Американският държавен секретар Кондълиза Райс отбеляза тази седмица нова значителна победа в "тихата гражданска война", чийто огън продължава да тлее в екипа по национална сигурност в правителството на Буш.
Седмици наред САЩ устояваха на натиска на европейците и на все по-шумния хор на американски експерти по външна политика да сложат край на 27-годишното ембарго над преките преговори с Иран. Въпреки че е имало неуспешни неофициални контакти /кой
може да забрави Оливър Норт с тортата за рождения ден, Библията и американските заложници в Ливан?/, Вашингтон официално обяви, че няма да говори с моллите, откакто подкрепящите революцията студенти окупираха американското посолство в Техеран малко след свалянето на шаха през 1979 г.
Но тъй като преговорите с Иран на европейската тройка - Великобритания, Германия и Франция - за ядрената програма на Техеран изпаднаха в застой, натискът над САЩ да се намесят се засили. Досега отговорът беше негативен. В най-добрия случай, казваха хората на Буш, преговорите с теократи, които си представят света без Израел и хранят фантазии за промяна, са безсмислени. В най-лошия случай разговорите около чаша сладък чай и фъстъци биха дали на иранците престиж и ценно време, за да се доближат до реализиране на ядрените си мечти. Това би променило драматично картината в Близкия изток, като фетишизира дипломатическия процес и го издигне над истинските проблеми: иранските ядрени амбиции и заплахата, които те представляват за света.
В действителност категоричният официален отказ от диалог прикриваше все по-напрегнати дебати във Вашингтон и в сряда д-р Райс обяви, че нейният дипломатически усет отново се е наложил. САЩ, заедно с ЕС, и евентуално Русия и Китай, ще се присъединят към многостранните разговори с иранците, за да се опитат да намерят изход от задънената улица.
Внимателно подбраните думи на Райс съдържаха няколко значителни отстъпки пред онези в правителството на Буш, които са против американски ангажимент за преговори: ще има преговори, само ако Иран спре обогатяването на уран и изрази готовност да приеме договорените от международната общност ограничения на ядрения му режим.
Иран вече намекна, че тези условия са прекалено тежки, така че в действителност преговорите може би няма никога да започнат. Но това едва ли ще е от значение, защото символизмът на дипломатическата игра на д-р Райс е по-важен от същината й. Държавният департамент сега е в най-критичната фаза на деликатна и изпълнена с големи рискове игра. Игра, която според някои хора във Вашингтон е обречена на провал. Но поне засега
президентът реши, че САЩ ще играят точно тази игра.
Малцина във Вашингтон вярват, че Иран ще се откаже от опитите да се присъдени към ядрения клуб, ако не е подложен на сериозен международен натиск или дори на заплахата с употреба на военна сила. Единствената надежда да се избегне апокалиптичният избор е режим на болезнено суров международен икономически и дипломатически натиск. Но за да постигнат тази цел, САЩ трябва да покажат, че полагат извънредни дипломатически усилия.
На фона на трагичното съчетание между арогантността от страна на САЩ и истерията, обхванала останалата част на света, войната в Ирак подрони способността на Америка да доказва правотата си. Светът гледа на Вашингтон през призмата на пристрастни медии и вижда рояк неоконсерватори, обсебени от мисли за война, които искат да подпалят ислямския свят. Той забелязва зловещото кръвопролитие в Хадиса и насилието в Басра и иска отмъщение.
В случая с Иран САЩ трябва да успеят там, където се провалиха най-много в Ирак. Те трябва да покажат на скептичния свят, че наистина искат да дадат на дипломацията шанс да
заработи и да гарантират, че ако /и когато/ тя се провали, вината няма да е тяхна. Аргументът на Държавния департамент е, че след като са показали добрите си намерения, САЩ ще могат да убедят останалия свят да прояви твърдост към иранците.
За втори път от 18 месеца дипломацията на д-р Райс се наложи над хардлайнерите в екипа на Буш. През ноември 2004 г. САЩ промениха курса и решиха за първи път да подкрепят преговорите на ЕС с Иран. Тогава мотивът беше, че ако САЩ стоят настрана, докато европейците преговарят, тези усилия ще бъдат обречени. Очевидно, че умишленото отсъствие на САЩ попречи да се постгне желаният резултат - Иран без оръжия. Но ако САЩ подкрепят инициативата, те няма да бъдат упреквани, ако усилията се провалят. Светът ще види, че иранската неотсъпчивост, а не американската едностранчивост, е причина за кризата.
Сега, година и половина по-късно, почти същите аргументи се чуха във Вашингтон. САЩ днес планират процес, който ще протече в два етапа в следващите пет месеца. Първо, подновени дипломатически усилия, за да се направи последен опит за налагане на санкции от ООН на Иран, ако Китай и Русия бъдат убедени да се откажат от възраженията си.
При провал /а във Вашингтон има малцина оптимисти, че ще се постигне успех/, САЩ ще опитат нещо друго: да създадат коалиция на желаещите санкции извън ООН, включваща ЕС, Япония, Австралия и може би други страни.
Такива сурови мерки ще са непопулярни в държавите, които САЩ се надяват да привлекат на своя страна. Те несъмнено ще доведат до още по-голямо поскъпване на петрола и ще навредят на икономиките на европейските държави много повече, отколкото на САЩ /тъй като Америка вече е наложила санкции и няма да бъде сериозно засегната/. За да се постигне такова нещо, останалият свят, и по-специално европейците, трябва да бъдат убедени, че Иран е по-голяма заплаха за световния мир от САЩ.
Точно това е замисълът на дипломатическата игра на Райс: дипломацията да извърви още една, две или три допълнителни мили, за да може после решението за по-строги мерки да е по-лесно. Слабата страна на играта: тя се гради на предположението, че когато Иран прояви докрай непреклоннноста си, Европа ще е готова да направи необходимата жертва, за да спре злокобната заплаха, която би представлявала разполаща с ядрено оръжие ислямистка държава.
Но като се има предвид поведението на Европа през последните години, кой би заложил на това? /БТА/
