Излезе от печат том XIX на Известия на Регионален исторически музей – Русе. Изданието е озаглавено „Църковно-народният събор от 1871 г. и създаването на екзархийските епархии” и съдържа доклади от национална научна конференция, проведена в Русе на 19 и 20 май 2011 г. по повод 140 години от Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. В организацията на форума взеха участие култулни институти, духовни и управленски администрации: Русенска митрополия, Държавна агенция „Архиви” (Териториален архив – Русе), Регионален исторически музей – Русе, Областна администрация – Русе, Община Русе. Научен ръководител бе медиевистът проф. д-р Георги Бакалов (1943-2012). Приветствено слово към конференцията произнесе Негово Високопреосвещенство Русенският митрополит Неофит (днес Български патриарх). В съпътстващата конференцията програма на 5 май 2011 г. в зала „Русе“ на Регионалния исторически музей в града бе открита изложба „140 г. от Църковно-народния събор 1871 г. и създаването на Доростолската и Червенска епархия“ с автори Николай Ненов и Ренета Рошкева.
Сборникът включва 29 статии. Участваха учени и специалисти от Църковно-исторически и архивен институт при Българската патриаршия; Софийския университет „Св. Климент Охридски”; Русенския университет „Ангел Кънчев”; Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”; Русенската митрополия; Териториалните държавни архиви в Русе, Варна и Ловеч; Регионалните исторически музеи в Стара Загора, Разград, Търговище и Русе; музеите в Попово и Омуртаг; Централен държавен архив.
Първият български църковно-народен събор се провежда в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 г. Той е събитие с изключителна важност в обществено-политическия живот на българското възрожденско общество. Църковните борби, подобно на движението за новобългарска просвета и култура, представляват легална форма за отстояване на правата на българите в Османската империя. Българските искания за самостоятелна църква са базирани на издадените в двореца в Гюлхане султански реформени актове – Хатишериф (1839) и Хатихумаюн (1856). Преминала през различни етапи, българо-гръцката църковна разпра е използвана от османското правителство да държи в подчинение християнските си поданици, като ги противопоставя и бави решението на конфликта между тях. С разрешаването на църковния въпрос се ангажират всички социални слоеве на българското възрожденско общество. След края на Кримската ройна (1853-1856) противоречията се задълбочават. Акцията на цариградските българи от 3 април 1860 г., известна като „Българският Великден“, увлича в желанието за самостоятелност в духовно отношение стотици селища от етническата карта на България, които отхвърлят властта на Константинополската патриаршия. Разширява се кръга на българските искания, които освен църковна самостоятелност, включват и въпроса за българско представителство в османската администрация. Засилва се католическата и протестантска активност, а интересите на западноевропейските държави се разминават. С аргументите на православието и панславизма Русия също се намесва в конфликта. Нараства политическото напрежение след избухването на Критското въстание (1866-1869) и българските четнически акции от 1867-1868 г. Въпреки неуспеха на въстаническите прояви, под техния натиск се стига до обявяването на самостоятелна Българска екзархия. Подписаният от Абдул Азис на 27 февруари 1870 г. султански ферман за учредяване на самостоятелна българска църква представлява завършек на продължилите близо 40 години църковни борби и цели умиротворяването на недоволните. С фермана за самостоятелна Българска Екзархия се възстановява независимият духовен живот на българите и тяхната Църква.
Идеолозите на българската национална революция ясно съзнават, че борбите за църковна и за политическа независимост са две страни на единния процес на национално еманципиране. Решаването на българския църковен въпрос означава да се заяви съществуването на българската нация. Борбите за църковна самостоятелност са в действителност обществено-политическо движение за признаване на българската нация, поради което свикания Първи църковно-народен събор и неговите резултати са считани за връхна точка в мирния етап на българското национално движение.
След няколко десетилетия упорита борба българите получават правото самостоятелно да изградят структурата и управлението на Екзархията, своя духовен център в столицата на империята, което е събитие с изключителна стойност в новата българска история. Главните цели на Първия църковно-народен събор са изработването и приемането на „Устав за управлението на Българската екзархия“ и избор на екзарх. В своите 37 заседания църковно-народния събор прилага чл. 10 на султанския ферман от 1870 г. - това е най-оспорваният член (той фиксира териториите на Екзархията), изготвя и приема устава, определя архиереите и решава ред важни за младата Българска църква въпроси. Създаването на Екзархията е един от малкото безспорни успехи на Българското възраждане, при това доведен до своята финална завършеност с трайни последици за бъдещето на нацията. Обхванати са българите в рамките на териториите, които по-късно са основата на Санстефанска България. Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
От 1864 г. Русе е център на голяма административна единица – Дунавския вилает, обширна територия, простираща се от района на Тулча и делтата на река Дунав до София и Самоков, Пирот и Ниш. Още на следващата 1865 г., със специално решение на Цариградската вселенска патриаршия, Русенската духовна област е отделена от диоцеза на Търновската митрополия и придобива самостоятелност. Русе като важен административен център получава възможност за реципрочно духовно представителство. Не е случаен фактът, че на 19-то си заседание (30 април 1871 г.) Първият църковно-народен събор в Цариград взема решение за съединяването на дотогавашните Русенска и Силистренска църковни епархии в една епархия, която на следващото 20-то заседание е првъзгласена за първостепенна Доростоло-Червенска митрополия. Новият диоцез обхваща двата санджака – Русенски и Тулчански, със съответните каази: Русе, Разград, Тутракан и Силистра, както и Тулча, Сулина, Бабадаг, Мачин, Хърсово, Меджедие, Кюстенджа, заедно с нахиите Килия, Махмудие, Исакча и Черна вода.
