Интервю с професор Арсен Верни - ректор на Нов европейски университет в Брюксел и магистър по европейско право:
Вие представлявате немски инвеститор по дела, заведени срещу България. Какво можете да кажете за съдебната система у нас - бързина на работа, корупция? Предполагам, че вече сте си изградил мнение по въпроса.
Правилно. Аз представлявам един германски инвеститор - едно дружество - в Република България. Оказа се, че воденето на дела в България е доста сложно и продължително и трудно може да се прогнозира. Ние имаме впечатлението, че продължителността на производствата е прекалено дълга и не виждаме прозрачност в съдебната система и поради това се съмняваме, дали действително се спазват всички принципи на правната защита, на държавноправна надлежна защита на правата в полза на граждански ищци, респективно дали те могат на практика да се считат за гарантирани.
Има ли създадено определено впечатление сред вашите колеги адвокати в Германия, относно работата на българските съд и прокуратура. Предполагам подобни теми се коментират във вашите среди.Все пак България от близо три години е член на ЕС. Забелязахте ли промяна от 2007 г. насам?
Както знаете състоянието на българското правосъдие беше една от главните мишени на критичните забележки на Европейската комисия, а също и на държавите членки по отношение на присъединяването на България. По време на преговорите преди присъединяването беше под съмнение, дали България действително е в състояние да даде подобни правни гаранции и да постигне ефективни, некорумпирани, действащи съгласно нормативния ред правосъдие и администрация. Въпреки тези съмнения, които имат и моите колеги, се стигна до присъединяването и на това бе заложена надеждата, че българското правителство ще направи всичко по силите си, за да отстрани тези съмнения възможно най-скоро, което обаче по мое мнение не беше постигнато. Тоест по тази точка или в тази сфера усилията на българското правителство да изравни правната защита и юрисдикцията с така наречения стандарт на ЕС са несполучливи.
Преди дни беше избран нов председател на Върховния административен съд у нас - мислите ли да потърсите контакт с него по повод проблемите, които срещате с българската съдебна система.
Не. Не виждам необходимост от това, нито пък структурен смисъл, защото ние сме в процес на водене на други дела и аз предполагам, че сезираните съдилища ще вземат решение - както практически се изисква от тяхното предназначение - и в тази връзка аз не виждам необходимост да обсъждам въпроса с административния съд или с едноличен съдия, дори бих го сметнал за неправомерно, бих казал, и поради тази причина нямам намерение да водя разговори по този въпрос там.
От известно време в България се дискутира въпросът за създаването на специализирани съдилища. Как се гледа на това в Германия? Какво е вашето мнение на юрист - те помагат ли или по-скоро пречат за по-качествено правораздаване?
Специализирането на съдилищата е развитие на международното правосъдие, което е достойно за адмирации. Колкото по-специализирани са отделните съдилища или колегии или камари, толкова по-добре е за бързото, ефикасно и справедливо решение на съответния спор. Това, че съдилищата се специализират както в наказателното правораздаване, така и в административното (правораздаване), финансовата юрисдикция и разбира се в гражданската юрисдикция, търговската юрисдикция, антитръстовата юрисдикция, е феномен на изобилието от закони и норми, а също и от европейски норми, които следва да бъдат прилагани от съдилищата правилно, а също - бих казал - и в смисъла на законодателя. Съдилища, които не разполагат със специализация, по мое мнение не биха се справили с това. Германският модел, както вие го нарекохте, съвсем не е ограничен само в рамките на Германия, той бе приет и от други нови държави-членки, като например Чехия, а също и Словакия и Унгария и със сигурност помогна на ефикасността на тамошните инстанции и специализирани съдилища.
От доста време вътрешният министър на България Цветан Цветанов води дискусия в обществото за това, че съдебната система у нас е нереформирана и че съдът твърде лесно пуска на свобода задържаните за престъпления от полицията. В Германия как стои този въпрос - има ли единодействие между полиция съд и прокуратура? Тук при нас често се говори за това, че ако човек престъпи закона във вашата страна и е заловен, той със сигурност ще бъде осъден.
В Германия, както знаете, основните принципи - специално на наказателното правораздаване - по традиция и особено поради събитията по време на Втората световна война - се спазват много строго. От една страна важи принципът на презумпцията за невиновност, тоест докато неправомерното поведение на дадено лице от наказателно-правна гледна точка не бъде доказано от редовен наказателен съд, той се счита за невинен. А ако освен това възникнат допълнителни съмнения по отношение на вината му, то важи старият принцип in dubio pro reo (всяко съмнение се тълкува в полза на обвиняемия). Може да се изходи от това, че при всички случаи, в които се е стигнало до повдигане на обвинение, се е стигнало разбира се и до приключване на процесите. Това е основен принцип на надлежното правосъдие на правовата държава, защото и обвиняемият също трябва да знае в обозрим период от време как на практика стоят нещата в неговия случай. В този смисъл дадено наказателно производство не бива да продължава по-дълго от максимум една година пред всички инстанции, защото само по този начин може да бъде запазено доверието на гражданите в собствената порядъчност и в собствената правилност на наказателното правораздаване и да бъде оправдано доверието в системата на правосъдието като цяло в дългосрочен план.
Какво според вас трябва да се промени в съдебната система в България, за да заработи тя по-добре?
Според мен това е комбинация от аспектите, които вече обсъдихме при предходните въпроси. От една страна е абсолютно наложително да се гарантира, че правосъдието на Република България е напълно независимо от политическото влияние. Само по този начин може да се предотврати политическата корупция да навлезе в юрисдикцията, както и юрисдикцията трябва да е независима от силни икономически и капиталови кръгове в Република България, за да могат съдиите действително - както аз се изразявам - да имат свободата, а също и възможността да вземат справедливо решение, независимо от външни въздействия. Това значи: освен от свързването на политическата и икономическата среда или сцена има нужда разбира се и от много добро образование на съдиите, а също и от това да се постигне признаване на репутацията и уважение на съдиите и прокурорите в Република България като личности от обществения живот и да съществува доверие на гражданите в тях, че те винаги ще постановят справедливо съдебно решение и че ще защитават гражданина пред държавата или пред когото и да било, тоест че те изпълняват функцията на гаранция за правна защита. Освен тези аспекти, както вече споменах, е най-малкото, много препоръчително да се осъществи специализация и така съдиите да имат възможността не само да прилагат законовите норми коректно, а и да работят бързо. Защото стар принцип е и този: който дава право бързо, го дава два пъти. Защото няма нищо по-лошо от процес, който продължава с години и по този начин води в много случаи до сливане, бих казал дори до разводняване на процедурата като такава, а и освен това внушава известна фаталност на тези, които водят делото. Така гражданинът губи доверие в собствената държавна и съдебна система.
Как смятате, че ще приключат делата, по които работите срещу страната ни в Страсбург? Все пак сумата, за която съдите България, не е малка.
Считам, че тук става дума за недоразумение. Водят се няколко дела. Делата, които са заведени в България, не се водят от мен или от нас, а от български колега адвокат, с разрешително за упражняване на професията там. Аз представлявам дружеството - германския инвеститор - по няколко дела, в Страсбург, това е правилно, като процесът пред трибунала в Страсбург относно защитата на човешките права и основни свободи е насочен към това да се установи, че в случая с моята упълномощителка чрез нецелесъобразната юрисдикция България е нарушила принципите на Конвенцията, принципа на гарантиране на правна защита, принципа на справедливостта, принципа, че на всеки следва да се осигури пълна, ефективна и бърза правна защита. Моята упълномощителка води дело по този случай вече над 10 години в България, което е прекомерно и което е явен признак, че българската правната система просто не разполага с това, което може да се счита за гаранция за правна защита. Тоест не е достатъчно. Процесът, при който се цели и обезщетяване в значителен размер, представлява друга процедура. Това е международно арбитражно производство, което е било заведено срещу Република България и то поради нарушаване на немско-българската Спогодба за насърчаване и защита на инвестициите. Това дело се решава извън България и то по регламента на ЮНСИТРАЛ /UNCITRAL/, съгласно който Република България е обвързана активно да участва в такива арбитражни производства и да признае арбитражното решение на арбитражния сенат и да го изпълни.
Мислите ли, че българският съд е независим?
Българските съдилища със сигурност са независими по силата на българската Конституция, а също и по силата на Закона за съдебната власт. В това няма никакво съмнение. Въпросът е дали те са независими и в ежедневната работна практика, което аз като чуждестранен адвокат, разбира се, не мога да преценя с толкова голяма точност и прецизност. В това отношение мога само да посоча, че според мен са налице съмнения, но дали българските съдии и съдийки действително са напълно свободни от външен натиск във всяка ситуация и специално при много деликатни дела, които засягат например държавата, респективно държавни служители - но това, както вече казах, е мое собствено предположение въз основа на личния ми опит, който съм натрупал в България - не мога да кажа.
Имате ли представа какво е мнението за България в Страсбург? В последно време държавата ни беше осъдена по доста дела. Това означава ли, че някой не си е свършил работата тук?
Позволете ми да отговоря на този въпрос така: Република България е една от страните, подписали Конвенцията и като такава България, разбира се, има задължения. Тя трябва да се чувства обвързана с Конвенцията и трябва да уважава всички протекционни членове, всички протекционни регламенти и да ги прилага в местната практика. Обстоятелството, че броят на случаите, при които трибуналът в Страсбург установява, че България е нарушила отделни членове на Конвенцията, свидетелства за това, че лоялността на България, верността й към Конвенцията не са 100% налице, а поради големия брой подобни случаи по-скоро става очевидно, че на практика България не прилага Конвенцията последователно и в обхвата, в който е задължена да го прави.
