1517 г. експедицията на испанските мореплаватели Франциско Кордоба и Антон Аламинос достига полуостров Юкатан. През 1574 г. испанците подчиняват цяло Мексико.
През 1517 г. испанските войници, участвали в завоюването на Куба, остават без работа и решават да се отправят на запад за търсене на нови земи. За ръководител на новообразуувания отряд е избран Франсиско Ернандес де Кордова. Те оборудват за своя сметка два големи кораба, наемат моряци и трима щурмани, сред които и Антон Аламинос. Третият кораб е даден от губернатора на Куба Диего Веласкес, който снабдява експедицията с провизии, а със свои средства войниците закупуват още свине и всякакви дреболии за обмен с индианците. Главната задача на сформираната експедиция обаче всъщност се заключава в залавянето на роби за попълване на „изтощените ресурси” на Куба откъм работна ръка.
На 8 февруари 1517 г. корабите отплават от Хавана и четири дни плават покрай брега на Куба, а след това на запад в открито море без да знаят къде отиват. Връхлита ги буря, която трае две денонощия и корабите едва се спасяват. Когато бурята стихва, Аламинос променя курса, но чак в началото на март се показва земя - североизточния бряг на полуостров Юкатан, на който се вижда селище.
На сутринта се появяват 10 пироги, пълни с индианци и идващи към корабите с весла и платна. Няколко десетки индианци, облечени с памучни ризи и набедрени превръзки се качват на главния кораб. Моряците ги нагостяват с хляб и салам и на всеки дават стъклено мънисто. На другия ден пристигат 12 пироги. Техният вожд със знаци уверява Кордова в приятелство и го кани на брега, като повтаря думата „конекс каточе”, т.е. „елате в моя дом”.
Испанците наричат местността нос Каточе. Кордова слиза с отряд на брега, където се е събрала огромна тълпа. Вождът кани чуждоземците по-навътре в селището и испанците продължават внимателно да напредват. Когато се приближават до залесените хълмове, вождът дава сигнал и из засада изкачат въоръжени воини. След като пускат стрелите си, индианците с копия в ръце се нахвърлят върху испанците, но те отразяват нападението. В боя са убити 15 индианци и също толкова моряци са ранени.
Испанците се връщат на корабите и продължават на запад, като се движат само денем и изминават няколкостотин километра покрай северния плосък бряг на Юкатан. След това брегът завива на юг и мореплавателите решават да спрат на брега за да попълнят запасите си с прясна вода. На 20 март пускат котва (днес там се намира мексиканския град Кампече). Испанците установяват „дружески” отношения с местните индианци и за първи път се запознават с паметниците на културата на маите.
Корабите продължават на юг, плавайки покрай брега, но след две седмици отново се налага да се запасят с вода и акостират на брега до устието на малка река. Голям отряд начело с Кордова се качва на лодките и слиза на брега. Сутринта, докато наливат вода, са нападнати от индианците и след едночасово сражение загиват 50 испанци, пет човека се удавят, а двама са пленени. Кордова получава 10 рани и заповядва изтегляне на хората на корабите.
За управлението на трите кораба не остават хора и решават да запалят и изгорят единия кораб. В търсене на така необходимата им прясна вода след три дни достигат до лагуната Терминос, от където брега започва да завива на запад и Кордова решава да се връщат в Куба. На обратния път корабите пресичат Мексиканския залив от юг на север, като за четири дни използвайки течението Гълфстрийм изминават 1200 км и в Хавана се завръщат едва 110 оцелели испанци. Десет дни след завръщането си Кордова умира от раните си.
Независимо от спохождащите ги нещастия, експедицията открива и изследва целия северен и западен бряг на полуостров Юкатан на протежение около 700 км и открива страната на народа маи, стоящ на много по-високо равнище по степен на култура, от индианските племена известни до това време на испанците. Откритията направени от Кордова възбуждат златната треска сред испанците, и особено у губернатора Диего Веласкес, който още на следващата година организира нова експедиция в това направление възглавявана от Хуан Диас де Грихалва.
През 1518 г. Франсиско де Монтехо и Алварес участва като капитан на един от четирите кораба в експедицията на Грихалва. През 1519 г., след достигането до бреговете на Мексико, Алварес, заедно с Антон Аламинос и един от корабите е изпратен от Кортес на север покрай мексиканското крайбрежие да потърси удобно пристанище. Те достигат на север до устието на река Пануко, но така и не откриват удобно пристанище, връщат се обратно и недалеч от стоянката на корабите Монтехо основава първия град на територията на Мексико - Веракрус.
Същата година Кортес започва да се готви за военен поход във вътрешността на страната. Голяма част от добитото злато решава да изпрати в Испания, за да покаже на краля каква богата страна е открил.
Юкатан е голям полуостров, разположен в Централна Америка, като заема най-източната част от територията на Мексико, Северна Гватемала и целия Белиз. Днес мексиканското правителство, заедно с тези на Белиз и Гватемала, полагат усилия за развитието на туризма на полуостров Юкатан. Останките от цивилизацията на маите и красотата на тропическата природа са истински съкровища за този край.
1585 г. във Виченца е открит „Театър Олимпико”, проектиран от Андреа Паладио.
Андреа ди Пиетро де ла Гондола, по-известен като Паладио, е най-значителният ренесансов архитект от Северна Италия. Той е считан от мнозина за твореца, оказал най-силно влияние върху класическата архитектура след Ренесанса. Негов образец е римската античност, както и големите архитекти на италианския Ренесанс, най-вече Донато Браманте, Микеланджело Буонароти, Микеле Санмикели и Якопо Сансовино.
Паладио е син на Пиетро „Де ла гондолла”. На 13 години станал чирак в каменоделската работилница на баща си, но само след 18 месеца избягал в близкия град Виченца. Там става помощник в най-добрата каменоделска и зидарска работилница, а често посещавал и дюкяна на Бартоломео Каваца, от когото също научава някои умения. Но най-голямо влияние в неговата кариера има Джанджорджо Трисино, той измисля и класическото име „Паладио” на своя ученик и приятел Андреа.
През 1404 г. Виченца е превзет от Венеция и е нейно владение до 1797 г. Под венецианско управление градът просперира и процъфтява. Разцветът на Виченца най-силно е изразен през 16 в., когато в града твори Паладио. Неговите най-мащабни проекти са базиликата Паладио, Пиаца дей Синьори, Лоджа дел Капитаниато.
Още през 1581 г. той изготвя чертежи и скици за интериора на църквата „Санта Лучия” във Венеция и работи по строежа на „Театър Олимпико” във Виченца.
„Театър Олимпико” е трябвало да бъде подвижен дървен театър в зала, в която да се поставят драми по време на карнавалите. Със своя последен труд обаче Паладио превръща залата в уникален театър със зрелищно помещение, което днес е обект на изключителен интерес от страна на туристите. Театърът е изпълнил предназначението си като сцена, но след това в него не е поставяна пиеса, за да може да се запази за следващите векове.
„Театър Олимпико” е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1994 г.
Посредством своите сгради и теоретични трудове, Паладио упражнява силно влияние върху една архитектура, подчинена на идеалите на хармоничния „класицизъм”, която се простира в континентална Западна и Северна Европа, Великобритания, Русия и САЩ, дори Томас Джеферсън строи именно в този стил.
1875 г. се състои премиерата на операта „Кармен”. Операта на Жорж Бизе е представена на сцената на парижката „Опера Комик” и претърпява провал.
На генералната репетиция в залата присъстват много музиканти и критици, които още тогава се изказват неласкаво за произведението. Композиторът Ернест Гиро разказва, че цялата нощ след злополучната премиера, чак до разсъмване Бизе броди в мълчаливо отчаяние по спящите парижки улици, мъчително преживявайки неуспеха си.
Либретото е написано от Анри Меляк и Людовик Алеви и се основава на новелата на Проспер Мериме (1846 г.). Рецензиите са безмилостни. „Колко вярно, но колко неприлично е всичко”, отбелязва критиката за „Кармен”. Бизе е обвинен в безнравственост.
Всъщност онова, което френската буржоазия не може да му прости, е че той дръзва за пръв път да извади на оперна сцена не шаблонните рицари и принцеси, а хора от третото съсловие - работничка в тютюнева фабрика, обикновен войник, селянка, контрабандисти, цигани.
Само година по-късно, на 6 февруари 1876 г., операта е свалена от сцена. По това време авторът вече не е между живите. Той умира на 2 юни 1875 г., ненавършил 37 години. На 23 октомври 1875 г. обаче Бизе е реабилитиран - „Кармен” е поставена във Виена, където… жъне феноменален успех.
Междувременно композиторът Ернест Гиро прави нова редакция на „Кармен”. Той заменя говорните диалози с речитативи и вмъква балетна музика в последното действие на операта, като използва мотиви от различни произведения на Бизе. В този вид „Кармен” е представена отново в Париж през 1883 г. Този път публиката е във възторг.
Любопитен факт е, че през 1915 г. режисьорът Сесил де Мил прави 59-минутен ням филм по сюжета на операта. През 1983 г. Жан-Люк Годар прави друга филмова версия, която се казва „Prénom: Carmen”. MTV също имат свой вариант по темата.
1878 г. Русия и Османската империя подписват прелиминарния Санстефански мирен договор, с който се слага край на войната и де факто се създава Третата българска държава.
Мирните преговори започват на 13 февруари след като в Одрин пристига първият член на турската делегация - външният министър Сафвет паша. Още в началото на преговорите Сафвет паша заявява, че империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи, но той отхвърля условията за мир, защото подписване на договор щяло да има само ако бъде започнат конгрес на всички Велики сили. Сафвет протаква преговорите, но така че да не ги прекъсва, защото се страхува от ново руско настъпление към столицата. Османската империя все още се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започват да вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на османската империя и затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано - тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време до желаната помощ или конгрес на Великите сили.
Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята. Руските представители не искат да отстъпят позициите си, тъй като откъсване на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста от селищата там (голяма част от населението ще се придвижи към свободните български земи) и ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристига великият везир Ахмед Вефик. Продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението - подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство.
На 1 март двамата руски представители - Игранев и Нелидов - поставят ултиматум на османската делегация да подпише или военните действия ще бъдат подновени. Руската армия в околностите на Сан Стефано се строява на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите са възобновени.
Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно - на 17 март. Решенията на договора влизат в сила на 18 март след като съдържанието му е съобщено с циркулярна нота от руския канцлер княз Александър Горчаков на останалите велики сили.
На 3 март в град Сан Стефано, днешен Йешилкьой, предградие на Истанбул, е подписан мирен договор между Русия и Османската империя. С него се слага край на Руско-турската освободителна война (1877-1878г.) и се създава Българска държава след 500-годишно османско владичество.
Причина за Руско-турската война е жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г., което предизвиква огромен отзвук в Европа. Редица видни европейски общественици и държавници, сред които личат имената на Уилям Гладстоун, Виктор Юго издигат глас в подкрепа на потиснатите българи. Войната става неизбежна, след провала на Константинополската конференция и отказа на Османската империя да се реформира и зачита правата на своите християнски поданици. Тя завършва с победа на руското оръжие.
Санстефанският мир е подписан на 3 март (бел.ред. 19 февруари стар стил). Тази дата не е избрана случайно. Тя съвпада с коронацията на Александър ІІ през 1855 г. и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 г., за което руският император получава прозвището Освободител.
Договорът е прелиминарен - т.е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.
Санстефанска България, с малки изключения, припокрива картата на Екзархията от 1870 г., с която султанът легитимира православната духовност на българското население. Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия полуостров).
Пълномощници от руска страна са граф Н.П.Игнатиев и А. И. Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей. Чл.6-11 се отнасят до България, която е създадена като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и своя войска.
Чл.7 от договора урежда устройството и управлението. Държавата се управлява от княз, избран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта. Парламентът е трябвало да изработи Органически устав (Конституция). Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Чл.8 предвижда да се плаща специален данък на Високата порта.
Със Санстефанския мирен договор България възкръсва отново на картата на Европа. Нейното население наброява 4 800 000 души. Санстефанският мирен договор от една страна решава проблема с легитимността на българската държавност, а от друга е убедително доказателство за българското териториално присъствие на Балканския полуостров.
Англия и Австро-Унгария се обявяват против санстефанския договор. По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с Берлинския договор през юли 1878 г. По силата на неговите клаузи санстефанска България е разделена на пет части - Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа.
От 1888 г. 3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. 10 години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за Национален празник.
1891 г. в правилата на футбола е въведена дузпата, а прилагането й започва от следващия сезон. Първите неофициални общи правила са създадени от университета Кеймбридж през 1846 г.
Съвременният футбол води началото си от Англия, където през 1863 г., след създаването на Футболната асоциация, са утвърдени първите правила на играта.
През 1880 г. Футболната асоциация на Англия, опасявайки се от загубата на връзка с Шотландия, поканва последната заедно с Уелс, Северна Ирландия и местните организации да сформират общ комитет. Първоначално, поради отказа на Шотландия, такъв не е сформиран, но по-късно те се съгласяват да се включат. Първото общо заседание се състои през 1882. По това време само този комитет има право да изменя правилата на играта.
На 2 март 1888 г. ръководителят на английския отбор от Бирмингам „Астън Вила” праща писма до клубовете „Блекбърн Роувърс”, „Болтън Уондърърс”, „Престън Норт Енд” и „Уест Бромич Албиън”, в които изразява своето разочарование от факта, че все по-малко хора посещават футболните срещи, а и самите те не са достатъчни да запълнят целия годишен календар. Затова той представя идеята си за създаване на редовно първенство с участието на определен брой тимове и използването на кръгова система при провеждането на футболните срещи. Три седмици по-късно петте клуба се събират и учредяват лигата, а ръководителят на „Астън Вила” Макгрегър е избран за председател. Стартът на първенството е на 8 септември 1888 г.
През 1891 г. се въвеждат странични съдии и отсъждане на наказателен удар (дузпа). През 1898 г. се въвежда промоция и изпадане между първите две дивизии на английския футбол. Жълтият и червеният картон са въведени през 1970 г.
Любопитен факт е, че френският термин „дузпа” е възприет в България през 1894 г., когато футболът е бил въведен от група швейцарски учители. Ударът се изпълнява от специално определена точка в наказателното поле, намираща се на 11 м от вратата.
1904 г. при използване на цилиндъра на Томас Едисън е направен първият звукозапис на политическа реч - на кайзерът на Германия Вилхелм II.
Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски (Вилхелм II) е последният германски кайзер и крал на Прусия, управлявал Германската империя от 15 юни 1888 г. до 9 ноември 1918 г. След неговата абдикация Германия е обявена за република.
През 1890 г. той уволнява канцлера Ото фон Бисмарк и повежда Германия на войнствен „Нов курс”, чиято кулминация е подкрепата на Австро-Унгария в Юлската криза от 1914 г., довела до Първата световна война. Бомбастичен и поривист, той понякога прави нетактични изявления по чувствителни теми без да се консултира с министрите си.
Една от големите грешки на Вилхелм II дава искрата на Първата мароканска криза през 1905 г., когато Вилхелм прави ефектно посещение в Танжер, Мароко. Това е първият остър международен конфликт на противопоставяне през 20 в., който продължава от март 1905 г. до май 1906 г. въз основа на спора, възникнал между Германската империя и Третата френска република по отношение на контрола върху султаната на Мароко.
В края на 1904 г. Италия, Великобритания и Испания признават „специални права” на французите в Мароко, което на практика означава трансформация на Султаната в протекторат на Франция. В замяна на тези отстъпки, Франция признава правата на англичаните над Египет, на италианците - в Либия, а на испанците - на два града по северното крайбрежие на Мароко (Сеута и Мелила). Германия остава извън подялбата.
Недоволна, в началото на 1905 г., когато Франция се опитва да принуди султана на Мароко да допусне в страната френски съветници и да предостави концесии за добив на полезни изкопаеми при изгодни условия за големите френски компании, неочаквано в Танжер пристига акостирайки начело на флагмана на огромна военна флотилия германският кайзер Вилхелм II.
Всички са същисани от пламенната реч която кайзера произнася в подкрепа на борбата срещу колонизацията на страната от Франция, като германския държавен глава обещава тържествено и публично на султана на Мароко неговата и германска подкрепа, предлагайки сключването на отбранителен съюз. Тази стъпка е изцяло в съответствие с германската генерална външнополитическа линия от края на 19 в. и началото на 20 в. за търговско и военно проникване в ислямските държави, център на които в ново време се явява Османската империя. Влошавайки ситуацията в Мароко, германските дипломати се надяват да тестват силата на френско-руския съюз от 1904 г. след разпада на съюза на тримата императори, особено след като всички военни сили на Русия по това време са в Далечния изток, ангажирани в тежката руско-японска война.
Германската дипломация, предизвиквайки кризата, иска да тества силата на възникващата Антанта срещу Германската империя. В този смисъл, немското външно разузнаване и дипломация считат онзи геополитически момент като изключително удобен, за да предизвикат повод за военна интервенция срещу Франция, с която да я принудят да се откаже от повечето си колонии в полза на Германия. Френската дипломация изпада в такова унизително положение, че сама инициира и предлага на германската страна част от приходите от бъдещите концесии като компенсация за Мароко, заедно с отстъпването на Германия на няколко малки френски колонии във френска Екваториална Африка. Германската дипломация надменно отхвърля френското предложение.
Окончателното решение по отношение статута на Мароко е оставено за в бъдеще на свикания международен форум на великите сили от 15 януари до 7 април 1906 г. Пет години по-късно, Франция и Германия се сблъскват отново по въпроса за контрол над стратегическия район на Танжер, предизвиквайки втора мароканска криза.
Може би най-сериозната лична грешка на Вилхелм на арената на външната политика оказва по-голямо въздействие в Германия, отколкото по света. Епизодът му струва много от неговия престиж и власт. Аферата с вестник „Дейли Телеграф” през 1908 г. произтича от публикуването на интервю в британския всекидневник, което включва невъздържани изявления и дипломатически навреждащи забележки.
Вилхелм счита интервюто за възможност за популяризиране на възгледите и идеите си за англо-германското приятелство, но вместо това, поради непремерените си емоционални изблици в него, той настройва против себе си не само британския народ, но и французите, руснаците и японците, като намеква, че германците не ги е грижа за британците; че французите и руснаците са се опитали да подстрекават Германия да се намеси във Втората бурска война и че германското военноморско укрепване е насочено срещу японците, а не срещу Великобритания.
Ефектът в Германия е значителен, със сериозни призиви за неговата абдикация. Много месеци след фиаското с „Дейли Телеграф” Вилхелм се въздържа от шумни изяви и по-късно си отмъщава на принц Бюлов, като го принуждава да подаде оставка, защото не бил редактирал текста на интервюто преди публикуването.
Вилхелм II ентусиазирано покровителства науката и изкуството, както и общественото образование и социалното благополучие. Той спонсорира Обществото кайзер Вилхелм за насърчаването на научните изследвания; то се финансира от богати частни донори и от държавата и се състои от голям брой научни институти по чиста и приложна наука. Пруската академия на науките не може да избегне натиска на кайзера и губи част от автономността си, като е принудена да включи нови програми по инженерство и да създаде нови специалности по инженерни науки в резултат на дарение от кайзера през 1900 г.
1923 г. излиза първият брой на списание „Тайм”. Седмичното новинарско списание е основано през 1923 г. от двама студени на Йейлския университет - Хенри Люс и Бритън Хадън, които си поставили за цел да създадат четивно издание, отразяващо важни събития.
Любопитен факт е, че през 2013 г. за първи път начело на списанието застана жена - Нанси Гибс. Тя заменя Ричард Стенгъл, който беше номиниран от президента Барак Обама за поста зам. държавен секретар по въпросите на публична дипломация и връзки с обществеността. Списанието днес е собственост на медийния конгломерат „Тайм Уорнър”.
1924 г. с детронацията на халиф Абдул Меджид II е сложен край на 1400-годишния ислямски халифат. Абдул Меджид II е последният османски халиф, 29-ия по ред. Веднага след детронацията му от Кемал Ататюрк Турция е обявена за конституционна република.
През следващите две десетилетия Мустафа Кемал Ататюрк е основна фигура в политическия живот на новосъздадената Република Турция. През своя 15-годишен мандат като президент, продължил до смъртта му през 1938 г., той провежда радикални реформи в политическата, социалната, съдебната, икономическата и културната сфера, превръщайки остатъците от бившата Османска империя в светска национална държава.
Отношението към Ататюрк е крайно - за едни той е великият Баща на нацията, за други я е довел до разруха.
Като владетел той преобърна цялата страна - погрижи се за премахването на халифатите и за отделянето на държавата от религията. Ислямското летоброене беше заменено от Грегорианския календар, въпреки че е с християнски произход. От този момент неделята беше възприета като почивен ден, като измести свещения мюсюлмански петък. Беше възприета метричната система, а в османския език беше въведена латиницата.
Турция получи нова правна система, базирана на немски, италиански и швейцарски правни модели. Правото на име беше постановено със закон (до 1934 г. турските граждани нямаха право на фамилно име). Религиозните училища бяха затворени и беше въведено задължителното образование.
Накрая той наложи и най-голямата промяна: равнопоставеността на мъжа и жената. От 1926 г. жените могат да посещават университети. Те получиха правото да гласуват. Първо на общинско ниво, а след това и на национално, т.е. да избират парламент. Съответно не трябваше и не беше позволено да ходят забулени.
Не всички промени обаче бяха приети без съпротива. Когато Ататюрк забрани на мъжете да носят фесове и им препоръча шапки, в Източен Анадол се стигна до революция и бяха произнесени 138 смъртни присъди срещу привържениците на фесовете.
1931 г. е приет съвременният Химн на Съединените американски щати. Автор на текста на „Знаме, обсипано със звезди” е Френсис Скот Кий. Изпълнява се по музиката на популярна английска гуляйджийска песен „To Anacreon in Heaven”, за композитор на която се смята Джон Стафорд Смит.
Кий написва текста през 1814 г. след като наблюдава бомбардировката над форт Макхенри в Балтимор, Мериленд, от британските кораби по време на Британско-американската война.
На 3 септември 1814 г., Кий и Джон С. Скинър, американски агент за размяна на пленници, отпътуват от Балтимор на борда на малък кораб развяващ бяло знаме. Двамата са на мисия одобрена от президента на САЩ Джеймс Медисън. Целта им е да преговарят с британците за освобождаването на известен възрастен градски лекар от Горно Марлборо, Мериленд, който е приятел на Кий. Докторът е обвинен в подпомагане на арести на британски войници.
Кий и Скинър се качват на главния британски кораб в района на 7 септември и говорят с генерал Робърт Рос и адмирал Александър Кочран по време на вечеря, докато те дискутират военни планове. Първоначално Рос и Кочран отказват да освободят пленника, но отстъпват след като Кий и Скинър им показват писма написани от ранени британски затворници възхваляващи доктора и други американци за тяхното мило отношение.
Тъй като Кий и Скинър са чули плановете за атаката на Балтимор, те са задържани на кораба за периода на битката. След бомбардировката, няколко британски кораба опитват да се промъкнат край форта и да извършат десант в заливче западно от него, но са отблъснати от огън от близкия форт Ковингтън, последната линия на отбрана на града. По време на дъждовната нощ, Кий наблюдава бомбардировката и вижда малкото знаме за буря, което се вее над форта, но след като обстрелът спира, не знае как е приключила битката. На сутринта обаче, знамето за буря е свалено и над форта е издигнато голямото знаме.
Кий е вдъхновен от американската победа и гледката на голямото американско знаме, развяващо се триумфално над форта. Този флаг, с 15 звезди и 15 ленти, става известен като „Обсипаното със звезди знаме” и днес е изложено в Националния музей за американска история във Вашингтон.
Песента, озаглавена „Защита на форт Макхенри”, става известна американска патриотична песен. С обхват от една октава и половина, песента е всеизвестно трудна за пеене. Приета е за официално ползване от военноморските сили на САЩ през 1889 г. и от президента през 1916 г. и е направена национален химн с решение на конгреса на 3 март под името „Обсипаното със звезди знаме”.
1938 г. в Саудитска Арабия са открити големи находища на нефт. Смята се, че историята на съвременната нефтена промишленост започва през 1859 г., когато американският преселник, нефтен изследовател и предприемач Е.Л. Дрейк прокарва сондаж за добив на нефт в Пенсилвания на място, което по-късно е наречено Тайтъсвил. По-късно в района са прокарани много сондажи.
Приблизително по същото време започва промишлен добив на нефт и в други райони на света, например в Азербайджан край столицата Баку. Първоначално керосинът (рафинирана течност, наричана у нас „газ”, за газени лампи) е главният готов нефтопродукт и той много скоро заменя свещите в бита. Употребата на нефта е обаче малка, освен като гориво за газени лампи, докато не бива изобретен двигателят с вътрешно горене, намерил огромно приложение в автомобилите, камионите, тракторите и самолетите.
Саудитска Арабия разполага с най-големите находища на нефт и природен газ в света - по средни оценки те представляват 1/4 от установените световни запаси. Доходите от нефта не само доминират в националната икономика и съставляват около 90% от износа, но и осигуряват водещо място на страната в световната икономика.
Кралство Саудитска Арабия е основано от Абдул Азиз бин Сауд през 1932 г., въпреки че завоеванията, които в крайна сметка довеждат до създаването на Кралството започват още през 1902 г., когато Абдул Азиз завзема град Рияд, седалище на неговото семейство - Ал Сауд, дали в последствие сегашното име на страната.
На 10 януари 1926 г. Абдул Азис бин Сауд се обявява за „крал на Хеджаз” (териториите по брега на Червено море), а на 27 януари 1927 г. и за крал на Неджд (досега е носил титлата „султан”). Абдул Азис отказва да подкрепи идеята на водачите на ихвана за завладяване на британските протекторати Ирак, Кувейт и Трансйордания. В отговор ихванът се разбунтува срещу краля, но войските на Абдул Азис побеждават. През 1932 кралствата Неджд и Хеджаз се обединяват в Кралство Саудитска Арабия.
Новото кралство е една от най-бедните държави в света и разчита на ограничено селско стопанство и приходи от поклонничество. Въпреки това през 1938 г. в региона Ал-Хаса и по протежение на крайбрежието на Персийския залив са открити огромни находища от петрол, и през 1941 г. започва мащабното им разработване.
Петролът осигурява на Саудитска Арабия бърз икономически растеж и значителни политически дивиденти в международен план. В Хеджаз се появяват първите вестници и радиостанции, културният живот се развива бурно. Но големият наплив на чужденци, намиращи работа в петролната промишленост, подсилва съществуващата отдавна склонност към ксенофобия. В същото време, правителството става все по-разточително и екстравагантно. През 1950-те това довежда до задлъжняване на икономиката и икономически спад.
Днес над 90% от добива на суров петрол в Саудитска Арабия се осигурява от седем големи нефтени находища. Най-значимото сред тях е гигантският Гавар, популярен с прозвището „кралят на кралете”. Най-мащабното нефтено находище в историята на човечеството се простира на 280 км по протежение на брега на Персийския залив, широко е средно 50 км и осигурява 62% от производството на Саудитска Арабия.
1992 г. Босна и Херцеговина обявява независимост от Югославия. Първата страна в света признала още на 15 януари 1992 г. независимостта на Босна и Херцеговина е България.
Босна и Херцеговина е една от шестте федерални единици, образуващи бившата Социалистическа федеративна република Югославия. Републиката успява да извоюва своята независимост по време на войните в СФРЮ през 90-те години на 20 в. и според Дейтънското споразумение в момента е протекторат на международната общност, който се администрира от Върховен представител, избиран от Европейския парламент.
1997 г. е открита най-високата постройка в Нова Зеландия - кулата Скай Тауър (328 м). Съоръжението е построено в Оукланд само за две години и половина.
Кулата е построена като комуникационен център. Четирите нива за наблюдение и въртящият се ресторант на 190 м над земята дават несравнима гледка към целия Окланд, пристанището и околните острови. Лифт във вътрешността на кулата изстрелва туристите до голяма остъклена обсерватория за около 40 секунди.
Това е най-високата сграда в южното полукълбо. Известна е и като най-високото място за бънджи в света. Освен това кулата се използва и за… скайуок. Местните твърдят, че това е спорт, но всеки разумен човек би се усъмнил. Скайуок представлява обикаляне на кулата от външната страна по железен корниз, широк около 1,2 м, на височина от 192 м.
2005 г. американският пилот Стив Фосет приключва околосветския си полет със самолета GlobalFlyer без междинно зареждане с гориво, започнат на 28 февруари. През 1985 г. отегчен от финансовите игри милионерът се впуска в приключенията и се отдава на любимото си хоби - да гони световни рекорди в обикалянето на планетата Земя. В колекцията му има десетки - на балон, на лодка, с цепелин, в самолети - безмоторни и с мощни двигатели, преди да намери смъртта си след трагичен инцидент през 2007 г.
Всъщност Global Flyer три пъти обиколи света без презареждане. Първата експедиция, стартирала на 28 февруари 2005 г., почти се проваля, тъй като от резервоарите започва да изтича гориво. Фосет обмисля кацане, но все пак решава да продължи и се задържа във въздуха 67 часа и 1 минута. Поставен е световен рекорд - първият самостоятелен, непрекъснат полет около земното кълбо.
Изтичането на гориво обаче човърка Фосет - колко ли далеч щеше да стигне, ако това не се бе случило. Отговорът на въпроса идва на 11 февруари 2006 г., когато авантюристът повтаря околосветския полет, но не каца в САЩ, а продължава, лети отново над Атлантика и се приземява във Великобритания. Във въздуха Global Flyer губи електрическия си генератор. Самолетът пука и двете си гуми при кацането, но Фосет е поставил нов световен рекорд - за най-дълго прелетяно разстояние - 41 457 км.
Само месец след това Стив Фосет поставя нов рекорд в околосветското летене - за излитане и кацане от едно и също място - самолетът преминава 41 039 км за 74 часа и 26 минути.
Днес едномоторният самолет Global Flyer се съхранява в Националния музей на авиацията и космонавтиката „Смитсониън”. Самолетът е уникален, свръхлек, конструиран специално за Фосет от „Върджин Атлантик” - компанията на неговия конкурент и приятел Ричард Брансън. Global Flyer е с необичайна конструкция, в пилотската кабина има само едно място, предназначен е за полети на дълги разстояния без спиране за презареждане с гориво. Дължината му е 1,7 м, височината му е 3,6 м, а разстоянието между крилата му е 35 м. Машината е построена от комбинирани материали, което й позволява да носи четири пъти повече гориво (около 8 тона), отколкото е собственото й тегло (1800 кг). Лети с над 400 км/ч.
