1521 г. Фернандо Магелан пристига на Филипините, пресичайки Тихия океан.
На 22 март 1518 г. крал Карлос одобрява плана на Магелан за околосветско плаване и му предоставя сериозна субсидия. С парите, получени от краля, той купуват пет кораба - „Тринидад”, „Сан Антонио”, „Консепсион”, „Виктория” и „Сантяго” - общо 265 човека. В първото по рода си околосветско плаване се отправя интернационален екипаж: освен португалци и испанци, в неговия състав влизат представители на още 10 националности.
На 10 август 1519 г. флотилията от пет кораба под командването на Магелан напуска Севиля и отплава на юг по река Гуадалкивир до Санлукар де Барамеда в устието й, където остава повече от пет седмици. Испанските власти са подозрителни към португалския адмирал и едва не го спират, но на 20 септември Магелан все пак потегля.
Повече от четири месеца оредялата вече флотилията от три кораба плава първо на север покрай западния бряг на днешно Чили, стараейки се по-бързо да напусне студените високи ширини. Три месеца и двадесет дни по време на прехода през океана екипажът е лишен от свежа храна и прясна вода и болшинството от моряците заболяват от скорбут, като 19 човека умират.
На 13 февруари 1521 г. експедицията пресича Екватора, а на 6 март открива Марианските острови, в т.ч. островите Гуам и Рота,където екипажът попълва запасите от вода и хранителни припаси и продължава на запад. Пътуването на Магелан води към Лимасава, Себу, Мактан, Палаван, Бруней, Селебес и накрая към Островите на подправките
На 15 март 1521 г. преминавайки още 2000 км испанците виждат високите върхове на остров Самар от Филипинските острови. Корабите се придвижва още малко на юг към остров Сиаргао, разположен до южния край на Самар. Поради предпазливост на 17 март Магелан заповядва да се предвижат до малкия остров Хомонхон, където флотилията хвърля котва. Жителите на съседните острови доставят на екипажа плодове, кокосови орехи и палмово вино.
След една седмица флотилита се предвижва на югозапад и се установява край остров Лимасава. Към „Тринидад” се насочва лодка с местни жители и когато малаецът Енрике, роб на Магелан, ги заговаря на родния си език те го разбират. На Магелан му става ясно, че той се намира в тази част на Стария свят, където е разпространен малайският език, т.е. недалеч от „Островите на подправките”, където 10 години по-рано той пребивава с експедицията на Антониу Абреу.
1769 г. Луи Антоан дьо Бугенвил завършва околосветското си пътешествие в пристанище Сен Мало. Френският мореплавател осъществява първото френско околосветско пътешествие от 1766 до 1769 г.
Роден в Париж в семейство на нотариус и по настояване на баща си започва да учи право, но скоро се отказва и през 1754 г. се записва в армията, в полка на мускетарите.
През 1763 г. възниква проект за разширяване на френските владения в Тихия океан. Като проявил се дипломат и военен специалист Бугенвил идеално подхожда за тази мисия. Назначават го за капитан на фрегата и той отплава на юг с голяма група колонисти.
За да се засили авторитета на Франция след загубата й в Седемгодишната война кралят и правителството решават да организират първата френска околосветска експедиция. За неин командир е назначен Луи Антуан дьо Бугенвил, който става първият французин и 14 капитан извършил околосветско плаване, продължило от 15 ноември 1766 г. до 16 март 1769 г.
На 15 ноември 1766 г. с два кораба „Будьоз” и „Етуал” напуска пристанището Сен Мало и се отправя на югозапад през Атлантическия океан, преминава през Магелановия проток, който изследва и частично картира и навлиза в Тихия океан.
От 23 до 27 март 1768 г. в архипелага Туамоту открива атолите Вахитахи, Акиаки, Хао, Хикуеру, Равахере, Марокао, Хараики и Тепото Южен. От 2 до 15 април пребивава на остров Таити и обявява острова за френско владение, въпреки че Самюъл Уолис го е обявявил за английско владение девет месеца по-рано. Междувременно Бугенвил вторично след Уолис открива остров Мехетиа в Дружествените острови. От там французите вземат на борда таитянина Аутору, брат на местния вожд, който след това пребивава във Франция, но на обратния път към родината си умира.
След това експедицията продължава на запад, посещава островите Мануа и Тутуила в архипелага Самоа, открит през 1722 г. от Якоб Рогевен и на 22 и 23 май в северната част на Новохебридските о-ви (Вануату) открива островите Вануа Лава (вторично), Мере Лава (вторично), Амбае, Пентекост и Еспириту Санто (вторично) и протока Бугенвил между островите Еспириту Санто на север и Малекула на юг.
На 29 май французите напускат Вануату и продължават на запад. На 6 юни откриват рифа Бугенвил, от където се насочват на северозапад към Нова Гвинея. На 10 юни на югоизток от Нова Гвинея Бугенвил вторично след Луис Ваес де Торес открива архипелага Луизиада. На 28 юни, вторично след Алваро де Менданя де Нейра, открива Соломоновите острови - островите Веля Лавеля, Бугенвил и Шуазьол (вторично), протока Бугенвил между тях и остров Бука (вторично).
След това корабите заобикалят остров Нова Британия, откриват островите Каниет и островите Ниниго (вторично) в Западните острови, в средата на август 1768 г. достигат до северния бряг на Нова Гвинея и акостират на Молукските острови, където Бугенвил дава едномесечен отдих на екипажа.
На 28 септември 1768 г. експедицията пристига в Батавия, а след това през остров Мавриций и около нос Добра Надежда, на 16 март 1769 г. се завръща успешно във Франция, като по време на плаването загиват само 7 човека, изключително голямо постижение за това време. След околосветското плаване на Фернандо Магелан, това на Бугенвил има най-големи заслуги и резултати за изследването на непознатите все още морета и земи.
След почивка от няколко години в периода 1779-1782 г. Бугенвил отново се включва активно във военноморските сражения, на страната на американците по време на Войната за независимост на американските колонии, като разгромява изпратената в Карибско море английска ескадра край остров Мартиника.
През 1783 г. се завръща във Франция, през 1787 г. става член на Парижката Академия на науките, а малко по-късно се опитва да организира експедиция в полярните райони, която се проваля. През 1791 г. е повишен в звание вицеадмирал, след което през 1794 г. се оттегля в имението си в Нормандия, спасявайки се от настъпилия терор в страната.
1802 г. е създадена американската военна академия Уест Пойнт. Това е най-старото военно училище в САЩ. Мотото на Академията е „Дълг, достойнсто, Родина”.
Академията се намира в градчето Уест Пойнт в щата Ню Йорк, на 80 км северно от град Ню Йорк, на брега на река Хъдсън. Мястото за изграждане на форта е избрано от Джордж Вашингтон, а проектът е направен от полския и американски генерал Тадеуш Косчушко през 1778 г. Фортът е считан за най-важната отбранителна позиция на целия северен американски континент.
Президентът Вашингтон бързо осъзнава, че новата държава има нужда от военно училище. Против идеята на президента застава държавният секретар Томас Джеферсън, който счита, че такава институция не е предвидена в конституцията. Именно Джеферсън, обаче, като президент на САЩ подписва указ за създаване на академията на 16 март 1802 г. и на 4 юли с.г. тя е открита.
Една от най-важните личности за развитието на Академията е нейният ректор Сайлванъс Тайър, управлявал училището от 1817 до 1833 г. и останал в историята му като „баща на военната академия”. Тайър обръща особено внимание на обучението по точните инженерни дисциплини. Абсолвентите на академията през този период стават едни от най-известните строители на пътищата, железопъната мрежа, мостовете и пристанищата на САЩ. Освен това, други висши училища в САЩ вземат за база програмите на Уест Пойнт.
Днес випускниците на академията получават образователната степен бакалавър и военното звание лейтенант в Американската армия. След завършване на академията те се задължават да служат най-малко 5 години в Армията на САЩ, а след напускането - да бъдат най-малко 3 години в резерва.
След Първата световна война ректорът Дъглас МакАртър въвежда засилената физическа подготовка в Академията, което от една страна повишава славата на кадетите сред обществеността, а от друга страна води до значителната физическа издръжливост на всички учащи се. Любопитен факт е, че отборите на Уест Пойнт са били известни като „черните рицари” от Хъдсън.
1935 г. германските въоръжени сили получават името Вермахт. Всъщност Вермахтът се споменава още през 1919 г. в първите дни от съществуването на Ваймарската република в Законите за допълнителните Райхсвер и за допълнителните Райхсмарине.
След капитулацията на Германия в Първата световна война Версайският договор налага тежки ограничения по отношение на военната мощ на Германия. Армията е ограничена до 100 000 военнослужещи и още 15 000 служещи във флота. Флотът трябва да бъде съставен от максимум шест линейни кораба, шест крайцера и дванадесет ескадрени миноносеца. Танковете и тежката артилерия са забранени, а военновъздушните сили са разпуснати. Новата следвоенна войска (Райхсвера) е създадена на 23 март 1921 г. Всеобщата военна повинност е отменена според същия договор.
Германия веднага започва да търси заобиколни пътища към поддържането на стабилна войска. След Рапалския договор Германия влиза в тайно сътрудничество със СССР. Германия помага на Съветския съюз да се индустриализира и обучава съветски офицери в Германия. Специалисти от немските танкови и военновъздушни войски трябва да бъдат обучени в СССР, където трябва също така да се проведат немските разработки и производство на химически оръжия и др. Около 300 немски пилоти са обучени в Липетск, близо до Казан се провежда танково учение, а токсичният газ е разработен в Саратов.
След смъртта на президента Паул фон Хинденбург на 2 август 1934 г. на всички войници е наредено да положат клетва пред Адолф Хитлер. Това минало почти изцяло гладко, тъй като националсоциалистическата идеология била популярна сред немските граждани и войската. Германия започва открито да пренебрегва постановленията на Версайския договор. Всеобщата военна повинност е възстановена на 16 март 1935 г. и освен 100 000-та армия всяка година се обучавали по 100 000 човека.
В закона за военната повинност е използвано името Вермахт и тази година (1935) е смятана за рождена за Вермахта. Отличителен знак на Вермахта е стилизирана версия на Железния кръст, появил се за първи път в края на Първата световна война.
На 7 февруари 1938 г. от управлението на въоръжените сили на военното министерство се създава Върховното командване на Вермахта непосредствено подчинено на върховния главнокомандващ на страната Адолф Хитлер.
1963 г. при изригване на вулкана Агунг на остров Бали загиват 11 000 души. Остров Бали се намира в сърцето на Индонезийския архипелаг, който е най-големият на планетата с неговите общо 17 500 острова.
Островът е известен още като „Острова на хилядата храма” заради множеството си пагоди и будистки храмове. На западната част на Бали е разположено голямото пристанище Сингараджа. Друг особено интересен град в Бали е град Убуд, който заедно със столицата Денпасар се счита за най-културното и свещено място.
1978 г. премиерът на Италия Алдо Моро е отвлечен и по-късно убит. Отвличането е дело на лявата радикална организация „Червените бригади”, водена от Марои Морети. В замяна на живота на италианския политик „Червените бригади” искат освобождаването на няколко терористи.
Алдо Моро е един от най-дълго управлявалите поствоенни италиански премиери. По време на двата си мандата през 1963-1968 г. и 1974-1976 г. той е на власт общо над шест години. Той е политикът, застанал зад проекта на лидера на италианските комунисти Енрико Берлингуер от средата на 70-те години за Историческия компромис, осигурил солидарност и общи действия между комунисти и социалдемократи в Италия за справяне със сериозната икономическа, социална и политическа криза.
При нападението на ул. „Фани” в Рим са убити петимата му охранители. В този момент Моро е на път за заседание на Камарата на представителите във връзка с вот на доверие за ново правителство, водено от Джулио Андероти, което за пръв път в историята би имало подкрепата на комунистическата партия. Това трябва да е първата стъпка в приложението на стратегическата политическа визия на Моро, както е дефинирана от Исторически компромис.
После Моро е държан в изолация, най-вероятно в апартамент в Рим, 55 дни, след което на 9 май е убит. Тялото му е открито в багажника на кола, паркирана на видно място в столицата.
Докато е в плен, Алдо Моро изпраща писма на християндемократическата партия и на папа Павел VI. Тези писма са пазени в тайна в продължение на повече от десетилетие и са публикувани едва в началото на 90-те години на 20 в. В тях Моро заявява, че основната цел на държавата трябва да е спасяването на живота и че правителството трябва да се подчини на исканията на похитителите. Повечето от християндемократическите лидери твърдят, че писмата не изразяват истинските желания на Моро, тъй като са писани по принуда и следователно отказват всякакви преговори.
Това рязко контрастира с исканията на семейството на Моро. В обръщението си към терористите папа Павел VІ иска от тях да освободят Моро без „условия”.
Любопитен факт е, че в италианската преса се появяват информации, че много важни личности, сред които и бъдещият италиански премиер и председател на Еврокомисията Романо Проди, са знаели къде се намира Моро, но не са направили нищо за освобождаването му от користни интереси.
1988 г. град Халабджа в Ирак е атакуван от режима на Саддам Хюсеин с бойни отровни газове. Според различни източници загиват между 3200 и 7000 души.
В края на 1987 г. разузнаването в един секретен доклад предупреждаваше президента Роналд Рейгън, че следващото военно настъпление на Иран ще е по-мащабно, отколкото всички предишни и че персите имат шанс да разкъсат отбраната на Ирак, да превземат Багдад и да спечелят войната.
Рейгън, след като прочита доклада, слага върху него резолюция: „Победата на Иран е неприемлива”. На Ирак започват да се предават подробни данни за разположението и придвижването на войските на противника. А Ирак, използвайки снимките, картите и други разузнавателни данни на САЩ, употребява химическо оръжие преди четирите главни настъпления в началото на 1988 г.
Нападението е извършено в изпълнение на операция „Анфал” само пет месеца преди окончателно да приключи иранско-иракската война (1980-1988). Халабджа е в зоната на активните бойни действия между иракската и иранската армия и е едно от средищата на кюрдската съпротива срещу Саддам през 80-те години.
Кюрдски военни формирования овладяват града, но иракската армия отговаря с артилерийски обстрел. Поради това бойците се изтеглят по околните височини, оставяйки в града жените и децата. На 16 март самолети прелитат над района и в продължение на пет часа пускат бомби със смесица от невропаралитичните газове табун и зарин.
1995 г. Мисисипи става последният американски щат, който ратифицира 13-ата поправка в Конституцията, забраняваща робството. Тогава обаче властите на щата не изпратили копие от потвърждаващия документ на Федералния регистър на САЩ. Така формално на територията на Мисисипи поправката не била приета.
Грешката открил проф. Ранджан Батра от Университета в Мисисипи. Той и колегите му написали писмо до властите на щата, които веднага изпратили необходимите документи в Националния архив на страната. Впоследствие служители от Федералния регистър потвърдиха, че щатът Мисисипи е ратифицирал 13-та поправка на конституцията.
След като Ейбрахам Линкълн става президент част от южните щати обявяват излизането си от състава на САЩ - ход, който води до създаването на Конфедерацията от 13 южни щати. След гражданската война между Севера и Юга, продължила от 1861 до 1865 г., робството в страната е ликвидирано.
Поправката, забраняваща робството, е ратифицирана от американския конгрес още през 1865 г., след като е приета от необходимите три четвърти от щатите (27 от съществуващите тогава 36). Някои южни щати обаче отначало отказват да приемат нововъведението и се подписват под поправката едва по-късно.
