се въведат промени, които да дадат възможност тогава, когато има реално отстъпление от политическите критерии, както и от икономическите на държавите членки, това да има последствия. Европейската комисия да бъде не технически орган, който да си затваря очите пред безобразията като това, което стана тук в България с подслушването или в Унгария - с ограничаването на медийната свобода, а да бъде органът, който може да упражнява въздействие. Икономиката е важна, но тя не е всичко, когато искаме да се създаде силен Европейски съюз. Има достатъчно организации за икономическо сътрудничество, без съответното политическо измерение и това не ги прави могъщи структури. Ако искаме силен ЕС, в който всяка държава, в това число и България да има свое достойно място, ЕК трябва да пренастрои дейността си и да гледа ясно и политическите критерии. Прекалено много формализъм, прекалено много двойни стандарти има в работата на ЕК - това не е от днес, това е от десетилетия, откакто падна Берлинската стена. С едно изречение „Европа - на две скорости" означава две Европи, нова Берлинска стена и край на идеята за силен ЕС.
От това, което казвате разбирам, че не се включвате в групата на онези, които вещаят края на еврозоната, а оттам и на европейската общност. Няма ли обаче икономиката да изпревари събитията и да наложи други решения в политическия проект Европа, защото при една сериозна девалвация на еврото....?
Аз не съм икономист, но от общо политическо гледище винаги съм бил много скептичен, колкото и да звучи екстравагантно, към идеята за въвеждане на единна валута. По-скоро винаги съм разбирал и възприемал аргументите на Великобритания, която остава вън от тази зона с тези прословути три „Не"-та на Маргарет Тачър навремето точно по тази идея, защото ... Всъщност няма какво да обясняваме, виждаме какво се случи с европейската валута. Когато има такъв дисбаланс между икономиките, когато има независими държави, които все пак управляват своите бюджети и икономики, подобна единна валута е изложена на огромни рискове. Идеята, че еврото ще застраши могъществото на долара е доста красива идея, но е на практика нереализуема и ние го виждаме вече. Така че дори и разпадът на еврозоната - икономическият удар върху европейската интеграция, ако го наречем, не бива да измества необходимостта от това ЕС да стане една общност, която много повече бди за демокрацията, много повече бди за човешките права. Това са зони, които са празна страница в работата на ЕС, колкото и някой да се опитва да твърди друго. Това в известна степен ще пренастрои самото отношение на държавите членки към работата на ЕС и ще даде възможност наистина равнопоставено да се участва. Икономиката е важна, но ако искаме ЕС да е силен, единен, без политика и човешки права, без реално спазване на принципите за добро управление, няма как да стане.
Къде е мястото на България обаче в целия този дебат, който се вихри в момента за бъдещето на Европа? Говори се за две зони - едната с ядрото на еврозоната и една конфедерална Европа за другите. Ние да не останем в отбор „С"?
Ние в момента сме наистина в отбор „С" или във „В"-група, защото българският стол в Брюксел през последните две-три години е празен. България не участва по никакъв начин освен с някакви съвсем общи послания или с мълчаливо присъствие във форматите, където се вземат тези решения. Това е отговорност на министър-председателя, на външния министър, на правителството. Виждаме, че те очевидно или не разполагат с капацитети, което според мен е вярно, или по-скоро не разбират значението за бъдещето на страната на това, което се случва в момента. Решенията в момента се взимат без България да участва в тях, без България да бъде по някакъв начин генератор на идея, не разбира се за решаване на кризата. Изключвам такива екстравагантни намеси като тази на Бойко Борисов, който посъветва другите държави да си намалят пенсиите и заплатите до размера на българските, а да бъде генератор на идеи, които защитават българския интерес. Особено след влизане в сила на новата процедура с мнозинствата за взимане на решения в ЕК, която наистина ще даде възможност на държавите от еврозоната сами да вземат решенията. А не както сега, когато има нужда, да търсят подкрепа било то на България, Румъния или Полша - тогава наистина България би се превърнала в безгласна буква. При липса на активна външноевропейска политика и при невъзможност да се влияе реално върху решенията, страната ни просто ще стане консуматор на европейски политики. Но едно е да си консуматор на политики, когато икономически нещата са стабилни, когато има много еврофондове, когато се раздават щедро пари за развитие на различни сектори, както беше до скоро. Друго е, когато нещата са кризисни, когато ще има драстично орязване на европейски фондове и когато всяка държава трябва много активно, буквално със зъби и нокти да защитава своя интерес. В такава ситуация българският стол да е празен, правителството да е абсолютно неадекватно и некомпетентно да се включи във формирането на европейската политика, е изключително вредно за държавата. И това ще го усетим много лесно по това, че в следващата бюджетна рамка на ЕС фондовете на България ще бъдат, дано да не съм лош пророк, но ще бъдат непропорционално орязани спрямо други държави и в сравнение с предходните периоди.
