Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО, събеседник в „Годината” на Дарик:
Формално сте най-успялата българка по света. Кои са трите най-важни неща, които свършихте през 2010 г.?
Мисля, че през тази година, реформата, която започнах в ЮНЕСКО, беше успешна от гледна точка на намаляване на администрацията, от гледна точка на по-голяма видимост, на съсредоточаване върху основните цели, които са свързани с образованието, образование за всички, програмата на ООН, която е цел на десетилетието за развитие. На второ място бих поставила това, което ЮНЕСКО направи като помощ за Хаити, Пакистан, не само там, тъй като на много други места о света имаше случаи на природни бедствия, на наводнения, на земетресения. Говоря за Хаити, на първо място, за Бенин, за Чили. Ние поставихме на съвсем друга основа системата за предотвратяване на цунами в Индийския океан и в Тихия океан Международната океанографска комисия. И на трето място смятам, че голям успех за организацията беше включването и приемането на резолюция от общото събрание на ООН, която прави тясна връзка между културата и развитието. Това за първи път в общия дебат по въпросите на развитието в ООН, поставя също така културата наред с образованието и някои други важни проблеми. Мисля, че това е много важно.
Какво не успяхте да свършите през 2010 г.?
Доста неща още не успях да свърша. Искам да реформирам бюрата на ЮНЕСКО, представителствата на ЮНЕСКО по света. Предложила съм план, който се обсъжда в рамките на изпълнителния съвет. Имам много проблеми с администрацията, с реформиране на администрацията. Мисля, че все още не сме успели да покажем всичко, което ЮНЕСКО може да направи, най-вече в областта на науката. Мисля, че там има много неща, които могат да се направят. Макар че преди две седмици публикувахме един много интересен световен доклад за състоянието на науката, който широко се коментира в момента. След 5-годишна работа се дават основните тенденции, но това е само началото на едно по-тясно въвличане на ЮНЕСКО в основната работа, която имаме в областта на науката.
Големият дебат в България, и не само у нас, той като че ли се води в цяла Европа и извън Европа, когато нямаш пари, какво да направиш първо. Кое да ти е приоритет? Да дадеш от по-малкото пари, които имаш за образование, култура, наука, или първо трябва създадеш условия да се изкарват повече пари, като направиш пътища, като строиш различни неща, които ще носят доходи. Какъв е вашият отговор? Как ще има повече за наука и образование? Като не се даде сега много и се инвестират парите в друго или...
Това е дискусия, която се води в почти всяка страна в света. Аз, разбира се, в случая ще защитя гледната точка на ЮНЕСКО. Според нас, това между впрочем е теза, която защитавахме и пред Г-20 в Корея. Аз бях в много тесен контакт на организационния комитет на Г-20 и съм много доволна, защото успяхме за първи път да включим текста за ролята на образованието. Мисля, че има много примери, които показват, че инвестицията в образование и то в страни, в които няма естествен ресурс, мисля, че и България е сред тези страни. Мисля, че Корея е много добро доказателство за това - инвестицията в образование, в развитие на човешкия ресурс, може би е най-добрата инвестиция. Ние виждаме сега, че дори и развитите държави се сблъскват с проблема за качеството на образование, на конкурентноспособността на своите хора, на своя човешки ресурс. Мисля, че в сегашната ситуация, особено в света, това е най-добрата инвестиция. Разбира се, всяка държава решава въпроса. Аз не следя, за съжаление, сигурно няма да се учудите, дебата в България за това накъде трябва да се разпределят средствата, но освен, че трябва да се подкрепи образованието, според мен, не става дума само за количество пари, а става дума и как тези пари по-нататък се усвояват и разпределят. И разбира се, качеството на образованието може би е най-големият проблем.
Как трябва да се преразпределят парите за образование в света, друг голям дебат? По какъв начин по-богатите да помогнат на по-бедните? Трябва ли това да става чрез ЮНЕСКО? Ако България има няколко милиона, които може да даде за обучение на студенти например от Африка, това директно ли трябва да го направи или според вас е добре парите да се събират в една организация и тя да ги управлява?
Вижте, това е много голям въпрос в момента, финансирането на образованието, особено на развиващите се страни. Трябва да отбележа с много голямо съжаление, че от 2008 г. помощите за развитие, особено в областта на образованието не само стагнират, а за първи път през тази година виждаме и тяхното намаляване, което ще доведе до много тежка ситуация в много страни, до нестабилност, бих казала, тъй като увеличаването на неграмотните в света в момента, за съжаление тази цифра е много по-голяма от преди две години. В момента има около 800 милиона неграмотни. По-малко деца ще отидат в началното образование. Като цяло, за да се постигнат целите на десетилетието за развитие и образование за всички в областта на основното образование, в света липсват 16 милиарда долара годишно, което на фона на някои други големи инвестиции, които се правят, или други финансови трансфери, не е кой знае колко голяма сума, но така или иначе тя липсва. В момента има много дебати, много дискусии за това по какъв начин да се намерят някакви нови иновационни схеми за финансиране на образованието. Знаете, че има предложение да се таксуват финансовите транзакции, в целия свят да се отделя по 0,05% от всички финансови транзакции в света и по този начин да се освободи една много голяма сума, която да отиде за образование. Да се повтори моделът, който съществува в ООН за финансиране на СПИН, на HIV, по който да се таксуват самолетните билети. Говори се за много други начини да се събират пари извън официалната помощ за развитие, която се дава от развитите страни. Надявам се, че те ще доведат до някакъв резултат, защото очевидно е, че тези средства липсват. Що се отнася до конкретните помощи, страните ги решават по различен начин. Ние имаме, разбира се, много договори с най-различни страни. Аз самата подписах неотдавна договор с Китай, когато бях на посещение там, чрез ЮНЕСКО да бъдат предоставени следващата година 100 стипендии за страни от студенти от Африка. Когато става през нас, ние, разбира се, това нещо го съчетаваме със сътрудничество, което имаме с различните университети в африканските страни или по линия на някои други международни организации, но това го решава всяка страна самостоятелно.
Тоест вие кой модел предпочитате? Искате ли например България да подпише договор с ЮНЕСКО и пари, които има за страни, които имат нужда от помощ за образование и култура, да се дават чрез ЮНЕСКО или всичко е в ръцете на страните?
Разбира се, аз, разбира се, аз бих приветствала такова едно решение, защото ние това, такъв един жест, един такъв акт ще го пишем в нашата стратегия за работа с Африка. Ние работим много тясно с Африканския съюз. Специално в сферата на висшето образование, все пак няма друга организация в сферата на висшето образование, на ООН организация, която да работи. Това е ЮНЕСКО и ние сме, бих казала, признат лидер в тази област, така че това би било добре дошло.
Стигнахме до темата ЮНЕСКО и България. Знаете ли, аз няма да ви поставям в неудобното положение да коментирате историята с Несебър, защото може би българската аудитория ще очаква от вас патриотична позиция, която пък със сигурност е несъвместима с поста, който имате. Интересно какво ще кажете обаче на хората в България, които казаха - абе да излезем от ЮНЕСКО тогава?
Аз мисля, че най-патриотичната позиция в момента за нас, за българите, е да имаме колкото се може повече паметници в списъка на световно културно наследство. Това е не само престижно, това е може би най-видимата, най-ценената, най-уважаваната част от дейността на ЮНЕСКО по опазване на наследството, на културата в най-широк смисъл. Няма просто как да ви обясня колко усилия полагат страните, за да могат да включат един или друг паметник в този списък. Не говоря за това, че вписването на един паметник, на един град, на някаква катедрала, някаква сграда увеличава туризмът и посещенията между 40 и 50% и това веднага е залог, разбира се, за някаква по-голяма също икономическа активност. Но това е икономическата страна. Мисля, че моралната страна също, бих казала, духовната страна от това ние да имаме и от признанието, което имаме от това, че един или друг паметник е вписан, е не само повод за, как да кажа, някакъв патриотизъм, за гордост, но това е може би най-хубавото нещо, което може да се случи. И затова смятам, че усилията, които България полага и трябва да продължи да полага, са много важни. А ние имаме още какво много да впишем междувпрочем в…
Всъщност разкажете каква е процедурата, г-жо Бокова? Какво трябва, за да стане една катедрала, една църква в списъка на ЮНЕСКО?
За да влезе в списъка, най-напред тя трябва да влезе в така наречения предварителен списък, който всяка държава има, който също така е признат и одобрен от Центъра за световно наследство, след което, разбира се, трябва да се подготвят съответните документи с експерти от ИКОМОС, международната организация, експертна, която съгласно конвенцията за световно наследство официално дава своето мнение. Трябва да се отговори на съответните критерии, трябва да се установи наличието на административен капацитет, за да може да се управлява и поддържа един или друг паметник, да се докаже неговата универсална стойност за човечеството. И след което това трябва да се предложи от страна на правителството в Комитета за световно наследство, където експертите дават своето мнение, съответният комитет обсъжда, гласува се и един или друг паметник е вписан.
Тоест това не зависи от генералния директор?
Не, това не зависи от мен.
В предварителния списък на България кои паметници са в момента кандидати за списъка на ЮНЕСКО? Колко са?
Аз не разполагам с него пред себе си, за да мога да ги изредя. Това са някъде около 10-ина паметника. Зная, че там са включени и някои от тракийските гробници, които имаме, зная, че са включени някои от църквите, с които разполагаме. Мисля, че вътре са и праисторическите… Магурата е вътре, пещерата. България разполага също с много праистория, праисторически пещери около Стара Загора. Те просто трябва да се подготвят, да се опишат, да се покажат на експертите, разбира се, каквото е необходимо да се представи също като усилие за тяхното съхраняване, и да се предложат на комитета.
В процедура в момента няма обаче, който да е пред гласуване в този…
Не, в момента България няма паметник, който да е предложен.
България има седем плюс два, нали седем исторически и два природни…
Да, България има седем паметника и два… да, точно така.
И общо взето, въпросът с Несебър на този етап не стои, че ще отпадне…
Не.
Тоест седем плюс два…
Не, Несебър, не, не е предлаган. А и се надявам, че след последната мисия, аз не съм… няма още изготвен доклад от експертите. Предполагам, че те са в контакт с правителството и се надявам, че опасността ще отпадне.
Накрая, всички досега ги пипах, кое е най-важното за десетилетието, което изпращаме заедно с 2010 г.? Според вас кое е най-важното?
Имате предвид конкретно събитие?
Вие решете. Някои говориха за тенденции, за промени…
Аз мисля, че от моя гледна точка две неща са важни. Едното е по-тясно свързано с България, това е без съмнение влизането ни в Европейския съюз. Мисля, че това беше едно историческо събитие с доста дълговременни последици, с една тясна обвързаност с Европа. Мисля, че това е нещо, което определи съдбата ни за години напред, десетилетия напред, изключително важно. И второто, това е може би кризата, икономическата, финансовата, която като че ли изведнъж показа, открои по-скоро много от тенденциите, които ние всички виждахме, за това какво се случва в света, за преместването на икономическата тежест към Азия, за създаването на един съвършено друг свят многополярен, един свят, в който по друг начин като че ли много от проблемите се решават, ускоряването, страхотното ускоряване на всички процеси, които като че ли даже ние не забелязваме и не можем да осъзнаем. Но мисля, че преживяхме едно десетилетие, което ни вкара наистина в един съвършено друг свят и тепърва трябва да осъзнаваме какви са последиците.
