70 г. римската армия начело с Тит превзема Втория храм и плячкосва Йерусалим. Обсадата и превземането на Йерусалим е ключов момент в Първата юдейско-римска война, който предопределя последвщия ход на военните и други исторически събития, свързани с Юдея, евреите, тяхното прогонване от светите места, изгнание и скитничество през следващите 20 века.
По време на настъплението на римските легиони под командването на Тит към Йерусалим, защитниците на града са раздирани от вътрешни противоречия и конфликти. Отделни групи религиозни юдейски фанатици навлизайки в града започват да се бият една срещу друга за надмощие. По време на тези междуособици, част от града е опожарена, като пламъци поглъщат хамбарите и голяма част от хранителните припаси е унищожена. Едва когато Тит започва щурма на града, защитниците му правят опит да се обединят.
Тит начело на легиони V, XII и XV атакува стените на новия град. Тази част от града капитулира първа, след което Тит премества лагера на основните си сили зад стените на новия град. След още 5 дни пада и централния град. Сега Тит разделя силите си на две - два от легионите щурмуват стария град, а другите два - атакуват Храма.
Първоначално римските войски опитват да изградят насип на нивото на крепостта, за да качат там обсадните си машини, но защитниците осуетяват този замисъл. Тит си дава сметка, че обсадата се затяга и дава нареждане щурма да спре, прибягвайки до тактически ход - дава възможност на защитниците да приемат неговите условия за предаване на крепостта. През това време организира парад на своите войски, в чест на това, че им изплаща читиримесечните заплати.
След като евреите отказват да се предадат, Тит обгражда града с обсаден ров и стена, така че никой да не може да се отскубне. Стягайки в плътен пръстен града, командващия обсадата нарежда да се издигне насип срещу крепостта Антония. Върху насипа се нареждат греди. Виждайки приготовленията, защитниците излизат през портите, атакуват стражата и се опитват да подпалят гредите, ала легионерите очакват това и ги отблъксват. На ред идват тараните, започвайки да рушат стените. Римляните тръгват напред, скрити зад прословутите си „костенурки” и подкопават основите на крепостта. Пред нощта крепостната стена рухва под непрестанните удари на тараните и отчасти поради самите тунели които защитниците са изкопали под нея в стремежа си да излязат през тях зад римските позиции.
Командващият отбраната на града Симон Бар Гиор се скрива в стария град. Пленен е след месец, когато и тази част от Йерусалим е окончателно превзета. При отбраната на стария град, жителите изпитват всички ужаси на глада. През последните дни на отбраната му, религиозните фанатици казват на майките да ядат собствените си деца.
След превземането на Йерусалим, града е разорен от легионерите, след което е подпален. Еврейските ценности от Храма са секвестирани от римската държава и пренесени в Рим. Тит заповядва останките от града да бъдат изравнени със земята, оставяйки само три от най-високите кули и част от крепостните стени. Стените са за римския гарнизон, а кулите трябва да напомнят на оцелелите граждани, че някога тук е имало град.
След победата в Юдейската война, Тит и войската му потеглят с кораби от Египет за Рим, натоварени с 700 видни еврейски военнопленници и плячката от Храма. В Рим ги очаква Веспасиан заедно с римския плебс, който в града организира най-грандиозния познат от историята триумф, на който тържествено е екзекутиран най-видния военнопленник във войната - командващият отбраната на Йерусалим Симон Бар Гиора.
Римляните построяват в чест на Тит триумфална арка - известната арка на Тит, а победата му в Юдейската война подтиква Моцарт да напише операта - „Милосърдието на Тит”.
1812 г. Наполеон побеждава при Бородино войските на Александър I и седмица по-късно влиза в Москва. Това е най-кървавата битка от периода на Наполеоновите войни. И макар Наполеон да удържа победа, тя не е решителна, а руската армия не е разбита и се оттегля от бойното поле поради тактически причини.
През юни 1812 г. Наполеон навлиза в Русия начело на т.нар. Велика армия, съставена от около 550 000 души. Руският цар Александър I обявява отечествена война срещу него и му противопоставя тактиката на партизанските действия и изгорената земя. Преди Бородино, намиращо се на 100 км от Москва, руснаците избягват решителните сражения. След близо тримесечно настъпление френската армия се е стопила наполовина и е със значително снижен боен дух.
Кутузов от своя страна се готви за битката отдавна и укрепява позициите от Бородино, на които са разположени и 640 оръдия срещу 584 френски. Изправяйки се пред фортификациите, Наполеон губи обичайните си тактически умения и нарежда фронтална атака. Военни експерти отдават това на нетърпението му да разбие руснаците в решително сражение след три месеца игра на котка и мишка. Макар и относително успешна, фронталната атака взема много жертви и прави победата на Наполеон, каквото той най-малко желае пирова.
Последвалата руска контраатака следобед е отблъсната, а до вечерта ген. Кутузов се изтегля от позициите си. На 14 септември Наполеон влиза в опразнената Москва, но в края на краищата губи войната и през зимата е принуден да се изтегли от Русия с останките от армията си.
На 7 септември 1812 г. на 125 км западно от Москва се състояла грандиозната битка при село Бородино. То е най-голямото сражение по време на целия поход на Наполеон в Русия.Френска армия настъпва със 135 000 опитни войници и 587 оръдия. Руските войски под командването на генерал М.И. Кутузов се отбраняват със 110 000 редовни войници, 10 000 опълченци и 624 оръдия.
По време на 12-часовия бой френската армия успява да овладее позиции на руската армия в центъра и на лявото крило, но след прекратяване на боя тя се изтегля на изходните си позиции. До края на деня Наполеон, както никога до този ден, не се решава да въведе в боя гвардейския си резерв, защото предусеща, че той няма да донесе така желаната победа. Макар в руската историография да считат, че руските войски са удържали победа, посред нощ Кутузов дава заповед за отстъпление поради понесените големи загуби и идващите на помощ резерви на Наполеон.
Руската армия се изтегля в посока към Можайск, за да попълни загубите от хора и да се подготви за нови сражения. Така Бородинското сражение ознаменува началото на криза във френската стратегия за решаващо генерално сражение, в което се сломява противникът и му се диктуват условия за мир.
1813 г. се ражда американският символ Чичо Сам. Историята започва по време на Британско-американската война (1812 г.).
Проспериращият месопреработвател Самюъл Уилсън получава договор за доставка на говеждо месо за военната база Трой край Ню Йорк. Месото е транспортирано в бъчви, които в качеството на собственост на правителството са маркирани с инициалите „U.S.”. Един часовой-ирландец, запитан какво означават тези букви, за пръв път ги свързва с името на доставчика Чичо Сам (Uncle Sam). Изразът бързо придобива разпространение, постепенно всичко маркирано с инициалите U.S. започва да се свързва с Чичо Сам.
Именно тази версия официализира и Конгресът на САЩ с резолюция от 15 септември 1961 г., като признава търговецът Самюъл Уилсън за прототип на израза, считан за национален символ на страната - Чичо Сам.
На 13 март 1952 г. нюйоркски вестник публикува и първото известно изображение на Чичо Сам. Традиционният образ в основата си е дело на художника Томас Наст в серия политически карикатури, публикувани през втората половина на 19 в. Чичо Сам е слаб, възрастен мъж с бял цвят на кожата, със сериозна физиономия, бяла коса и със старомодна козя брадичка, облечен е в националните цветове на САЩ. Образът му получава особена известност по време на Първата световна война. Тогава той е изобразен на плакат, приканващ доброволци да се запишат в американската армия и да вземат участие във войната в Европа.
От плаката Чичо Сам гледа сурово и сочи с пръст напред, а текстът отдолу гласи: „Ти си ми нужен в армията на Съединените щати” (I want you for U.S. army). Художникът Джеймс Монтгомъри Флаг, нарисувал този плакат през 1917 г., признава, че е използвал своя образ като модел за лице на Чичо Сам. Всъщност идеята за това изображение е взета от аналогичен британски вербовъчен плакат, на който също в такава поза е изобразен лорд Китченер. Впрочем Флаг е нарисувал и алтернативен плакат, на който Чичо Сам пак така втренчено гледа напред, но не сочи с пръст, а стои с ръка на хълбока. Визуалното въздействие обаче на този плакат без ефектния жест не е така силно и скоро след Първата световна война е забравен.
1822 г. Бразилия обявява независимостта си от Португалия. Земята сега известна като Бразилия е заявена от Португалия през април 1500 г., с пристигането на португалския флот под командването на Педру Кабрал. Португалецът се натъкнал на жители от каменната епоха разделени на няколко племена, мнозинството от които споделяли едно и също езиково семейство, тупи-гуарани, и които воювали помежду си.
Колонизацията започва през 1534 г., когато португалският крал Жуау III разделя територията на 12 наследствени капитании, но скоро този режим започва да става проблематичен и през 1549 г. кралят назначава един генерал-губернатор за управление на цялата колония. Португалците асимилират някои от местните племена, докато други са заробени или избити в дълги войни или от европейски болести, за които те не са имали имунитет.
Чрез войни срещу французите, португалците бавно разширяват своята територия на югоизток, завладявайки Рио де Жанейро през 1567 г., а на северозапад, Сау Луис, през 1615 г. По същото време пращат военни експедиции до Амазонията и завладяват британски и холандски крепости, в които установяват свои селища и укрепления.В 1680 г. достигат до Южна Бразилия и основават Колония дел Сакраменто на брега на Риу да Прата, в местността позната тогава като Източният Бряг (дн. Уругвай).
В края на 17 в. износа на захар започва да намалява, но откриването на злато от изследователи в региона, по-късно наречен Минас Жерайс около 1693 г., и следващите десетилетия в сегашните Мато Гросо и Гояс, спасяват колонията от неизбежен икономически колапс. От цяла Бразилия, както и от Португалия, хиляди имигранти идват на работа в мините.
През 1808 г. португалското кралско семейство, бягащо от войските на френския император Наполеон Бонапарт, се заселва в град Рио де Жанейро, и градът става седалище на Португалската империя. През 1815 г. португалският крал Жуау VI, тогава регент в името на болната си майка, превръща Бразилия от колония в Обединено суверенно кралство с Португалия. В 1809 г. португалците нахлуват във Френска Гвиана и през 1816 г. в Източния Бряг.
Обявяване на независимостта на Бразилия от император Педру I на 7 септември 1822 г. Жуау VI се връща в Европа на 26 април 1821 г., оставяйки най-големия си син Педру де Алкантара като регент, да управлява Бразилия.Португалското правителство се опитало отново да превърне Бразилия в колония, лишавайки я от достигнатите постижения от 1808 г. Бразилците отказали да отстъпят и Педру застанал на тяхна страна, обявявайки независимостта на страната от Португалия на 7 септември 1822 г. На 12 октомври, Педру е обявен за първия император на Бразилия и коронован като Педру I на 1 декември с.г.
По това време почти всички бразилци са били на страната на монархията и републиканците се радвали на сравнително малка подкрепа. Последвалата Война за независимост на Бразилия се разпространява в почти всички региони, с битки на север, североизток и юг. Последните португалски войски се предават на 8 март 1824 г. и независимостта е призната от Португалия на 29 август 1825 г.
Първата бразилска конституция е приета на 25 март 1824 г., след ратифицирането й от общинските съвети в цялата страна.
1855 г. се състои коронацията на Александър II в Московския кремъл. Той е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия от династията Романов-Холщайн-Готорп.
Александър наследява трона след смъртта на баща си император Николай I през 1855 г. През първата година от управлението си той продължава Кримската война, а след падането на Севастопол сключва мир, като преговорите води бъдещият външен министър Александър Горчаков. Подтикнат от поражението във войната, през следващите години Александър II провежда редица реформи, които имат за цел да модернизират страната и да възвърнат нейното положение на важен фактор в европейската политика.
Реформите на Александър II целят либерализация на стопанския живот, която довежда до създаването на много нови предприятия. Най-важното преобразувание е отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната. След внимателна подготовка, в която активно участват Яков Ростовцев, Николай Милютин и братът на императора Константин Николаевич, на 3 март 1861 г. е публикуван законът за отмяна на крепостното право, който и предвижда процедури за оземляване на освободените селяни.
1923 г. е създадена Международната организация на криминалната полиция. Официалното си название Интерпол получава през 1946 г., а първият й президент е Йохан Шобер.
През 1938 г. я оглавява австриецът Ото Штейнхал, след него на поста идва Рейнхард Хейдрих, вторият след Химлер в немската полицейска йерархия. Заради влизането на нацистите в ръководството на организацията болшинството от страните прекратили участието си в организацията.
През 1946 г. Белгия се заема с възраждането й. Новата централа е установена в Париж. Провеждат се демократични избори за нов президент и Изпълнителен комитет. Днес Интерпол действа на основата на устав приет през 1956 г. Нейни членове са повече от 180 държави.
Задачите на Интерпол са взаимодействие и подпомагане на нейните членове в борбата с престъпността - корупция, тероризъм, наркотрафик, фалшификация на пари и електронни банкови карти, престъпления против личността, престъпления против собствеността,нелегална търговия с огнестрелни оръжия и материали с двойно предназначение, от които може да се създаде оръжие за масово унищожение, кражба и незаконна търговия на произведения на изкуството, компютърни престъпления и т.н
1936 г. Последният оцелял екземпляр тилацин (тасманийски вълк) умира в зоологическа градина в Тасмания. През 1932 г. на остров Тасмания е последното потвърдено наблюдение на тилацин на свобода.
Хищният двуутробен бозайник бил с дължината на тялото до 100-130 см, от които 50-65 см се падали на опашката. От раменете започвали 16-18 на брой тигрови шарки, които към опашката ставали все по-ярко изразени.
Последния екземпляр в плен, станал известен под името Бенджамин, умира на 7 септември 1936 г. в зоопарк в град Хобарт. Оттогава досега периодично се появяват съобщения за наблюдения или дори снимки на тилацини на остров Тасмания, в Австралия или друго място, но никое от тези наблюдения не са потвърдени като истински.
Вина за изчезването на тилацина имат най-вече фермерите, които го преследвали и убивали заради вредите, които носел на скотовъдството. Хората вярвали, че тилацинът, както и кучето Динго в Австралия, нападат овцете им, което впоследствие се оказало далеч от истината.
1940 г. подписана е Крайовската спогодба, съгласно която Румъния връща Южна Добруджа на Царство България. Договорът е наложен от Нацистка Германия, СССР и Италия, макар за осъществяването му да са съдействали всички велики сили, участващи във Втората световна война. Условията на спогодбата налагат Румъния да върне на България Южна Добруджа, както и да се осъществи обмен на населението от Северна Добруджа и Южна Добруджа.
На 19 август 1940 г. протичат мъчителни и трудни преговори между двете държави. Румънската страна се стреми да направи възможно най-малки отстъпки, но в крайна сметка на нея ѝ се налага да върне южната част на Добруджа на Царство България. Така 88 000 румънци, заселени от румънските власти след края на Втората балканска война през 1913 г., когато територията на Добруджа е окупирана от Румъния, са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато 68 000 българи от северната част се преселват в родината.
Повратният момент, който служи като катализатор за процесите, свързани с ревизионизма към румънската държава е започналата на 10 май 1940 г. германска офанзива на Западния фронт. Катастрофалното поражение на съюзниците до голяма степен унищожава международния им престиж.
1945 г. е издадена за първи път детската книжка „Пипи Дългото Чорапче”. Това е първата книга на Астрид Линдген.
Създава историята през 1941 г., докато гледа болната си 7-годишна дъщеря Карин. Детето само дава името на героинята - Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългия Чорап. Тя е 9-годишна, червенокоса, луничава, с две стърчащи настрани плитки. Живее във Вила Вилекула с малката маймунка на име Господин Нилсон и коня, който често държи на верандата и може с лекота да премести, когато пожелае.
Пипи е дъщеря на морския капитан Ефраим Дългия чорап, от когото е наследила огромната си сила. Баща ѝ пада в морето по време на буря и морето го отнася до остров Корекоредут в южните морета, където става „дебел бял вожд”. Той се връща в Швеция, за да отведе дъщеря си на острова, но Пипи отказва, тъй като е привързана към дома си и новите си приятели.
През 1944 г. Астрид Линдген изпраща ръкописа на издателство „Бониер”, но те го отхвърлят. Издателство „Рабен & Сьогрен” обаче го приемат и през 1945 г. излиза първата книга - „Пипи Дългото чорапче”.
През 1946 г. е издадена втората книга - „Пипи се качва на борда”, а през 1948 г. - „Пипи в Южните морета”. В периода 1969-1975 г. излизат още шест книги, а последните две книги за Пипи са публикувани в 1979 и 2000 г. Те обаче никога не постигат популярността на първата книга.
1978 г. Франческо Гулино извършва в Лондон покушение срещу българския писател и дисидент Георги Марков.
През 1969 г. по време на вътрешната премиера на пиесата му „Аз бях той” в Сатиричния театър, представлението е спряно и пиесата отхвърлена. По-късно на същия ден Георги Марков напуска страната под предлог, че заминава за Италия при брат си, който живее там. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата, но постепенно решава да емигрира, особено след като през септември 1971 г. задграничният му паспорт не е подновен.
Установява се в Лондон, където учи английски. Започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Опитва се да влезе във филмовата индустрия, като разчита основно на помощта на Петър Увалиев, но опитът му не успява. По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”. През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата”, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил”, написана на английски, печели първа награда.
На 7 септември 1978 г. Марков паркира колата си и тръгва пеш по моста Ватерло в Лондон, отивайки към работното си място в Би Би Си. На автобусната спирка той изведнъж усеща пронизваща болка, като ужилване от насекомо, в задната част на десния крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който вдига чадър от земята. Непознатият бързо пресича от другата страна на улицата и хваща такси. Случаят се запомня като „Убийството с чадър”, като се твърди, че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили”.
Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването”, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс”, където умира три дни по-късно, на 11 септември 1978 г.
В България:
1954 г. е открит Паметникът на Съветската армия в центъра на София. Днес паметникът е предмет на разгорещени спорове относно неговото значение, предназначение и бъдеще. Монументът е разположен в Княжеската градина и е посветен на съветската Червена армия.
На 4 октомври 1949 г. доминираният от Българската комунистическа партия Министерски съвет с председател Васил Коларов приема решение за изработване на паметник на Съветската армия. Първата копка на бъдещия монумент е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства и съветският маршал Сергей Бирюзов.
Паметникът е създаден от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев с идеята да символизира „признателността на българския народ към руските воини”. Автори архитекти са арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов. Автори скулптори са Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник-график е Борис Ангелушев.
Монументът, висок 37 м, изобразява войник от Съветската армия, ограден от мъж и жена, съответно работник и селянка от България. Целият мемориален комплекс включва и други скулптурни композиции около основния монумент.
1964 г. край Габрово е открит Архитектурно-етнографският музей „Етър”. Той е първият по рода си музей на открито в България.
Комплексът представлява възстановка на българския бит, култура и занаятчийство. Там се намира единствената в България сбирка на народна техника на вода. Тя съдържа 10 обекта и е една от богатите и добре организирани технически сбирки сред европейските музеи на открито. Това е причината, водното колело да се превърне в емблема на Етъра.
Изграждането му започва през 1963 г. под ръководството и по проект на Лазар Донков. Първоначално е реставрирана съществуващата воденица, а по-късно са изградени и другите обекти. Изграждането на музея се осъществява чрез три основни метода - реставрация на обекти, заварени на терена; пренасяне на оригинални съоръжения и пресъздаване на сгради по предварително направени заснемания.
През 1967 г. е обявен за народен етнографски парк. През 1971 г. е обявен за паметник на културата.
