Островите Кинмен са най-близката до континентален Китай тайванска територия и отстоят на едва десетина километра от град Ксиамен в провинция Фуджиан на Китайската народна република. Същевременно те са разположени на повече от 180 км. от остров Тайван и исторически винаги са били по-тясно свързани с континента, отколкото с Тайван, от който стават част едва през 1949 г. след края на Гражданската война в Китай (1927 – 1945). До 2017 г. Тайван, чието официално име е Република Китай, административно поставя двата острова в историческата провинция Фуджиaн, огромната част от която остава в Китайската народна република. Двете страни търсят историческа приемственост с довоенен Китай, което обяснява запазването на традиционната топонимия и стремежа да се представят символично за провинция дори няколко острова. Въпреки своята географска и историческа близост с континента, в края на гражданската война Кинмен остават свързани с Тайван (Република Китай), тъй като по онова време континентален Китай няма силна флота, с която да ги завладее. Задържането на островите от националистическите войски на Чан Кай Ши цели да предотврати или забави евентуално китайско комунистическо нахлуване в Тайван. Отговорът не закъснява: на 23 август 1958 г. Китай започва артилерийски обстрел на островите, който продължава, с известни прекъсвания, в следващите двадесет години. Във всяко семейство на Кинмен има хора, които помнят артилерийските обстрели, всеки има загинали роднини. Всяко семейство е било принуден да си направи бомбено убежище. Както на континента, така и на островите, по бреговете са били инсталирани огромни високоговорители, които са излъчвали пропагандни съобщения. Тъй като тайванската артилерия е давала отговор на обстрелите, на Кинмен е бил разположен голям военен гарнизон. До 80-те години островите са били военна зона и достъпът до тях е бил силно ограничен за разлика от Тайван, който не е бил толкова милитаризиран.
iStock/Getty Images
Сувенири от гилзи и танкове...
Артилерийските обстрели се прекратяват едва през 80-те години. Тогава островите излизат от военното положение и започва да се развива туризъм. Като част от туристическите атракции са бреговите укрепления, бункери, които вече не се използват, множество танкове и друго военно оборудване, останало от годините на артилерийските обстрели. Гилзите от стари снаряди, например, са толкова много, че от тях се изработват сувенири, като на особена популярност се радват ножовете.
iStock/Getty Images
Чувство на принадлежност
Както вече имахме повод да споменем, самите острови исторически са по-свързани с континентален Китай, а не с Тайван и жителите на Кинмен не смятат себе си за тайванци. Традиционно най-силната политическа сила на островите е т. нар. Гоминдан, партията на Чан Кай Ши. В последните десетилетия тази партия настоява за нормализиране на отношенията с Китай. Партията на сегашната президентка на Тайван не се харесва много на жителите на Кинмен поради своята изявена антиконтинентална реторика. Депутатът на Кинмен в тайванския парламент твърди, че до сегашната криза се е стигнало заради лоша комуникация между двете китайски държави.
Според познавачи на местната история, завземането на Кинмен е било много важно за континентален Китай в предишните десетилетия, защото без тяхното завземане не е било възможно да се осигури контрол върху Тайванския проток. Днес обаче Китай разполага с много по-силна флота, която може да заобиколи Тайван от всички страни, както и силна авиация и далекобойни ракети, което бе на практика демонстрирано по време на последните китайски военни маневри във водите около Тайван. Днес много от местните жители на Кинмен са убедени, че завземането на тези острови вече не е първостепенна военна цел за континентален Китай.
iStock/Getty Images
За да разберем дълбоките причини за растящото в момента напрежение между двете китайски държави, трябва да проследим стратегическите цели на Китай и Съединените щати в Тихия океан.
Напрежението между Китай и Тайван
Стратегическа цел номер едно за Китайската народна република е да ликвидира последиците от Гражданската война в Китай (1927 – 1945) и да се провъзгласи обединяването на Китай. Не по-малко важно за азиатския гигант е да докаже окончателно, че Китай е велика сила по суша и по море. По отношение на морето, главната цел е да се завземе т. нар. „първа верига от острови“ – това са островите, които свързват южните части на Япония със Северните части на Филипините. Първата верига острови, ако остане извън китайски контрол, ограничава желания от Китай контрол на китайския флот върху морските комуникации. В по-далечна перспектива Китай си поставя за цел, ако не военно, то поне политически да овладее и т. нар. „втора верига острови“ – това са Марианските и останалите острови, които свързват южните части на Япония с източната част на Индонезия. За да постигне контрол върху тази част от тихия океан, Китай си е поставил за цел да достигне или да надмине американския флот в количествено и в качествено отношение до средата на века или по-рано, ако е възможно. Пускането на вода на първия проектиран и построен в Китай китайски самолетоносач е само началото на този процес.
Особено важен за Китай е контролът над морските пътища в Южнокитайско море, тъй като именно оттам и през протока Малака минава много голяма част от китайския износ на стоки, както и много голяма част от вноса на горива за китайската индустрия. Блокирането на този морски път от враждебна на Китай сила, е в състояние да нанесе много тежък удар върху китайската икономика, която от износител на горива през 80-те днес е вносител заради огромното разрастване на индустрията и урбанизацията. Като наследник на обявената през 1912 г. Китайска република, Тайван също има претенции върху водите на Южнокитайско море и контролира два малки военни поста на остров Тайпинг и рифа Жонгжу, част от архипелага на островите Спратли. Евентуално подчиняване на Тайван от страна на континентален Китай безспорно би укрепило позициите на Китайската народна република в Южнокитайско море и ще сплаши останалите държави, с които Пекин спори за контрола над тези води, а именно: Виетнам, Малайзия, Индонезия, Бруней и Филипините.
Временен фактор е и това, че през есента ще се проведе конгрес на Китайската комунистическа партия, по време на който се очаква сегашният президент да бъде преизбран за първи държавен и партиен ръководител, затова той се стреми да се покаже силен и решителен в навечерието на конгреса.
iStock/Getty Images
Стратегическите цели на САЩ
Що се отнася до стратегическите цели на САЩ - за тях запазването на приятелски настроени държави близо до границите с Kитай придобива все по-голямо значение. Ако САЩ загубят симпатиите на тези държави, при евентуален военен конфликт би им било много трудно да разположат войски близо до Китай, тъй като Китай има все по-силен флот, авиация и ракети с далечен обсег. В този контекст, Тайван играе ролята на непотопяем американски самолетоносач. Същото важи и за американските военни бази на остров Окинава, разглеждан от китайците като цел от първата верига острови. Важността на Тайван се засилва още повече от факта, че предишният президент на Филипините, Родриго Дутерте, следваше политика на сближаване с континентален Китай, което постави въпросът доколко Филипините са надежден съзюник на САЩ. За да пречат на превръщането на Южнокитайско море в китайско езеро, американците непрекъснато поддържат военноморски съединения там. Иначе казано, в Южнокитайско море често патрулират американски бойни кораби. Официалната американска позиция е, че по този начин Вашингтон упражнява правото си на свобода на корабоплаване, но на практика САЩ проверяват реакциите на Китай и китайските бази в Южнокитайско море. За Америка е много важно да задържи съюзниците си в тази част на света. Ако Тайван бъде военно или политически откъснат от САЩ, това веднага ще заплаши сигурността на старите американски съюзници Япония и Южна Корея. Наред с това, при нахлуване на китайски войски в Тайван съществува опасността Северна Корея да се изкуши да стори същото с Южна Корея. Позициите на САЩ пред останалите големи държави в района – Индонезия, Малайзия, Тайланд и Австралия също биха били силно разклатени.
Една ключова визита
В този контекст, особено проблематично беше посещението на председателя на Камарата на представителите на САЩ, Нанси Пелоси в Тайван от 2 август. Известно е, че правителството на президента Байдън първоначално не подкрепяше това посещение, тъй като на фона на проблеми от ранга на енергийната криза, войната в Украйна и новата вълна на COVID-19, нов конфликт не е желан. В крайна сметка, тя осъществи планираното посещение, като се аргументира с независимостта на парламента от правителството, гарантирана от конституцията на САЩ.
В отговор на посещението, китайската флота и авиация започнаха мащабни учения, част от които се провеждаха край източния бряг на Тайван и с тях Китай демонстрира на Тайван, че може да го заобиколи от всички страни и да наложи блокада на острова, което би съсипало икономиката на Тайван.
Въпреки силно негативната реакция на континентален Китай, посещението на Нанси Пелоси в Тайван намери последователи и на 7 септември две групи от американски и френски парламентаристи посетиха Тайван. Като изява на солидарност представителите на френския и американски парламенти потвърдиха своята подкрепа за демократичното управление в Тайван. Дали обаче техните думи са достатъчни?
Добре известен факт е, че отбраната на Тайван е силно зависима от американски военни доставки, а те бележат забавяния, които се измерват с години. Все още има неосъществени доставки по споразумения от 2017 година. Тези забавени доставки са публично известни и отразени в медиите. Оръжията са поръчани, в много случаи са и платени, но не са доставени. Китайското военно ръководство едва ли е оставило без внимание тази информация, а също така не са тайна и трудностите, които САЩ изпитват във военните доставки за Украйна. От само себе си се налага изводът, че Украйна и Тайван трудно могат да бъдат снабдявани едновременно с оръжия и боеприпаси. В евентуална война с континентален Китай Тайван лесно може да остане сам, защото военната логистика ще бъде силно затруднена от китайската флота.
Дали масовата практика от последните две десетилетия да се разпределя голяма част от производството между много подизпълнители (т. нар. outsourcing) не се връща днес като бумеранг, който удря американските производители на оръжие и техните производствени възможности? И защо се дават силно звучащи политически обещания за подкрепа, които не са придружени от необходимия военен хардуер? Само бъдещето ще отговори на тези въпроси и ще покаже кои са били печелившите ходове в безмилостната игра на световния политически шах.
