Застаряването на нация изпреварва значително действията на държавата и институциите за решаване на проблема с грижите за възрастните хора в България. Това коментира в интервю за Дарик Емануил Паташев, генерален секретар на Каритас България - организация с 20- годишен опит в страната ни в областта на доброволчеството и подкрепа на нуждаещите се. Според него развитието на услугите за възрастни в България изостава, както по отношение на услугите в общността, така и по отношение на реформите в институциите за възрастни.
Повече от 12 години организацията полага ежедневни грижи за възрастните хора в домовете им. Създадени са и работят шест центъра за Домашни грижи на Каритас, които с мобилни екипи предоставят комплексни домашни грижи на болни и самотни възрастни хора от общо 11 населени места. Функционират и дневни центрове за самотни възрастни хора, които предоставят топъл обяд, социално и здравно консултиране и занимания по интереси на старите хора.
Оказва се, че все още са много малко дарителите и организациите, които насочват вниманието си към старите хора в България. Според Емануил Паташев е добре да се мисли как да се подобрят условията на живот в домовете за стари хора, но по-удачно е да се полагат усилия възрастните да останат в собствения си дом, като им бъдат осигурени нужните грижи.
Оказва се, че на фона на нарастващите суми на дарителството в страната твърде минимален или почти никакъв е процентът на тези, които даряват за възрастни хора. Обикновено децата са обект на съпричастността на фирми и организации в страната. Защо? Кога ще погледнем към нашите бащи, майки, дядовци и баби?
Това е факт. Тази година празнуваме 20 години и през тях помагаме на кого ли не, като малко или повече се фокусирахме върху възрастните. Но преди всичко искам да направя едно уточнение, защото възрастни са всички хора над 18 години.
Всички остаряваме бавно.
Всички остаряваме, може би и ние с вас сме възрастни. Безспорно хората припознават нуждите на децата, просто им е по-мило. Много каузи са насочени към децата и, разбира се, това е бъдещето. Ако искаме да запазим България като нация, като поколение, безспорно трябва да се насочим към децата и да им помогнем, било в образованието, било в друга конкретика.
Далеч съм от мисълта да противопоставям поколенията. Инвестицията в човека изобщо си струва, но в тази държава това все още е едно добро пожелание.
Разбира се, но дърво без корен не е дърво, а всички ние имаме майки и бащи, които са ни отгледали и са ни дали каквото са могли според социалния статус, с който са живели през годините. И слава богу, продължават. Но ние едва ли си задаваме въпроса какво им коства тази тяхна подкрепа към нас, независимо на колко сме. Когато говорим за възрастни хора, Ви предлагам да конкретизираме, че става дума за хора над 65-годишна възраст. Вчера слушах министъра на труда и социалната политика, който за първи път от 20 години излезе с обръщение по повод Деня на възрастните хора, което само по себе си е похвално, но мерките, които бяха изброени, бяха за хората от 18 години до 65 години и над 65 години. Това, което „Каритас” през последните години се опитва да прави, защото малко или повече стигнахме до много хора в страната, ежедневно нашите сътрудници се срещат с около 1000 души и ежедневно 1000 души получават различна тяхна подкрепа. И малко или повече групичката на хората над 65 години се обособи като наша целева група. И ние се опитваме постепенно да им предоставяме най-различни видове услуги, стремейки се да покрием техните нужди. Така полека-лека през 2002 г. започнахме малко по институционализирана подкрепа, а именно да им помагаме в домашна среда.
Това е програмата за домашна грижа.
Това е програмата за домашна грижа, за която мисля, че българското общество малко или повече знае. Но възрастните хора изостанаха в малките населени места. Техните деца тръгнаха да търсят кой образование, кой - работа. Много често нашите деца, тоест техните внуци им ги даваме, но те могат ли да се грижат за тях? И в края на краищата те останаха сами.
Самотни.
Самотни със своите проблеми, със своите нужди, силно изолирани от всичко. Може би е много актуално днес да си дадем сметка и за другата тема, която е актуална в българското общество - цифровизацията. Последното нещо, което им остана.
Взехме им и телевизора.
Даже и това. По една или друга причина стигнахме и до там. И всъщност минавайки през техните нужди, които понякога са много елементарни, ако помислите някои от тях не могат да отидат да си купят лекарствата, оставете дали им стигат парите или не им стигат. Те имат нужда от това някой да им напазарува, има много болни и лежащи. Една елементарна човешка топла грижа, разговор понякога.
Тя самотата убива, казват мнозина, а не толкова нищетата и трудността с минимална пенсия да покриеш най-нужното освен лекарствата и дървата. Как си обяснявате това, че на фона на все по-тревожните данни за застаряващата ни нация, някак институциите, държавата не дават знаци да сме подготвени, няма адекватни мерки и като чели съзнание за онова, което ни чака? Да не говорим за недостига на места в старческите домове, да не говорим за тези грижи у дома, които са нужни и които малкото организации като Вашата опитват да запълнят вакуума. Но това едва ли е достатъчно и ще бъде достатъчно.
Ще се хвана за последните ви думи - опитват се да запълнят вакуума на места. Това правим през последните двадесет години и не само отделни организации като „Каритас”, а и в някаква степен и държавните институции. Имам предвид че всичко се решава ад хок, бързо и на момента, без да се мисли дългосрочно как това нещо ще повлияе на един или друг фактор, как то ще намери своята устойчивост в бъдеще, така че да можем да заживеем добре. Тук ще направя леко отклонение и ще спомена наше изследване от 2010 г., защото е модерно да се говори сега, че миналата година бе на солидарност между поколенията, а сега сме в годината на гражданското общество. 2010-а бе годината за борба с бедността. Разсъждавайки върху тази тема, ние не открихме топлата вода, а всъщност борбата с бедността се основава на три основни стълба: социалната държава - неминуемо ние сме една социална държава...
По документи.
Все пак. От друга страна е пазарът на труда. Независимо че има голяма безработица и много често се говори, че бедността трябва да я преборим, решавайки проблема с безработицата и в този ред на мисли се инвестира в тази насока, но много често се забравя третият стълб, а той според нас е семейството. Семейството като отделна единица - най-малката единица на обществото. В едно семейство има всичко и ако ние пречупим през призмата на семейството всичко, което правим, и го въвлечем в целия този процес, кажете ми едно истински сплотено семейство, което не мисли за възрастните си хора, за своите родители, за майката, за бабата, за дядото?
Как обаче да си обясним, че все повече възрастни, стари и болни хора се оказват изхвърлени, изоставени от семействата си в България. Много хора звънят тревожно, коментирайки тази тема, като са наблюдавали съседи, близки познати. Като общество ли загубихме тази семейна ценност?
Не само като семейна ценност, а като общество от една страна моралните ни ценности малко ги забравихме в устрема си да оцеляваме. Малко или повече егоизмът като че ли надделява в процеса на оцеляване и подкрепа на нашето поколение, на децата, които ние създаваме, защото те също имат нужда от нас. И така малко или повече възрастните хора... те останаха без глас. Изключвам пенсиите, изключвам отделни неща, за които говорим, аз говоря общо за човещината, която невинаги успяваме да чуем. И може би е хубаво, защото сега сме в един процес на предоговаряне на европейски фондове, нов програмен период и всичко това от последната година-година и половина, донякъде към обнадежден, защото започна да се говори за деинституционализация на възрастните хора. Защото какво предлагаме ние като услуги за тях като държава? От една страна, са домовете за възрастни хора, а от друга, домашният социален патронаж.
Ако го има.
На места го няма. Друг е въпросът чрез различни... Програмата за развитие на човешките ресурси има за цел да предлага нови социални услуги, които да промотира, което не е лошо като идея. Друг е въпросът, че границата за борбата с безработицата е много тънка. Т.е. хората, които се включват в този процес, в повечето случаи са безработни. Даже понякога е под условие - те трябва да бъдат безработни, за да намалим безработицата. Германия си е позволила лукса да има министерство на семейното планиране.
Каква с днешна дата е картината? Има препълнени старчески домове, като може би трябва да мислим за промяна в тях, както и в институциите за деца, но това ли трябва да е посоката? Да откриваме нови и да променяме старите домове за възрастни хора в България?
Може би винаги ще има нужда от институционализирана грижа за възрастните хора, защото особено в последния стадий, така наречения хоспис, но в изчистения му модел, тоест наистина когато човек има нужда в последните минути да има някой до него и да се грижи, винаги ще има нужда. Но мисля, че ще се съгласите, че в края на краищата човек се чувства най-добре в домашна обстановка, където са му спомените. Накъдето и да се обърне, вижда спомените с поколението, което е създал. И така погледнато възрастните хора предпочитат да останат в своята домашна обстановка. Да не говорим, че тези от тях, които могат да се движат, могат и да общуват със своите съседи.
Т.е. далеч по-добре е да се засили тази грижа?
Определено да. Ние твърдим, базирайки се на ежедневния си опит, все пак през последните десет години между 350 и 400 души са включени в нашата програма и ежедневно искат да бъдат включени. За съжаление много често нашите сътрудници, отивайки при възрастния човек, констатират неговата смърт и по този начин се освобождава място за друг. Наистина е много трагично.
Това е като опашките за старчески дом, чака се на опашка.
Може би да, но тук е моментът да кажем, понеже Вие започнахте с връзката как държавата гледа на деинституционализацията, на този процес, да, наистина, може би трябва да мислим как хората, които вече са в институциите, ако бъдат изведени, как бихме могли да им помогнем, но далеч по-важно е да помислим какво бихме могли да направим, за да не влизат в институциите хората. И тук идва големият въпрос. Защото това, което в момента се предлага на тези хора, е на първо място храна. Да започнем с храната. На второ място с личен асистент или домашен помощник, т.е. надграждане на социалните услуги. Но всъщност хората имат нужда от така наречените от нас комплексни услуги, т.е. интегрирана услуга, която не включва само социалната услуга във всичките й измерения, а включва и медицинска услуга, защото някои от тези хора са с по-леки заболявания, други - с по-тежки заболявания и се чувстват много по-спокойно, когато медицинска сестра застане до тях и им окаже съответната грижа. И не на последно място образователна. Защо я наричаме образователна? Първо, човек винаги има на какво да се научи, но преди всичко тези хора, предвид своята възраст, предвид липсата на възможност да бъдат добре информирани понякога, те не знаят на какви услуги имат право и могат да ползват от държавата. Често нашите сътрудници им разясняват, помагат, попълват документи, за да могат те да получат съответната услуга, която практически им се полага.
В колко населени места в момента работите?
Имаме разкрити шест центъра с по три медицински сестри, които обслужват възрастните хора по домовете. Те са в по-малки населени места. И освен тези, те обслужват и по-малки градчета и селца, така че общо взето около 14 населени места са и както казах 350 души получават тази услуга. За миналата година всъщност нашите сътрудници са извършили 19 500 посещения в дома, като 8900 от тях са при тежко болни хора на легло.
Тази грижа постоянна ли е, всеки ден?
В зависимост от случая. Даденият човек понякога има нужда от ежедневна, друг път от седмична. Пакетът е от около 40-50 услуги. Както казах, има социални и медицински. Има за почистване, за помощ в дома. Човек понякога трудно може да се облече. Сещам се нещо важно - често тези хора имат и близки, но не всеки от нас знае какви грижи трябва да полага за своя близък и болен възрастен човек. Тези близки минават през обучение от нашите сътрудници, за да могат пълноценно във времето, в което нашият сътрудник не е в дома, човекът да получи помощ.
Колко такива като вас трябва да работят, за да покрият нуждите на възрастните хора в България?
Интересен въпрос. Не сме разсъждавали на тази тема и нямаме точна статистика, но тук бих искал да кажа, че тази професия на домашния помощник, личния асистент, човекът, който помага в дома на възрастния, е една много важна и много неоценена професия в България. Нека да си признаем, че когато говорим за социален работник, представите са ни други. А това са много важни хора. Те имат нужда от нашата подкрепа. Имат нужда от своето професионално обучение и образование, за да може наистина възрастният човек да получи своята подкрепа. Наистина трябва да се мисли дългосрочно, защото в момента всички тези услуги, които държавата предоставя, са на база на проектния принцип.
На парче - проект за едното, проект за другото.
Европейските проекти. Европейските пари финансират тези услуги. Оттам насетне тяхната устойчивост кой и как ще я финансира, кой ще сертифицира, че тази услуга е добра или не, всичко това е дълъг процес, по който слава богу сме тръгнали. Надявам се с бързи крачки да го извървим.
Не изоставаме ли прекалено? Не ни ли изпреварва демографията, грубо казано?
Не само че ни изпреварва демографията, а имах възможността да участвам в срещата, за която се бяха събрали 20 държави членки на ЕС, за да обменят опит какво правят добре и какво могат да направят още по-добре при подкрепа в дома и подкрепа конкретно за самия човек. Трябва да ви кажа, че се чувствах доста неловко, защото развитите страни в Европа имаха какво да обменят. А нашият отговор по темата финансиране беше: зависи какво ще договори нашето правителство с ЕС. Жалка картина.
Имате чудесна идея - „Осинови възрастен". Това е проект, за който имате подкрепа от банкова институция, но който сам по себе си е чудесен. Доколко българинът е склонен да бъде доброволец и да осинови формално, реално и с каквото може човек до себе си, който има нужда от подкрепа?
Наистина ние през последните няколко години се опитваме да лансираме тази наша кампания. Всеки може дистанционно да подкрепи един възрастен човек. Имаме обявен телефон за набиране на средства чрез SMS и банкови сметки. Наистина подкрепят ни различни институции. Радвам се, че през последните години много плахо, но все пак има вече хора, които ежедневно даряват. Няма да забравя случай на дарение от порядъка на 20 стотинки в банков клон. Направете сметка какво му е коствало на този човек да отиде да внесе 20 стотинки в банков клон по сметката и дари за тази кауза. Сигурно повече даряват възрастните, нямаме обратна информация, защото когато се прави дарение с SMS, не се знае кой точно го е пуснал. И това както наистина е удобство за хората, така не можем да благодарим на този човек и да го направим съпричастен, защото всеки, който би ни подкрепил, всъщност не подкрепя нас, а става съпричастен на каузата да подкрепи възрастен човек в нашата държава.
Става доброволец. Всеки може да е доброволец посвое му, дори за да помогне на съседа си, да му купи лекарства, да му донесе нещо нужно или да поговори с него.
Понякога само една усмивка е достатъчна. Нека се усмихнем и да вървим усмихнати по улицата. Солидарността между поколенията има нужда както от едната, така и от другата страна. И нека да не забравяме, че както възрастните проявяват тази солидарност, помагайки на нас, на нашите деца, те всъщност са доброволци, те проявяват чисто доброволен труд на близки, роднини и външни хора, който също остава неоценен.
Отглеждайки децата, учейки внучетата и така нататък?
Това е един огромен ресурс в страната, на който никой не обръща внимание и какво ни коства на нас да пуснем един SMS.
Тези хора могат също, когато са в активни и здрави, да бъдат доброволци в каузи и да се чувстват нужни. Социалната изолация е също част от проблема на тези хора.
Абсолютно и имаме редица примери в други наши дейности, даже сега с бежанците, самотните майки, децата, където възрастните хора са най-активните доброволци.
